Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (17)

Карвальо имаше късмет. Тереса Марсе беше отворила рано и той я изненада точно между две потраквания на касата й. Бутикът миришеше на ягоди. Клиентката, облечена като Ирма Виля с нейния състав, прибра рестото и излезе, оставяйки Карвальо и Тереса сред призрачни рокли стил „Трети свят“ за противничките на конфекцията.

— Подранила си. Сега е дванадесет часът.

— Дойдох преди четвърт час. А ти как си?

— Познаваш ли се с този тип?

Тереса държеше снимката на Стюарт Педрел, без да престава да гледа Карвальо.

— Все не мога да те разбера, чужденецо! Преди две или може би три години дойде да ме питаш за един труп. Винаги когато идваш, ме питаш за мъртъвци. Каниш ме на вечеря и отиваш да търсиш трупа. И сега същата история. Отново ли труп?

— Отново.

— Стюарт Педрел, както виждам. Беше по-хубав в действителност.

— Дойдох при теб, защото той е бил от твоите хора.

— Така да е. Но много по-богат от другите. Когато бях омъжена жена, съм ходила у семейство Стюарт Педрел. Мъжът ми също се занимаваше със строителство. Къде ще ме поканиш на обяд днес?

— Днес не мога.

— Гратис не работя, а още по-малко за такива като теб.

Увисна на врата на Карвальо и вкара езика си почти до мъжеца му.

— Тереса, може да се каже, че дори още не съм закусил.

Тя прокара пръсти през рижата си прическа „афро“ и се отдръпна.

— Следващия път да дойдеш след закуска.

Заведе го отзад. Карвальо седна на една табуретка за пиано, а тя се качи като на трон на филипински стол от тръстика.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко, което можеш да ми кажеш за сексуалния живот на господин Стюарт Педрел.

— Ясно! В твоите истории все се явявам като изтънчена курва. Макар и в последно време да не ми удряш плесници. Първия път ме плесна. И по-лоши неща ми направи. Трябва да ти кажа, че сексуално не бих била във възторг от Стюарт Педрел. Когато го видях за пръв път, бях добродетелна съпруга на честен индустриалец, която посещава сбирки на семейни двойки католици, ръководени от някакъв си Хорди Пужол. Говори ли ти нещо това име?

— Политикът ли?

— Да, политикът. Един ден в седмицата млади семейства от доброто барселонско общество се събирахме около Хорди Пужол, за да говорим за морал. И семейство Стюарт Педрел присъстваше понякога. Бяха по-възрастни от нас, на възрастта на Хорди, но слушаха благочестиво нашите приказки за християнския живот.

— Много ли бяха консервативни Стюарт Педрелови?

— Не, не мисля, но даваха тон на сбирките. Бяхме млади буржоа с усмирени страсти, нито много силни, нито много слаби. Говорехме за марксизъм и за гражданската война. Против, разбира се. Против марксизма и гражданската война. Всеки вторник се виждахме в Лисео. А в сряда — у дома или където се падаше поред, за да разговаряме за морал.

— Това ли е всичко, което знаеш за Стюарт Педрел?

— Не. Случи се да ме закача, седнал на стол. Аз също бях седнала на стол.

— Че на столове ли играехте?

— Не, той приближаваше своя стол, ръката си, думите си. Аз отдалечавах моя, а той отново се приближаваше.

— Пред Хорди Пужол?

— Не, бяхме се усамотили.

— И?

— Ами дойде мъжът ми. Не пожела да види това, което беше очевидно. И то не се повтори. Стюарт Педрел водеше двойствен или петорен живот. Не всичко уреждаше с преследване на младоженки със стол. По физиономията ти разбирам, че разказът ми започва да те интересува.

— Някаква интересна история?

— Нищо специално. Един репертоар от омъжени жени и проблеми със съпрузи, лишени от дар слово. Стюарт Педрел умееше да говори. Може би най-шумен бе случаят с Кука Муисонс, но, общо взето, нищо — четири плесника.

— Съпругът ли?

— Не. Жената на Стюарт Педрел удари Кука Муисонс. След това и двамата се успокоиха. Всеки хойкаше на своя страна. Особено откакто Стюарт Педрел се свали с Лита Вилардел. Връзката им продължи до неотдавна. Една силна и много литературна страст. Веднъж Стюарт Педрел й определил среща в Лондон и се явил там облечен като англичанин, с бомбе и тъй нататък. Голямо внимание обръщаше на облеклото. Друг път й определил среща в Кейптаун. Не знам на какво се е предрешил, но бил съвсем точен.

— Не пътуваха ли заедно?

— Не. Така е било много по-вълнуващо.

— Тя не можеше ли да си плаща пътуванията?

— Семейство Вилардел имат толкова, ако не и повече пари от Стюарт Педрел. Лита се омъжила много млада за търговец от флота, също много богат. Има две или три дъщери от него. Но един ден той я сварил в леглото с левия страничен защитник на „Сабадел“. Тогава играел в „Сабадел“, но идвал от клубове с далеч по-големи традиции. Флотският търговец си прибрал дъщерите, а Лита заминала за Кордоба с някакъв китарист на фламенко. За нея се знае също, че имала и някаква криминална история с един марсилски гангстер, който й оставил белег от кама, а тя, когато се напие, едва ли не уверява, че е свалила Жискар д’Естен. Но никой не й обръща внимание. Пада си малко митоманка. Това със Стюарт Педрел продължи с години. Беше трайна връзка. Все едно че си беше женен за нея. Двоен брак. Отвратителни сте мъжете. Винаги искате да се жените за мадамите, с които спите. За да добиете доживотна собственост над тях. Не. Аз няма да се вържа.

— Какво се разправя тук за смъртта му?

— Виж какво, аз вече не упражнявам занаята. Рядко се виждам с някой от тези среди. Някоя клиентка, от време на време. Говори се, че всичко е свързано с фусти. В последно време беше много занесен. Възрастта не прощава. Особено на онези типове, които откриват собствения си дюкян на четиридесет години. Поколението на баща ми например беше съвсем друго. Женеха се и купуваха едновременно законното жилище и наемаха незаконно за фризьорката или маникюристката на жена си. Баща ми нае квартира за Пакита, шапкарката на майка ми. Много сладка жена. Понякога ходя при нея в Памплона^[1]. С връзки и влиятелни хора успях да я настаня в старчески дом. Получи хемиплегия^[2]. Но да се върнем към Стюарт Педрел: той беше жертва на франкисткото пуританство. Както Хорди Пужол.

— Какви бяха отношенията му с мадам Вилардел, преди да изчезне?

— Нормални. Вечеряха заедно един път седмично и ходеха да слушат лекции по изкуство. Това го знам със сигурност, защото се видяхме на една от тези сказки.

— Носи ли траур за него?

— Кой? Вилардел?

Тереса Марсе така силно се разсмя, че тръстиковият стол изстена, ужасен за съдбата си.

— Сигурно. Сложила си е спиралата като траурно знаме.