Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (3)

— Ние, частните детективи, сме термометър за установения морал, Бискутер. Казвам ти, че това общество е прогнило. В нищо не вярва.

— Така е, шефе.

Бискутер се съгласяваше с Карвальо не само защото се досещаше, че е пил повече, а защото винаги беше разположен да допусне най-лошото.

— Вече три месеца не сме сложили залък в уста. Ни един мъж не търси жена си. Нито един баща — дъщеря си. Ни един рогоносец не иска да се убеди в прелюбодеянието на съпругата си. Да не би жените да не бягат вече от къщи? Или пък младите момичета? Не, Бискутер. Бягат повече от всякога. Но днес на съпрузите и на бащите хич не им пука. Погубени са основните ценности. Нали искахте демокрация?

— На мен винаги ми е било все едно, шефе.

Но Карвальо не разговаряше с Бискутер. Въпросите бяха отправени към зелените стени на кантората му или към някой мним слушател, седнал зад бюрото — стил четиридесетте години: с прозрачен, потъмнявал в течение на тридесет години лак, като че вечно стоял наквасен в сумрака на булевардната кантора. Изпи още една чаша ледена гроздова и се сви от тръпката, която премина по гърба му. Едва оставил чашата на масата, Бискутер отново я напълни.

— Стига, Бискутер. Излизам да подишам чист въздух.

Излезе на площадката, където го нападнаха шумът и миризмите на сградата. Таконеото^[1] и кастанетите на школата по танци, прилежното чук-чук на стария скулптор, миризмата на боклук, натрупан в продължение на тридесет години, смесена с тази на изтъркан лак, на прах и клайстер, скрити във вдлъбнатините на рамките на полукръглите прозорчета, които сключваха дъга над отвора на стълбището с ромбоидните си мътни очи. По стълбите надолу той скачаше по няколко стъпала, воден или по-скоро тласкан от енергията на алкохола, и пое с благодарност свежия въздух, който го блъсна откъм Рамблас^[2]. Пролетта беше полудяла. Тази мартенска вечер беше студена и облачна. Няколко крачки и дълбоки вдишвания помогнаха на притъпения мозък и отровения черен дроб на Карвальо.

Той имаше милион и двеста хиляди песети в Спестовна каса, които му носеха редовно по 5%. Така нямаше да стигне с достатъчен капитал до петдесет или петдесет и пет години, за да може да се оттегли и да живее с рентата си. Криза. Криза на стойностите, си рече Карвальо, все още с упорството на алкохолик. Беше прочел във вестниците, че и адвокатите по трудово-правните въпроси били в криза, защото работниците се обръщали към юрисконсултите на профсъюзните центрове. И едните, и другите — жертва на демокрацията. И лекарите, и нотариусите бяха жертва на демокрацията. Трябваше да плащат данъци и започваха да си мислят, че най-добрият политически статус е този на висшиста, живеещ в условията на фашизма, но упражняващ известна либерална съпротива.

— Частните детективи сме толкова необходими, колкото вехтошарите. Спасяваме от боклука онова, което още не е боклук. Или по-точно онуй, което би могло да не се счита вече за боклук.

Никой не слушаше речта му. Капките дъжд го накараха да се затича към улица „Фернандо“, където бяха покритите с навеси витрини на Беристайн. Там се озова до три улични проститутки, които си разменяха съвети за използването на готовите супи. От магазина излезе едно много малко момиченце с много голям стик за хокей. До него баща му все го питаше: „Искаш да кажеш, че ти е удобен, а?“ „Да бе, човек, да…“ — отговаряше детето, вбесено от бащиното недоверие. Карвальо напусна подслона и забърза нагоре по тротоара, към колбасарския магазин, откъдето обикновено купуваше сирене и салами. Отново се спря, привлечен от жалното квичене на кученцата, струпани върху слама зад едно стъкло, делящо ги от улицата. Поигра си с пръст с дръзката муцунка на мъничка немска овчарка, чиито задни лапички бяха пък захапани от две малки бретончета. Разтвори ръка на стъклото, сякаш за да даде на животинчето топлина и нежност. От другата страна на прозрачната завеса кучето близна стъклото, опитвайки да стигне ръката на Карвальо. Пепе рязко се дръпна и измина късото разстояние, което го делеше от колбасарницата.

— Както обикновено.

— Получихме буркани мариновано филе и свинска наденица.

— Дайте ми два.

Продавачът напълни пакета с покупки с обичайната грижливост.

— Тая саламанкска шунка вече не е това, което беше.

— Ами сега на всичко казват саламанкска шунка. Което не е шунка от Хабуго или от Тревелес, е от Саламанка. Да го хване яд човек. Така не знаеш кога ядеш шунка от Саламанка и кога от Тотана.

— Има разлика.

— Вие я правите, понеже разбирате. Аз съм виждал как продават шунка от Гранолиерс за шунка от Хабуго. Нали така?

Карвальо излезе с пакета сирене Касар, Кабралес, Идеасабал, салам от Хабуго, шунка от Саламанка за всеки ден и малка мостра шунка от Хабуго, за да си хапне, когато му е криво.

Беше малко по-оживен, като стигна до магазина за кучета точно когато собственикът затваряше.

— А кучето?

— Кое куче?

— Ами това, което беше на витрината.

— Беше пълно с кучета.

— Овчарчето.

— А, то е женско. Всичките са вътре. Вечер ги прибирам в клетки, да не вземат да ми счупят витрината, не че ще ги задигнат, ами може да свършат някоя поразия. Има много лоши хора.

— Искам да купя кучката.

— Сега ли?

— Сега.

— Осем хиляди песети — каза собственикът, без да отвори вратата отново.

— На такава цена не бихте ми продали една истинска овчарка.

— Няма родословно дърво. Но е много здраво куче. Вие сам ще видите, ако го вземете. Хубаво е. Познавам бащата, а майката е на мой шурей.

— Хич не ме интересува родословието.

— Вие си знаете.

Кучето се носеше върху сгънатата ръка на Карвальо. В другата му ръка висеше плик, пълен със сирене, колбаси, кутии с храна за кучета, гумени кокали, дезинфекционна течност, препарат против насекоми, четка, въобще всичко, от което се нуждаят един човек и едно куче, за да бъдат щастливи. Бискутер бе озадачен от вида на кученцето, здраво застанало на задните си лапи, с език, изплезен половин метър напред, и две огромни уши, като сгъваеми крила на пикиращ самолет.

— Прилича на зайче, шефе. Тук, при мен ли ще остане?

— Ще си го отнеса на Валвидрера. Тук всичко ще потъне в мръсотия.

— Ах, да, търсиха ви по телефона. Записах името в тетрадката.

Хайме Виладеканс Риуторте — адвокат. Докато набираше номера, извика на Бискутер да му стопли нещо за вечеря. В малката кухня, която Бискутер бе импровизирал близо до умивалнята, се чуваше суетене. Бискутер си тананикаше, доволен от задачата си, а кученцето се опитваше да захапе шнура на телефона.

Две секретарки подчертаха дистанцията и високото положение на човека оттатък. Накрая се чу глас на английски лорд с акцент на франт от Диагонал.

— Въпросът е много деликатен. Трябва да го обсъдим лично.

Записа си за срещата, затвори и с удоволствие отпусна тялото си на въртящия се стол. Бискутер разстла пред него салфетка и върху нея остави чиния с гореща мадригера от парченца бял дроб. Кученцето се опита да сподели вечерята. Карвальо го постави внимателно на пода и му сложи парченца мадригера върху бяла хартийка.

— Прави са. Наистина понякога децата прибират вкъщи някое и друго гърло.