Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (25)

ВИНАРНА „ХУМИЛЯ“.

Карвальо влезе във винарната, която по външен вид не се отличаваше от който и да е ресторант, аптека или магазин за химическо чистене в квартала. Поиска бутилка бяло „Хумиля“ от продавача — сто и петдесет кила набито бяло човешко месо, украсено единствено със сбръчкани морави сенки под очите. Карвальо и той бяха сами в магазина, където властваше огромен хладилник, покрит с дърво и хромирани обковки, чийто шум при отваряне и затваряне напомняше на детектива старите хладилници в баровете и кръчмите от неговия квартал. Но този беше гигантско копие, облицовано отвътре със зелени плочки, направено по мярката на собственика му. Той нахлу шумно в тишината, обкръжаваща Карвальо.

— Всичко е тръгнало на поразия. Ще ги оправя аз. А останалите — до стената. Шестнадесет милиона в повече сме. Ни повече, ни по-малко. Това само с война се оправя.

Карвальо изпи още една чаша и кимна без особено желание, но достатъчно, за да накара сто и петдесетте килограма да се изтъркалят към него и да се разлеят на отсрещния стол.

— Вие смятате ли, че има праволинейност? Разбира се, че не. Мен трябва да ме изучават. Да знаят как да се отнасят с мен. Да разберат какво представлявам. А в действителност? Нищо. Ето това е. Шестнадесет милиона испанци сме излишни. Нямаме изход. Онзи наистина знаеше да ни стяга и който мръдне — „трас“, гилотината. Искаш ли ориз, Каталина, а после ми го носят разварен, но това не е хубаво. За мен светът вече ще пропадне. Казвал съм го съвсем ясно, както сега на вас. Затова вече не си затварям очите. Разбирате ли ме?

Карвальо кимна.

— Ето оня ден например. Говорихме си както трябва. Той така, аз така. Добре. Само оставаше да уточним. Ще повярвате ли, че един час по-късно всичко се разигра наново? И отгоре на това ми се хили насреща. Хили ми се, докато накрая ми кипна и му отпрах един ритник, където трябва. Разбирате ли?

Карвальо привърши бутилката, остави двадесетте дурос^[1] в десеткилограмовата ръка.

— Дръжте здраво фронта, приятелю. Няма да се оставите да ви водят за носа я!

— А, не знаят с кого си имат работа — каза човекът, без да откъсва поглед от кръгчето вино, останало от чашата на Карвальо на плексигласовия плот. Карвальо излезе на улицата и влезе в най-луксозната бръснарница, която можа да намери. Вътре сред снимки на манекени с прически се четеше оцеляла реклама: „Прическата се прави като скулптура.“ Поиска подстригване и бръснене. Предпазливо изучи ръцете на бръснаря по навик, придобит в затвора; там най-доброто, което можеше да се очаква от бръснаря — обикновено някой мрачен убиец, — беше ръцете му да не са скандално мръсни. Карвальо разказа историята с изчезналия роднина и показа снимката. Бръснарят я погледна бегло, като че ли беше друго лице, над което ще размаха бръснача си. Снимката мина от ръка на ръка през клиентите на бръснарницата и се върна у бръснаря, който я погледна по-внимателно.

— Това лице ми говори нещо… Но не зная какво — добави той след няколко секунди, като я връщаше на Карвальо.

— Моля ви, задръжте я и я поглеждайте от време на време. Утре пак ще дойда.

— Виждал съм това лице. Разбирате ли?

Карвальо мина пред винарната „Хумиля“. Собственикът беше на входа, подпрян на късите си, конусовидни крака, и тихо си говореше сам.

— Все така ли е?

— По-зле.

— Не се предавайте.

— По-скоро ще умра.

Карвальо отмина и човекът остана с грижите си. Единственият зъболекар в Сан Махин също не беше виждал нито лицето, нито зъбите на Стюарт Педрел. Също и двамата лекари, пред чийто кабинет чакаше тълпа от беззъби, фъфлещи старци. Той влезе в „бутика“, където съжителстваха копринената вратовръзка и плюшените долни гащи, после в „Химическо чистене“, без да пренебрегва аптеки и будки за вестници. Някъде снимката сякаш разклащаше някаква утайка от спомени. Но нищо повече. И в двете вечерни училища, ръководени от двама братя — учители от Картахена^[2], не познаваха Стюарт Педрел. Въодушевлението му взе да намалява и само мисълта за загубеното време го тласкаше да продължи това обречено издирване.

