Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (23)

Представи си черния си дроб като животно, разядено от витриол, като каша от лайна и кръв, което в агонията си ще му причини адска болка в ребрата. Но все още не го болеше. Главата и краката му тежаха и изпитваше жажда като в пустинята. Искаше да пие нетърпеливо, да се задавя, а водата да се стича по гърдите му. Докато вървеше в тъмното към хладилника, потупваше черния си дроб, за да успокои яростта му или да благодари за търпението му. Никога вече. Никога вече. Защо? Човек пие и очаква щракването, което отваря винаги затворената врата. Надигна бутилката с минерална вода, напълни устата си, изчака игличките на ледената вода да потекат по пижамата. След това извади кристална чаша, в която пиеше само шампанско от петстотин песети нагоре, и я напълни с минералната вода, с която по-скоро се беше изкъпал, отколкото напил. Реши да превърне газираната ледена течност в изтънчено шампанско за ранна утрин.

— Приличаш на пенсиониран херцог, страдащ от хемороиди. Още утре да си намериш билет за Южните морета. Келнер, поръчайте на земляка ми, валенсианеца, да ми изработи лебед от лед и да ми го напълни с пресни фрукти. Какво общо, по дяволите, има тук някакъв си валенсиански келнер?

Беше чел това някъде. Или може би да построи платноход със събратята си корабокрушенци. Да чете до късна нощ и зиме да пътува на юг. Какво знаете вие за юга? „Но когато му кажа, че е сред щастливците, видели разсъмването на най-красивите острови на земята, той се усмихва при спомена и отговаря, че когато слънцето изгрявало, денят за тях е бил вече стар.“

— Югът е обратната страна на луната.

Това той не прошепна, а изкрещя към луната. Беше благодарен на ледената течност, усмиряваща алкохолните пламъци и недоволството му. Обратната страна на луната. Душът, най-напред горещ, после студен, проясни главата му. Беше шест часът сутринта. Като че ли скоро щеше да се развидели. Дърветата вече бяха силуети, изплували пред завесата на хоризонта.

— Обратната страна на луната.

Шепнеше си нещо. Откри с изненада, че търси плана на града, който пазеше за мръсни преследвания. „Вашата съпруга влезе в хотела с мебелирани стаи на булевард «Военна болница» в четири и тридесет часа следобед. Странен час, защото обикновено неверните жени предпочитат да влизат в тези хотелчета, когато вече се е свечерило. Действително глупаво е да ме питате дали е била с някого.“ Избледнялата карта се разгъна пред него като кожа на съсипано старо животно с уморени, изпотрошени стави. С пръст отбеляза мястото, където бяха намерили трупа на Стюарт Педрел. Погледът му се запъти към другия край на града. Квартал Сан Махин. Един човек умира, намушкан с нож, а неговите убийци решават да заличат контекста на убийството. Затова го отвеждат на другия край на града, но отново в обстановка, където смъртта му да има смисъл, да има подходящо човешко и градско обкръжение.

— С метро ли пътува до Южните морета, а?

Тъй като Стюарт Педрел мълчеше, Карвальо съсредоточи вниманието си в квартал Сан Махин. Разтвори книгата, с която морелянецът му бе услужил. На Стюарт Педрел се приписваха доста спекулации, но най-вече квартал Сан Махин. В края на петдесетте години, по време на политиката на спекулативна експанзия на кмета Порсиолес, дружеството „Конструксионес Ибериса“ (справка: „Мунт маркиз, Планас Руберола, Стюарт Педрел“) купува на безценица незастроени площи, полуразрушени стари сгради от някакви западнали предприятия и частни зеленчукови градини на семейства от така наречения лагер Сан Махи — район, подчинен на община Оспиталет. Между лагера Сан Махи и градските покрайнини на Оспиталет остава широка площ от свободни терени, с което се потвърждава още веднъж унищожителната тенденция на спекулация със земя. Закупува се градоустройствена площ на достатъчно разстояние от границите на града, за да се преоцени районът, заключен между новите квартали и предишните градски очертания. „Конструксионес Ибериса“ построява цял квартал в Сан Махин и същевременно получава на много изгодна цена терените между новия квартал и градчето Оспиталет. Във втория строителен план тази ничия земя също бива застроена и увеличава хиляди пъти началното вложение на „Конструксионес“. Сан Махин бива заселен главно от работници, пришълци от други провинции на страната. Водопроводът е бил напълно завършен едва пет години след като кварталът вече е бил заселен. Никакви служби за социална помощ. Жителите подават молба за построяване на болница, която да обслужва тези десет-дванадесет хиляди жители. Хубаво си се бил подредил, Стюарт Педрел. А църква? Да! Направили модерна църква до старата църквица на Сан Махин. Целият квартал се наводнява, когато прелее канализацията на Лобрегат.

Престъпникът винаги се връща на местопрестъплението си, Стюарт Педрел. Ти си отишъл в Сан Махин да видиш отблизо делата си, да видиш как живеят твоите канаки в колибите, които си построил за тях. Пътуване с познавателна цел? Или може би към низините? Или си изследвал нрави и обичаи на чарнегите? Или изпадането на „д“ в междугласна позиция? Стюарт Педрел, какво, по дяволите, си дирил в Сан Махин? С такси. Или с автобус. Не. С метро. Сигурно си отишъл с метро, за да ти напомня дългото пътешествие към Южните морета. И казват, че поезията била невъзможна в двадесетия век. Както и приключението. Само взимаш метрото и можеш да отидеш на вълнуващо сафари срещу скромно заплащане. Някой те е убил, накарал те е отново да преминеш границата и те е оставил на мястото, което за него е било обратната страна на луната. Алкохолът се превърна в оловни клони, изпълващи всичките му вени, и той заспа на канапето, с картата на града, вече безвъзвратно смачкана под тежестта на тялото му. Събудиха го студът и близванията на Бледа по лицето. Бавно си припомня въображаемото пътуване, което бе предприел рано сутринта. Опита се да върне към живот смачканата карта, но накрая я скъса цялата, като запази само частта на Сан Махин. Смътно си припомни едни селски къщи и циментови корита. Майка му върви към него с пълна кошница ориз и шишета олио, купени на черно в някоя от онези къщи. Прекосяват железопътните релси. В далечината към тях се приближава следвоенният град, един хилав град с метални прътове и ями. Защо имаше толкова много метални прътове по покривите? Източват олиото; то бавно се пени в шишето, като бавен зелен живак. Това наистина е зехтин, не като този с купоните. Той върви отзад. В мушамената му чанта има пет бели, много бели, като гипс, хлябове. Полета и ливади, каменисти пътища, по които минават велосипедисти с помръкнали от свечеряването лица, или досадни фукльовци, които бавно карат колите си. После идва градът — първо квартал от бараки, съжителстващи със стари постройки и къщи; арестувани от следвоенното време, излежаващи присъда като победени в гражданската война. Черни пътища, впоследствие павирани и изранени от релсите на трамвая, на който се качваха, изморени от пътя, но с щастливи очи и съкровище в кошницата, което обещаваше да засити глада им.

— Ще напълня чиния със зехтин, лютеница и сол и ще намажем няколко филии.

— Предпочитам хляб със зехтин и захар.

— Това не е полезно за циреите.

Но майка му не позволи разочарованието да се промъкне в очите му.

— Добре де. Ако ти излязат циреи, ще ти дам лъжичка захар от доктор Састре и Маркес.