Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (24)

Метрото, всяко метро е животно, примирено с подземното си робство. Това примирение изпълва далечните лица на пътниците, оцветени от оскъдните отблясъци на бледата светлина, леко поклащани от щурането в кръг на скучната машина. Да вземе отново метрото, означаваше да си възвърне усещането на юноша, избягал от къщи, който съзерцава със снизхождение съсипаното стадо пасажери, докато той се възползва от метрото, за да достигне до освобождението и радостта. Спомни си ежедневното младежко удивление пред пораженството на рано станалите. Спомни си превъзходството, което изпитваше пред жалкото съществование на пътниците. Той гледаше на тях като досадни спътници в пътуване, което за него беше заминаване, а за тях завръщане. Едва двадесет или двадесет и пет години по-късно бе в състояние да изпита само солидарност и страх. Солидарност със стария човек, небръснат от три дни и облечен със сако и панталон в два различни цвята, стиснал мазния край на папка, пълна с протестни писма. Солидарност с пълните лелки, които объркано бъбреха нещо за рождения ден на леля Енкарнасион. Солидарност с чистичките, но бедни деца, опознали със закъснение остарелия, но тласнал напред развитието на материалната култура влак. „Езикови упражнения“, „Речник Аная“. Момичета, маскирани като Оливия Нютън Джон, ако, разбира се, Оливия Нютън Джон попълва гардероба си от сезонните разпродажби на универсалните магазини в крайградските квартали. Момчета с изражение на свалячи от дискотеките и с мускули на осъдени на безработица. Тук-там утешителната фигура на някой зам.-директор на предприятие за недвижими имоти с повредена кола, който използва обществения транспорт, за да сваля килограми и пести за малко уиски средно качество, поднесено от некадърен келнер с пърхот и черни нокти, чието единствено качество е, че знае кога да го нарече дон Роберто или господин Вентура.

Страх да не би всички да се превърнат в бедна жертва на едно жалко пътуване от беднотата до нищото. Светът беше пейзаж от станции, които приличат на мръсни клозети, облицовани в плочки, почернели от невидимата мръсотия на подземното електричество и киселия дъх на масите. Хората, които слизаха и се качваха, сякаш сменяха караула като един предварително уговорен ритуал, оправдаващ ежедневното лутане на машината. Карвальо изкачи две по две стъпалата от нащърбен и разяден метал и се озова на кръстопът от широки улици, натъпкани с внушителни камиони и нажежени от страсти автобуси. „Докажи силата си. Гласувай за комунистите. Гласувай за Каталонската социалистическа работническа партия. Социализмът ще реши проблемите ви. Долу реформизмът. Гласувай за Партията на труда.“ Афишите трудно прикриваха стени с преждевременно разкъртени тухли и мазилка. По рекламните табла се хвърляше в очи лаконизмът на правителствената пропаганда: „Центърът^[1] изпълнява“, сякаш предлага платен годишен отпуск. А над саморъчно изработваната пропаганда на прогресивните сили и изтънчените лозунги на правителството от млади лъвове с модни прически, съвсем близо до едно небе с цвят на разтопен евтин метал, победоносните надписи оповестяваха: „Вие навлизате в Сан Махин“.

Но не беше точно така. Сан Махин се издигаше в дъното на една улица — дефиле сред зъбери от различни здания, където съжителствуваха ерозията на архитектурния функционализъм за бедни от петдесетте години и кошерът на готови елементи от последните години. Сан Махин наистина беше един еднообразен хоризонт от блокове в прави редици, един заплашителен лабиринт, устремил окото си към Карвальо. „Вие навлизате в Сан Махин…“ обявяваха небесната и добавяха: „един нов град, за един нов живот“. „Градът сателит Сан Махин бе тържествено открит от негово превъзходителство ръководителя на държавата на двадесет и четвърти юни 1966 година.“ Това беше записано и на каменна плоча, закрепена на обелиск, препречващ входа на градчето от дванадесет еднакви квартала, поставени сякаш по чудо от всемогъщ кран. Бетонните хребети болезнено се впиваха в очите и тази липса на уют не се компенсираше нито от жените, облекли изкуствени дунапренови пеньоари, нито от глухото присъствие на хората, живеещи във всяка една от тези клетки, присъствие с дъх на запръжки и влага, заключена във вградените шкафове. Наоколо — разносвачи на домакински газ, жени, тръгнали по утъпкания път до супермаркети и рибни магазини, отрупани с риби с тъжни сиви очи. Бар „Саморанецът“, „Ел Качело“, „Химическо чистене и боядисване“, „Туруленсе“, „Не пропускайте — имаме кървавица от Мурсия“; „Свобода за Карильо“, „Вие, фашистите, сте и терористи“; „Частни уроци за изоставащи деца“; начално училище „Амелин“. Всяка една от тези думи беше оцеляла по чудо, като зелен стрък, поникнал в бетона. Всяка фасада беше като лице с квадратни очи без зеници, обречени да се склопят над зърнеста проказа.

