Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (39)

Убити бяха един генерал и един полковник, но нищо нямаше да спре необратимия ход към демокрацията. Всички мислеха така. Дори някои генерали и полковници. Млади комунисти и социалисти бяха работили през нощта и Рамблас и съседните улици осъмнаха с лозунги за изборите. „Този път можеш да спечелиш“, обещаваха някои плакати. „Крайно време беше“ — помисли Карвальо. На лепкави афиши, под лепкави физиономии, присвоили си правото да са център в града, беше изписан лозунгът на правителствената партия — „Ти си центърът на този град“. Няколко нощи преди това пиян педераст или извратен пияница се клатушкаше надолу по Рамблас и викаше:

— Граждани, не се лъжете. Центърът на града е площад „Каталония“.

Двама ранобудни травести^[1] се разхождаха маскирани като Еухения де Монтихо^[2], испанката, която е била повече от кралица. „Преустройството на Каталония ще мине през демократизирането на общините“, декларираше или по-точно декламираше някакъв лидер с брадичка от корицата на едно списание. Но никоя изборна програма не обещаваше да разруши построеното от франкизма. Това е първата политическа промяна, която уважава руините. Всеки век строи своите руини; всичките наши руини са построени от франкизма. Слаби са ти мускулите, за да разрушиш толкова руини. Ще стане сигурно нещо като среднощно чудо. На разсъмване градът ще се събуди изчистен от корупцията, щастливо оголен, с покрайнини, превърнати в благополучни купища развалини, а гражданите ще започнат дръзновено да градят върху останките. Така може би Йес не би желала непрекъснато да обикаля света като самотен сателит, и Чаро би била по-доволна от занаята си, Бискутер — щастлив със своите познания по риоханска кухня, а той самият щеше отново да обикне ежедневието — да разследва, да пести, да яде, да обикаля по два-три пъти на ден Рамблас, а нощем да си отмъщава ненужно на културата, която го бе отчуждила от живота. Как бихме обичали, ако не бяхме прочели в книгите как се обича? Как бихме страдали? Вероятно бихме страдали по-малко. Иска ми се да отида на курорт, където има много оздравяващи, и там да срещна Йес. Да започнем любов в декор от кални бани и чаша билков чай. Планински курорт, над който да вали всяка вечер, а гръмотевиците да ни карат да онемяваме. И да не излизаме от станцията. Сезоните да се редуват, да привикваме със слабата светлина, да се ориентираме по съвсем незначителни отправни точки, да изпитваме благодарност за топлите одеяла и винаги да се радваме на собственото си тяло. Любовта с Йес би била сладко-горчива и вечна. Билките биха ми дали достатъчно сила, за да бъда винаги млад за Йес. Така тя никога няма да напусне планината, привлечена от пътеките на Изтока, в търсене на произхода и парализа на слънцето.

И днес Чаро беше още наполовина гримирана. Прегърна го и се усмихна доволно, когато Карвальо се отпусна на канапето в поза на човек, който има време. Тя му каза, че след малко ще е готова с грима и биха могли да се любят.

— Не сега. Натрупай енергия за края на седмицата.

— Ех, тази събота и неделя ще бъдат, ще бъдат, дори не искам да си представям. Няма да излизаме от стаята. Ще изхвърлим ключа през прозореца, както във филмите.

— Искам да ям в ресторанта, за който ти говорих.

— Ще ти дам да ядеш по пет пъти на ден, но между всяко ядене — в леглото.

Тя хвана ръцете му и ги сложи на лицето и раменете си, за да я погали. Карвальо я погали, колкото да не я обиди.

— Тъжен си, какво има?

— Нещо с храносмилането.

— Ох, и на мен ми се случва! След ядене ми става студено и винаги се сърдя на себе си, защото съм яла твърде много. Понякога дори ме избива на плач.

Той използва отиването й в банята, за да си тръгне. Чаро се подаде с изкуствени мигли на единия клепач.

— Отиваш ли си вече?

— Вече съм към края. Искам утре да приключа всичко и да замина спокоен.

— Опасно ли е?

— Не.

Съобщението, което той очакваше, беше записано в бележника до едно кратко съчинение на Бискутер, в което му обясняваше, че разбрал, че майка му е в Огарес Мундет и отива да я види. Дори не знаеше, че Бискутер има майка. За това, което го интересуваше, той пишеше: „Господин Брионгос каза, че синът му щял да бъде днес в девет пред кино «Навия», в Сан Махни. Позвъни и дъщерята на господин Брионгос и каза да не отивате, и да й се обадите“. Карвальо извади сгъваемия си нож. Натисна пружината и острието изскочи с изщракване. Ножът и Карвальо се спогледаха. Той сякаш чакаше заповед за атака. А Карвальо като че ли се боеше от него. Затвори го и го сложи отново в джоба си. Отвори една кутия. Пистолетът спеше като замразен гущер. Карвальо го взе и го огледа. Прицели се в стената. След това извади куршумите от картонена кутийка и го зареди бавно и внимателно. Когато затвори барабана, заспалият гущер вече беше буден, бдителен, зареден със смърт. Сложи предпазителя, отнемайки желанието му да убива, и го пъхна в джоба с изричното предупреждение да мирува. Пистолетът стопли тялото му. От друга кутия извади железен бокс и го надяна на пръстите си. Сложи си го. Сви и разтвори ръка. Замахна и удари невидим противник. Махна бокса и го пусна в другия джоб на сакото си. Готово. Непобедимата армада. От хладилника взе бутилка бяло вино, но премисли, върна я и извади ракия. Изпи две чаши, направо от тенджерата яде с пръсти от рибата треска със стар чесън, която Бискутер беше сготвил. Довиждане — каза на четирите стени и заслиза мързеливо по стълбите, като се заслушваше ту в ударите на чукчето на скулптора, ту в шумното суетене от фризьорския салон, в тромпета със сурдинка на лилавото момче. Размина се с две педерастчета, преоблечени като момченца, отиващи на първо причастие, или с две момченца, тръгнали на първо причастие, но с вид на педерастчета. Приличаха на Ромео и Жулиета, но с бради и мустаци, бягащи от Капулетите и Монтеките.

— Пепе, Пепе, чакай!

Бромуро го настигна, въоръжен с кутията си.

— Каня те на чашка. Каквото си избереш. Благодарение на теб аз съм богат.

— Имам среща.

— Чукай и заради мен.

— Не е такава среща.

— Жалко. Колко малко имаме ние, мъжете, от това, от което те имат нужда. Замислял ли си се?

— Понякога.

— И не ти ли се приплаква чак? Когато аз бях в конната дивизия на разпореждане на генерал Муньос Грандес, една нощ оправих една шест пъти. А тя спокойно би приела още шест. Това беше моята велика нощ. Повече си ги бива от нас. Оттук надолу са по-съвършени.

Той остави Бромуро с меланхолията му на недостоен мъж. Качи се в колата и спокойно пое към Сан Махин. Като стигна в горния край на града, се озова заобиколен от коли, шофирани от жени, тръгнали да вземат децата си от училище. Той ги заразглежда като зяпач, а те го поглеждаха като бягащи красавици. Вдовицата Стюарт сигурно дни наред бе ходила така да прибира децата си. А след това те бяха пораснали и отишли в Бали, или в облаците.