Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (29)

След два часа сън се събуди. Трудно му беше да се опомни и познае мястото, където се намираше. Опита се отново да заспи, но го смущаваха миризмата и допирът с дълго неизползуваните чаршафи. Свари си кафе. Какво може човек да прави в Сан Махин в пет часа сутринта? Да хване автобуса и да отиде на работа. Не беше допил кафето си, когато му мина през ум, че Ана Брионгос скоро щеше да вземе автобуса за SEAT. Изпи кафето. Дълго се колеба и накрая отвори бурканчето с люти чушки. Опита една. Отвратителна. Асансьорът бавно се покачи, като червей, пълзящ в дупка, от която никога не ще може да излезе. Самотни тротоари; но зад ъгъла се различаваха разпръснати потоци от хора, упорито насочени към входа на квартала. Ускори крачка, за да се присъедини към ранобудните. Едно момче с вдигнати ревери от напа го осведоми, че автобусите за SEAT спират на площада, точно до обелиска, който разправяше легендата „Новият град за нов живот“. Там имаше два сини автобуса; вътрешните им светлини очертаваха лицата на първите пътници и ги потапяха в някакъв домашен уют, контрастиращ с неприветливостта на студената утрин.

— Винаги се качва на втория — му каза шофьорът на първия автобус, — но още я няма.

— Това момиче е от следващата смяна. Няма да излезе до един час.

— Не знаете ли къде живее?

— Не, но винаги идва оттам.

Автобусите се напълниха безшумно и Карвальо ги гледаше как заминават, сякаш беше господарят на Сан Махин, изпращащ експедицията на своите аргонавти, тръгнали да търсят златното руно. Пред възможността да обикаля квартала на разсъмване или да се върне в апартамента на Стюарт Педрел, той предпочете да остане там, където беше. Но студът го принуди да потърси някой бар за ранобудните. В безрезултатно търсене от около половин час той отново обиколи част от квартала. Осветени прозорци засияха по циментовите зъбери. Слънцето изгряваше отвъд блоковете и неговият блясък описваше апотеозна златиста дъга над раменете и плешивото теме на сивото дебелокожо. Върна се отново на спирката с надеждата, че Ана Брионгос може да дойде достатъчно рано, за да има време да поговорят. Празните автобуси чакаха. Сега работниците пристигаха на по-големи групи; окуражени от настъпващия ден, те разговаряха, а някои дори се смееха. Ана Брионгос се появи. С приближаването й се очерта фигурата на ниско и набито момиче с едри тъмни черти и коси, съсипани от кварталния фризьорски салон; на ревера на велуреното й подплатено палто имаше стара емблема с лозунг в защита на свободата на словото и значка, разобличаваща ядрените централи. Издържа погледа на човека, който в шест часа сутринта я питаше дали тя е Ана Брионгос.

— Да. А вие кой сте?

— Търся един свой изчезнал роднина. Обърнах половината град и накрая се оказа, че е живял тук. Познавате ли го?

С едното око в снимката и другото в Карвальо, момичето понечи да продължи по пътя си:

— Съжалявам, автобусът тръгва.

— Ще чака още десет минути. Разбирам, че сега не е подходящо време. Бих искал да разговарям с вас в друг, по-удобен час. На обяд например.

— Аз обядвам в завода, като свърша смяната.

— А после?

— После имам работа.

— Целия ден ли?

— Целия ден.

— Ще ви чакам на изхода след смяната.

— Казах ви вече, че не познавам този господин.

— Може би не сте погледнали както трябва снимката. Казаха ми, че сте се познавали, че сте излизали заедно; научих го от един ветеран, комунист и профсъюзен деятел, от тези, които не лъжат, или поне така са ме учили като малък.

— Не се увличайте. Добре. Познавам го. Колкото по-бързо свършим с тая история, толкова по-добре.

— Автобусът ще тръгне.

— За това, което искам да кажа, има предостатъчно време. Този господин се казва Антонио. Живееше в квартала. Запознахме се и се виждахме няколко пъти. Един хубав ден изчезна и това е всичко.

— Изчезна от квартала, но се появи мъртъв в един строеж. Убит с нож.

Тя извърна лице, за да прикрие риданието. С гръб към Карвальо, заплака неудържимо. Приятелката й бързо се приближи:

— Какво ти е?

— Нищо. Идвам.

Обърна се и втренчено погледна Карвальо, без да свежда очи. Няколко сълзи бяха достатъчни, за да се зачерви носът й. Месестите й устни потрепваха, когато изрече:

— Довечера в седем, на същото място.