— Виждали ли сте този човек?

Жената се беше отдръпнала и гледаше Карвальо.

— Какво казахте?

— Виждали ли сте този човек?

— Нямам часовник.

Не можела да говори повече и отново се плъзна напред с лекота на хеликоптер, а Карвальо остана със снимката на Стюарт Педрел в ръка, като се упрекваше, че така зле започва издирването, което имаше намерение да води, като проникне във всяка една от тези клетки, по следите на аромата Пако Рабан^[2] на Стюарт Педрел. Сякаш наблюдаван отстрани, Карвальо се питаше как ли изглежда със снимката в ръка, която показваше във всяко едно магазинче. Само два пъти я погледнаха по-внимателно, като че ли тя събуждаше някакъв спомен. Обикновено дори не я поглеждаха, но измерваха с поглед Карвальо и сякаш доловили миризмата на полицай, инстинктивно се отдръпваха.

— Мой роднина е. Търся го. Не чухте ли съобщението по Националното радио?

Не. Не бяха чували съобщение по Националното радио. Карвальо няколко пъти обиколи улиците с имена на провинции и райони, опитващи се да подхранят илюзиите на една микро Испания, събрана тук благодарение на творческия порив на проектантите на града сателит Сан Махин. Той тръгна след двама зидари с каски, които търсеха нещо да хапнат, и така влезе в ресторантче, претъпкано с работници, седнали пред паници с леща и телешко със зеленчуци. Прегладнелият Карвальо изгълта лещата и телешкото и с помощта на петдесет песети бакшиш установи контакт с младия срамежлив келнер, който му отговаряше, без да го поглежда. Беше юноша от Галисия с две розови петна на бузите и изранени, дълбоко напукани ръце. От две години бил в квартала. Бил племенник на жената, която чистела бара. Спял отзад, в стаичката, където складирали празните кашони от напитки.

— Не, никога не съм виждал този господин.

— Има ли в квартала друг ресторант, по-тежкарски така?

— По-тежкарски има, но не мислете, че ще се нахраните по-добре. Тук се готви силна храна.

— Не се съмнявам. Питам, защото моят роднина може да е посещавал другия ресторант. Човек обича и разнообразието.

Въздухът беше напоен с миризма на кафе, смесено с коняк „Фундадор“. Младите работници се смееха, говореха високо, побутваха се, почесваха се отдолу или спореха кой е по-добро крило — Караско или Хуанито. По-възрастните разбъркваха захарта на кафето с бавния жест на познавачи. Припряността на младежите сякаш се оглеждаше в неодобрителните зеници на по-старите. Хващаха снимката, отдалечаваха я, за да я огледат с очи, около които се виждаха пръски цимент, опипваха я, като че ли допирът щеше да им помогне. Едно постоянно „не“ беше отговорът на лицата им. Съдържателят на ресторантчето не пожела да губи време, като слагаше още двеста и петдесет песети в касата, спечелени от други две порции. През рамо хвърли поглед върху снимката и поклати отрицателно глава. Жена му с една ръка белеше картофи, с друга правеше кафе с коняк, като ругаеше дъщеря си — пъпчиво девойче с потни сенки под мишниците, което не успяваше да раздига масите с бързината, която изискваше майка й. Близо до тях — наследникът на ресторанта, един Траволта с нос като картофче, бавно и педантично си режеше ноктите, кръстосал крака в сини джинси, подпрян на хладилника. Вниманието му беше съсредоточено в изтръгването на една кожичка от лявото кутре.