— Тази вечер ще има голям митинг на социалистите от Каталония! Работнико, в името на един твой Сан Махин, а не на този на спекулантите, ела на митинга на социалистите на стадион „Ла Креуета“. Ще говорят Мартин Товал, Хосе Игнасио Уренда, Хоан Ревентос, Франсиско Рамос! Социалистите предлагат разрешение на проблемите.

Гласът се лееше от високоговорителите на бавно движеща се камионетка. Хората приемаха съобщението без особен възторг, съзнавайки, че трябва да гласуват за комунистите или социалистите, като едва ли не закономерно следствие от положението им на жители на Сан Махин. Само няколко деца се облягаха на прозорчето на колата, за да искат „листовки“ и се завръщаха разочаровани, да играят, като коментираха — „по-хубави са тия на «у-се-де-то»“^[3]. Един търговец на колбаси постави снимката под мазния край на окачен бут и тежка капка лой от шунка Тревелес падна върху лицето на Стюарт Педрел. Продавачът поправи невниманието си като я изчисти с ръкав, а тя потъмня и лъсна, сякаш изведнъж върху нея се бяха стоварили двадесет години, прекарани в албум.

Излезе от магазина и започна да разпитва по входовете на къщите, които все още нямаха домофон. Стари, побелели в мрака портиери се показваха от дъното на кладенци, осветени от телевизионни екрани, за да му кажат: не, никога не са виждали този човек. Един квартал. Още един. Ако ще и две седмици да търся… каза си той, а си мислеше, че щом се стъмни, ще избяга от Сан Махин и ще тръгне отново по логическата нишка, в търсене на друго решение. Струваше му се, че говори с един и същи портиер, в една и съща портиерна, сякаш постоянно влизаше и излизаше от една и съща врата. Внезапно забеляза, че тротоарите са пълни с деца и притъмнелия следобед сякаш се канеше да погълне техните смехове, викове и игри. Някой беше наредил и на бременните жени да излязат и те се клатеха по тротоарите като неуверени патета. Изкачи се до църквата на кръглия площад, на върха на хълма, където беше построен Сан Махин. Беше действаща църква, изградена с лоши материали, брулена от вятър и дъжд, безмилостно изгаряна от слънцето на този гол хълм, обвита от тежката воня на промишления пушек, идващ отвъд тръстиките, които настойчиво напомняха за някогашния живот на вече пресъхналата рекичка. Сакристията на свещеника беше пълна с лозунги за вече ненужни и забравени амнистии. Имаше и реклами на италиански за филма „Христос спря в Еболи“. Свещеникът беше с брада и пуловер а ла Марселино Камачо^[4] — модел 1965 година.

— Виждал съм това лице. Но не сега. Преди известно време. Не знам кой е, нито кога точно съм го виждал. Роднина ли ви е?

В едното око, отворено по-широко от другото, искреше всичката революционна бдителност. Карвальо излезе, проследен от прозорливото око, и се замисли дали отново да тръгне из лабиринта на града сателит, или да се отправи към едни осветени бараки, откъдето се чуваше музика. Над вратата табелката гласеше: „Работнически комисии — Сан Махин“, а отвътре звучеше сантименталната песен на Виктор Мануел за любовта на двама ненормални. Подаде снимката на някакъв човек, който се опитваше да запали с талаш печката в средата на една зала, където нощуваха две дузини различни столове, малка камера за лед, черна дъска, библиотечка, а по стените — табла с налепени обяви за събрания и лозунги.

— Познавам го, разбира се. Често идваше тук, преди няколко месеца, когато откриха клуба.

— Как се казваше?

— Нали ви беше роднина, тогава по-добре знаете как се казва. Тук всички го наричаха Счетоводителя. Не, не стана член. Идваше често. После изведнъж престана.

— Беше ли активен? Работеше ли много?

— Откъде да знам. Не зная с какво се е занимавал.

— Не, питам за тук. Тук включваше ли се?

— Нищо особено. Идваше на събранията. Малко спореше, понякога говореше пред публика.

— Беше ли много запален?