Седна в автобуса до приятелката си и, изглежда, й каза нещо за Карвальо, защото тя кимна и погледна загрижено към него. Детективът им обърна гръб, прекоси площада към входа на метрото и се гмурна в клокочещия поток от хора, които местеха крака по металните стъпала, изтъркани от милиони уморени стъпки, стъпки, влачещи извънредния товар на убеждението, че всеки ден е като предишния, че всяко стъпало нагоре, утре ще бъде стъпало надолу.

— Трябваше да почнеш в някоя банка, когато беше още млад. Сега щеше да си навъртял вече двадесет-двадесет и пет години.

Това му беше казал баща му няколко дни преди смъртта си, това беше мисълта, която го бе измъчвала, откак Карвальо му заяви, че ще напусне и университета, и затвора, и страната; и живота дори без лаврови венци по челото.

— Ако беше постъпил в Спестовна каса, щеше да е още по-добре. Работата им е по-лека.

Карвальо слушаше тези съвети с възмущение до тридесет години, с безразличие по-късно и с умиление напоследък.

Баща му искаше да му завещае сигурност. Сигурността значи да се качваш два пъти на ден на служебния рейс или в метрото, за да отидеш и да се прибереш от работа.

Метрото го приближаваше към сърцето на града. Излезе на „Паралело“, прекоси тихата улица с разбит паваж и тръгна по „Конде дел Осалто“ към Рамблас. Закрачи по познатите булеварди, сякаш се бе завърнал от много дълго пътешествие. В грозната беднота на Китайския квартал се съдържаше истината на историята. По нищо не приличаше на черната мизерия, полуфабрикувана от полуфабрикатни спекуланти, полуфабрикуващи полуфабрикатни квартали. За предпочитане е бедността да е гнусна, отколкото жалка. В Сан Махин нямаше въргалящи се в калта пияници, които търсят струйка топлина в мръсни стълбища. Но това не беше постижение на прогреса, а точно обратно. Жителите на Сан Махин не можеха и да се самоубият, преди да платят всички вноски за покупката на дупката си в този нов град за нов живот. На първата страница на току-що отпечатан вестник се четеше: Съединените щати ще имат нулев прираст през 1980 година. Президентът Картър потвърждаваше това с присъствието си на страницата — като същински директор на клон на Спестовна каса, който всеки ден с учудване открива, че в задълженията му влиза да бомбардира Москва или да се подуе от денонощно тъпчене с ябълкова торта. Какво би направил ти, ако си президент на Съединените щати? Щеше да спиш с Фей Дънъуей^[1]. Това за начало… Ако се съгласи, разбира се. „Предупреждавам ви, че аз съм президентът.“ Фей би го погледнала с дивите си очи и би се направила, че го целува, за да захапе и откъсне предателски носа му. Предупреждавам ви, че току-що изядохте носа на президента на Съединените щати. Карвальо влезе безшумно в кабинета си. Бискутер хъркаше на сгъваемото походно легло, което всяка вечер разпъваше, след като приготви и почисти продуктите за ястията, с които искаше да удиви Карвальо на следващия ден. Спеше свит и с едно отворено око. Кичурите руса и права коса стърчаха на слепоочията като израснали не на мястото си рога.

— Вие ли сте, шефе? — каза по-скоро отвореното му око, отколкото устата, която току-що бе изхъркала.

— Аз самият. Ама че концерт! Що за хъркане!

— Ами, буден съм, шефе — и продължи да хърка.

Карвальо го прескочи и се зае да прави кафе. Но Бискутер вече ставаше от леглото и търкаше изпъкналите си, без мигли оченца. Усмихна му се, едва прогонил съня, като грозно ангелче, напъхано в жълта пижама.

— Цяла нощ веселба, а? Бива си ви, шефе. Отново се обади онази смахнатата и Чаро, и една госпожа се обади, поне имаше глас на такава. Записах фамилията в бележника.

Карвальо видя, че гласът, на госпожата принадлежеше на вдовицата.

Госпожа Стюарт Педрел го канеше на аперитив на Вия Венето.

— Какво ще се празнува?

— Победата на господин Планас като заместник-председател на СЕОЕ. Единственото свободно време, с което разполага госпожа Стюарт. Не забравяйте вратовръзката. Много са стриктни във Виа Венето.

Секретарката отново напомни, че срещата е в един.

