Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (2)

— Хайде да си вървим!

— На мен не ми омръзва да се кълча.

— Ще се покълчим по друг начин.

Лоли изду дебелите си бузи в усмивка, духна нагоре и разроши бретончето си а ла Оливия Нютън Джон.

— Разгорещил си се.

— Днес е моментът, маце.

Боканегра се изправи на кривите си крака. Галактичният свод на локала образуваше флуоресцираща дъга над главата му. Той оправи панталоните си и тръгна към бара със залитаща стъпка. Беше чудно как келнерите сервираха почти слепешком в сумрака. Нежни фигури, струпани на бара, се очертаваха изведнъж като разбудени двойки, изплуващи от кълбо преплетени ръце и езици. Боканегра тупна с юмрук една от фигурите.

— Ставай, Тернеро! Тръгваме си със сестра ти.

— Глупак! Защо ме прекъсна бе!

Луничавата беше прибрала вече изплезения си език и се опитваше да го използва, за да се оплаче от вмешателството на Боканегра.

— Добре де. Щом не искате да се возите с кола, толкова по-зле за вас.

— С кола ли? Слушай, Боканегра, не ме навивай пак! Искам да спя спокойно.

— Бях хвърлил око на един страшен син CX^[1].

— CX! Е, това е друго нещо. Никога не съм се качвал.

— Ох — възкликна Луничавата с поглед, зареян в далечни хоризонти.

— Освен това като че ли има и телефон. Не кола, а правителствен апартамент, братле! Можем четиримата да се чукаме в колата и гумите пак ще издържат.

— Е, това ми харесва — ухили се Тернеро, — ще взема да звънна на старата да й се похваля, че таковам в Ситроен СХ.

— Излезте с Лоли и ме чакайте на ъгъла на фабриката за картон.

Боканегра прекоси дансинга под ударите на светлинните откоси. Като че ли в краката го удряше ток от белия подиум, ток, завършващ на спирала в черните къдрици на косата му.

— Все си тук бе, чичка! Приличаш на пощенска кутия — каза той на портиера отвън.

— Ти застани тук, а пък аз ще вляза да се кълча вътре. Безделник такъв!

— Я не ми се жалвай!

Колкото повече се отдалечаваше от мигащите светлини на дискотеката, Боканегра се чувстваше все по-защитен от тъмнината. Бръкна в десния джоб на панталона си и опипа шперца. След това извади ръката си, здраво стисна пакетчето, за да се убеди в сигурността му. Спокойно се отправи към СХ-а, пъхна шперца и вратата се отвори мазно, с леко отскачане, като врата на сейф. Мирише на богата мадама, помисли си Боканегра. Оле, пури! Ах, копелето му, и кутия с уиски. Отвори капака. Свърза жичките, сякаш галеше коси. Затвори капака. Седна с вещината и елегантността на собственик. Надигна бутилката уиски. Запали пура. Леко потегли и рязко завъртя волана, за да се чуе свистенето на гумите при завоя към близката пряка. През тунел от стари тухли и паркирани коли той стигна до ъгъла, където го чакаха Лоли, Тернеро и Луничавата. Лоли потъна на съседната седалка, докато трите врати се затваряха с метален звук.

— Друг път ще предупреждаваш. Такава кола все ще ти докара някоя разправия. Не е като за нас.

— За тебе може да не е. Я ме виж аз какъв тежкар съм.

— Ха така, Боканегра!… — засмя се Луничавата откъм задната седалка.

— Да, ама след това аз ще трябва да тичам, като го тикнат в изправителния.

— Такова тичане май ти харесва.

— Страхотен автомобил! Къде отиваме?

— Ще ходим да се чукаме на Валвидрера^[2].

— Аз предпочитам в леглото.

— Да, ама най-хубаво е да ти ухае на бор — рече Боканегра и със свободната си от волана ръка бръкна в деколтето на Лоли и притисна една твърда и едра гърда.

— Недей да минаваш през центъра на Сан Андрес^[3], че е пълно с ченгета.

— Обаче спокойно. Тия типове надушват нервните. Трябва да се държите, сякаш сте се родили в тази кола.

— Какво пушиш бе, Боканегра? Ще се напикаеш нощес в леглото. Не си дорасъл за тези пури.

Боканегра хвана ръката на Лоли и я сложи на слабините си.

— А за тая пура дорасъл ли съм?

— Свиня!

Лоли се усмихваше, но отдръпна ръката си, като че ли бе пипнала електрически кабел. Тернеро се наведе напред и съсредоточи вниманието си в движението на Боканегра.

— Не отивай към центъра бе, човек! Пълно е с патрули.

— Я се стегни!

— Абе не е въпрос за стягане.

— Терне е прав — рече Луничавата.

Но Боканегра се насочи по рамблата „Сан Андрес“ и излезе на Площада на общината.

— Мамка ти!

Боканегра се усмихна на безсилния вик на Тернеро.

— Няма нищо, момче! Всичко е наред.

— Гледай, ето ги!

Лоли беше забелязала патрулната кола, паркирана на ъгъла на Общината.

— Спокойно!

Боканегра поотпусна лице, за да си придаде спокоен вид и мина покрай патрулната кола.

Една килната фуражка се отмести и се видя профил, пожълтял от светлината на уличната лампа, полюшваща се върху платното на голям плакат за избирателната кампания — „Влез с нас в Общината“. На жълтото лице изпъкнаха очертанията на свъсените вежди и тъмните очи като че ли се присвиха.

— Ама ти хвърли един поглед!

— Винаги гледат така, сякаш ти опрощават живота. Сложат ли фуражката, си въобразяват, че светът е техен.