— Не. Умерено. Тук при нас има много, които искат да правят революция за един ден. Той беше от умерените. Характерът му беше такъв. Нали? Един така, много възпитан и много предпазлив човек. Не говореше, все да не обиди човека.

— Знаехте ли името му или фамилията?

— Антонио. Казваше се Антонио, въпреки че всички го наричаха Счетоводителя, защото работеше като счетоводител.

— Къде?

— Не зная.

— Сприятели ли се с някого? Да е идвал с някой друг?

— Е, да — леко се усмихна домакинът.

— С момичета ли?

— С едно момиче. Една от машиностроенето, работи в SEAT^[5]. Ана Брионгос.

— Тя продължава ли да идва?

— Не. Много рядко. Тя е много радикална. Беше от тези, които се вбесиха от Споразумението МОНКЛОА и още не са преглътнали този хап. Някои си мислят, че всичко може да се промени от ден до пладне само защото те искат това. Млади са и не познават какво премеждие е войната. Би било полезно да преживеят една гражданска война. Човекът е единственото животно, което се препъва няколко пъти в един и същи камък. Но Ана Брионгос е много мило момиче. И е запалена. Но много нетърпелива. Вижте мен: аз вря в тези неща от 1934 година и съм преминал през всичко, чувате ли, през всичко. Колко съм претеглил. И какво? Да не би да тръгна да вилнея и да паля? Смятате ли, че трябва да вилнеем и да палим? Слушали ли сте някога реч на Соле Тура? Веднъж чух от него нещо, което ме накара да се замисля. Дали ще си спомня. Буржоазията четири века се борила да завземе властта, а работническата класа съществува само от сто години като организирано движение. Дословно. Цитирам ви го наизуст. Тия работи са доста сложни, нали? Има хора, които си мислят, че като се появят с картата от Работническите комисии^[6] в правителствения дворец, могат да кажат: Хайде сега, вие по къщите, че аз тука ще командвам. Нали разбирате? Такива хора има много. Трябва да сме търпеливи. Ако сме търпеливи, няма сила, която да ни победи. Но ако започнем да размахваме тоягата слепешком, всичко ще ни се струпа на главата, защото онези не са слепи. Виждат повече от жабите.

— Къде мога да намеря Брионгос?

— Това не е моя работа и тук няма да ви дадат адреса. Говорете с отговорника, ако искате, но тук никога не даваме адреси. Отговорно е, нали ме разбирате?

— И не знаете ли къде работеше Счетоводителя?

— Не зная със сигурност. Струва ми се, че работеше по няколко часа в счетоводството на някакъв склад за стъклария и инструментариум. Някъде към девети блок, защото съм го виждал да обикаля нататък. Винаги беше стегнат. Ей така ходеше, изпънат, изправен. Отначало не му се доверявахме. Изглеждаше странно, никой не знаеше откъде беше изникнал. Но когато тръгна с Брионгос, се успокоихме. Това момиче е било в затвора още като е ходело по къси чорапки. Баща й я беше подгонил и тя — давай. Истинска боркиня. Жалко, че такива хора се уморяват и захвърлят всичко след дългогодишни усилия. Сега тук разправя, че вече е все едно, че всички конци ги дърпа буржоазията. Такива работи. Видите ли! Мен, мен ме управлявала буржоазията. И човек слуша, слуша и преглъща, преглъща, докато един ден нещо му кипва. Какво ми е дала на мен буржоазията бе, мама му стара?

— Не се ядосвай, Сифуентес — извика му едно момче и се засмя заедно с другарите си.

— Хайде по-сериозно. По-възпитано. И вие сте станали едни непукисти.

— Да ти дам ли да изпушиш един хашиш, Сифуентес?

— Ако предпочиташ — половин кило хероин, а?

— Чувате ли ги? Много им е весело, но ще ги чуе някоя контра, ще вдигне страшна патърдия. Днешните младежи са много невнимателни. Трябва да се живее предпазливо и да се чакат по-добри условия.

„По-добри условия…“ — припомни си Карвальо идеологическия термин. Условията. Можеха да бъдат и най-добри, или обективни, или субективни. Условията.

— И изведнъж Счетоводителя изчезна и никой не се учуди.

— Не. Както дойде, така си и отиде, а ние не можем да се безпокоим за тези неща. Ако вземем да се притесняваме за това кой влязъл или излязъл от работническото движение, всички ще идем в лудницата. Особено в тези времена. В началото всички се записваха и беше една еуфория. Сега се поддържа известно равновесие по месторабота, но тук — нищо. Когато дойдат юрисконсултите да дадат някоя консултация, настъпва някакво оживление. Франкизмът лошо ни научи. Когато прочета някъде, че испанският народ бил узрял за демокрация, ми иде да се изсмея на глас. Каква ти зрелост, по дяволите!

— Не се ядосвай, Сифуентес!

— Ядосвам се, когато ми е кеф, майка ти стара. Да ме слуша, който си ще! Освен това разговарям с този господин, а не с теб.

Изпрати го до вратата.

— Добри момчета са, но обичат да ме дразнят. Иначе са готови да се раздадат, но се забавляват да ме ядосват. Това си е. А аз търпя, защото съм пенсионер и идвам тук да спестя една надница повече на Работническите комисии. Така както ме гледате, съм бил шест пъти в затвора. Първия път през тридесет и четвърта година, след това при провала на Нуниес, и петдесет и осма година. После, когато отново организирахме Работническите комисии, и всеки път, когато имаше провал в Графиката, Сифуентес се озоваваше на улица „Лайетана“^[7]. Един ден му казвам на инспектор Крейш: Ако пък искате, да взема да се пренеса тук да живея — а мръсникът ми се хили. Какъв негодник! Казаха ми, че го пенсионирали.

— Кого?

— Крейш. Може да е вярно. Трябва да е на моите години. Но не знаете най-интересното — хвана Карвальо под ръка, отведе го към улицата и тихо му каза: Аз и Крейш сме колеги.

Отдръпна се, за да види огромното удивление, което несъмнено би трябвало да се изпише на лицето на Карвальо.

— Не разбирате ли? Сега ще ви стане ясно. Аз ходих на курсовете за ръководни кадри в партийната школа на Пинс дел Валиес през войната. Някои излизаха политкомисари за фронта, а други отиваха в полицията. Казаха ми да вляза в Републиканската полиция. Така ме посъветва самият Каморера, ама точно така ми го каза: „Виж какво, Сифуентес, политкомисари имаме колкото искаш, а се нуждаем от сътрудници в полицията, защото там е пълно с гадове от Петата колона.“ Добре, влязох аз в полицията. Голямо тегло претеглих там. Защото бях в участъка на Оспиталет и шеф ми беше един на име Хил Лямас. Говори ли ви нещо? Този трябва да беше от Петата колона, защото след войната съвсем спокойно си остана в системата.

Нещо повече, когато излязох от затвора през четиридесет и шеста година, го срещнах на Ронда, не зная как се казва оная част от Ронда, където беше „Олимпия“, и той се направи, че не ме познава. Така или иначе доста си изпатих след това и сега, преди няколко месеца, получавам писмо от някакъв началник, в което ми съобщават, че мога да потърся правото си на републикански полицай. Отивам да се срещна с него — един, така, много внимателен, много опитен господин. Направих някаква молба и толкоз. Действайте по-нататък. И аз действувам, макар и колебливо. И майко мила! Погледнете!

От пластмасов портфейл извади едно прегънато, смачкано писмо: „… — му се признават правата на служител в полицията; пенсионира се на поста зам.-инспектор“.

— Аз, зам.-инспектор. И пенсия от тридесет хиляди песети на месец. Какво ще кажете? Пенсията ми като общ работник в складовете беше петнадесет хиляди песети, а сега — тридесет хиляди. Чувствам се богат, като че ли съм бил богат, аз, виждате ли — зам. инспектор. Време беше да ми се случи нещо хубаво. Жена ми не искаше да повярва. Никак не е добре със здравето след толкова теглила. Показвам й картата. Показвам й всеки месец тридесетте хиляди песети, а тя все се инати. „Еваристо — аз се казвам Еваристо, — това няма да е на хубаво.“ Вие как мислите?

Питаше го като човек от светските среди, идващ оттам, от града, откъдето той беше изхвърлен.

— Сифуентес, когато признават някого за служител, никой не може да му го отнеме. Живейте си спокойно.

— Мен парите не ме вълнуват. Мен ми е за параграфчето. Някой ден ще намеря Крейш и другите като него, дето жив ме одраха, и ще им натикам бележчицата под носа.