— Следят ни! — извика Луничавата, извърнала глава към задното стъкло.

Лявото око на Боканегра се закова в страничното огледало. То отразяваше жълтите фарове и въртящата се лампа на патрулната кола.

— Нали ти казах бе, педераст с педераст, тъпак такъв!

— Млъквай, Тернеро, че ще ти смачкам физиономията. Няма да ме хванат.

Лоли изписка и се вкопчи в ръката на Боканегра, но отскочи, блъсната от лакътя му, и заплака, свита до прозореца.

— Ето това е! Сега пък се разбърза, копелето. Спирай де, спри и да бягаме! Да стрелят ли искаш?

От светлинни сигнали патрулната кола премина и към звукови. Пращаше откоси от светлина и звук, за да спре СХ-а.

— Трябва да спечеля преднина.

Боканегра караше все по-бързо, а светът се приближаваше застрашително към муцуната на колата, като че ли растеше и я причакваше. Сви в един ъгъл и остана приклещен между редицата от паркирани вдясно коли и едно автомобилче, чиято задница стърчеше отляво на пряката. СХ-ът се блъсна, а Лоли удари лицето си в предното стъкло. Боканегра даде заден и удари със задните части на колата нещо, което отвърна с оглушително метално ридание. Той почти не го чу, ушите му бяха като запушени от воя на сирената, а когато влезе в улицата правилно, ръцете му вече играеха и колата започна да се люшка, удряйки се о паркираните вдясно и ляво коли, докато воланът не блокира в омекналите му ръце. Задните врати се отвориха и Тернеро и Луничавата изскочиха.

— Стой! Спрете или ще ви очистим!

Боканегра чу приближаващите се стъпки. Лоли плачеше истерично на мястото си, с окървавени уста и нос. Боканегра излезе с вдигнати ръце и когато се изправи, „сивият“^[4] вече го побутваше.

— Добре ще запомниш това забавление. Ръцете върху колата!

Претърсваха дрехите му. Боканегра малко се окопити и забеляза, че няколко метра по-далеч същата операция се прилагаше на Тернеро, а Луничавата бе отворила чантата си пред друго ченге.

— Тук има едно ранено момиче — каза той и посочи към Лоли, която бе излязла от колата и продължаваше да рони сълзи с кръв, готова да се намести в патрулната кола.

Полицаят за момент отклони поглед, за да потърси Лоли, и тогава Боканегра го блъсна. Нощта му отвори вратичка и той се хвърли към нея, тичайки с токове, удрящи се в задника му, и ръце, енергично размахвани като бутала. Свирки и пак свирки. Ругатни, накъсани от разстоянието. Сви край няколко ъгъла, без да се отдалечи от тропота на бягащите си преследвачи. Вдишваше грапав и влажен въздух, който проникваше рязко и стремително и пареше дробовете му. Една след друга следваха улички без удобни входове. Високи стени, неизмазани или покрити с тъмен песъчлив цимент. Изведнъж изскочи на главната на Сан Андрес и като че всички светлини на тоя свят го издадоха как запазва равновесие с единия си крак, докато с другия се запира. От няколко метра учуден го изгледа часовоят, който стоеше на пост близо до караулната будка на казармата. Боканегра се втурна по шосето и прекоси осветения булевард, устремен към незастроените места, които съзираше по посока на „Тринидад“. Чувстваше нужда да поспре, защото се задушаваше, коремът му се беше подул болезнено и почти му прилошаваше от паренето на въздуха в гърдите. Стара врата от изтъркано дърво, разядено от слънцето и дъжда, затваряше някакъв строеж. Боканегра използва нащърбения горен ръб на вратата, за да се улови и покатери на мускули. Но ръцете му се изпънаха от тежестта на тялото; той се изпусна и клекна долу. Отстъпи няколко крачки, засили се и скочи към вратата. Започна борба между клатещото се дърво и тялото, което се опитваше да се изкачи. Усети ръба на вратата в слабините си и с решителен тласък се превърна в тежест, която падаше по наклон от глина и се удряше в невидими камъни. Коленичи и видя себе си в дъното на основите на една къща в строеж. Вратата, която беше прескочил, се намираше на върха на този склон и го гледаше като натрапник. Очите му опипаха порутената тъмнина и откриха стария и изоставен строеж. Усещаше вече болката от всички удари, които слепешката си бе нанесъл; като че всичките му сухожилия бяха разтегнати и от отчаяние го обливаше студена пот. Потърси някакво кътче, където да се скрие, в случай че се досетеха да влязат в обекта. И тогава го видя, с глава, опряна в парчета тухли, с отворени очи, които го гледаха, и ръце като мраморни охлюви, обърнати към небето.

— Господи! По дяволите — извика, хълцайки, Боканегра. Доближи се до човека и се спря на крачка от очевидната смърт. Човекът вече не гледаше в него. Сякаш упорито бе вперил поглед в далечната врата, като че тя е била последната му надежда преди смъртта. Оттатък вратата взеха да се приближават свирките, звукът на спирачки, предупредителните викове на преследвачите. Мъртвецът и Боканегра сякаш споделяха надеждата, която им бе вдъхнала вратата. Изведнъж някой започна да я бута и от очите на Боканегра бликнаха дълго сдържаните сълзи заедно с едно истерично „хии“, което извираше от стомаха му. Потърси купчина развалини, за да поседне и зачака неизбежното. Гледаше мъртвеца и го укоряваше:

— Рогач! Ти ме съсипа бе, копеле! Само ти ми липсваше тая нощ.