— Бискутер, имаш ли вратовръзка?

— Имам една, която ми подари майка ми преди двадесет години.

— Много добре.

Бискутер се появи с продълговата картонена кутия, пълна с нафталин, под който спеше горската красавица — синя вратовръзка на бели точки.

— Много мирише.

— Обичам си я много, спомен ми е.

— Закачи спомена си на прозореца, малко да се изветри вонята. Ако изляза на улицата с такава връзка, веднага ще ме откарат в инфекциозна болница.

— Ами такива неща се държат в нафталин.

Бискутер открехна прозореца, опъна конец между двете крила и закачи вратовръзката, сякаш с нежна ласка, а не с шипка за пране. Карвальо се обади в дома на Стюарт Педрел.

— Не, не будете госпожица Йес. Кажете й, че съм се обаждал. Ще я чакам в два часа в ресторант „Синята река“ на улица „Сантало“.

Още щом затвори, телефонът иззвъня. Мъжки лиричен тенор.

— Има ли там частен детектив?

— Да, аз съм.

— Бих искал да говоря с вас по един поверителен случай.

— Жена ви ли е избягала?

— Как разбрахте?

— Интуиция.

— Не е за телефона. Работата е много деликатна.

— Елате тук. Сега.

— След четвърт час съм при вас.

Учуденият поглед на Бискутер го очакваше.

— Как отгатнахте?

— По гласа. Деветдесет процента от тези гласове принадлежат на съпрузи, на които жените са избягали. Защото им е дошло до гуша да ги слушат, предполагам.

Бискутер отиде до магазина. Карвальо си рисуваше чудовища и цветенца, когато човекът почука плахо. Носеше измачкан костюм върху измачкано тяло. Беше плешив и имаше глас на границата между лиричен тенор и колоратурен сопран. Някои хора се раждат с вид на изоставени съпрузи, помисли Карвальо. Прочее не си струва изобщо човек да се ражда за съпруг. Онзи избухна в плач още след първото сложно изречение. А когато съобщи, че жена му е руса и се казва Нурия, се задуши от ридания.

— Пийнете една глътка. Това е ракия.

— Не пия на гладно.

— По това време не трябва да сте гладен. Искате ли някакъв сандвич? Може би е останало малко мерлуза със сидра.

Човекът беше забелязал връзката на прозореца и не отместваше от нея лявото си око, а с дясното наблюдаваше Карвальо.

— Аз съм един скромен хлебар. Имам малка фабрика за хляб.

Ужас! Как може човек да има фабрика за хляб?!

— С това съм се занимавал цял живот. Родителите ми имаха хлебарница и фурна в Сантс и винаги съм живял в такава обстановка. Какво да ви кажа, това е целият ми живот.

— И жена ви ли се занимава с това?

— Помага малко в сметките. Но тя е от друга среда. Баща й е бил съдия.

— Знаете ли къде е?

— Мисля, че знам.

— Къде?

— Срам ме е.

— Не само знаете къде е, но и с кого е.

— Да, но разберете, много ми е неудобно. Някъде из тези улички наоколо. Отишла е с господин Ипарагире, баски пелотари^[2], който си въобразява разни работи.

— Какви работи?

— Ох, дори не питайте. Фантазии. Не зная просто както намират жените в такива типове.

— Какво си въобразява? Кажете де!

— Че бил от ЕТА^[3], нали разбирате. Живееше под наем в малко мебелирано апартаментче в сградата, където е канцеларията ми, и често идваше да си побъбрим. Разправяше какви били баските, какви били мъжествени, това, онова. Заложат четири бомби, убият четирима нещастници и вече се мислят за кой знае какво, я за Кърк Дъглъс, я за Тарзан.

Засмя се сълзливо на собствената си шега.

— Имали сте късмет, можеше да тръгне и с някой от ГРАПО^[4].

— Защо да съм имал късмет?

— Защото ЕТА е друго нещо. В последно време вие сте вторият случай на съпруг, измамен от някой, който твърди, че е от ЕТА.

— А не е ли от ЕТА?

— Не е.

— Ама че нахалник.

— Всякакви средства са добри, за да свалиш някоя мадама. По мое време с половин дузина позиви и малко политически спорове под сурдинка винаги имаше шансове. Днес жените са по-взискателни. Търсят по-силни изживявания.

— Но моята Нурия никога не се е занимавала с политика. Вижте, баща й беше от десницата, много десен — един от тези съдии, които дойдоха с националистите. И, майчице, какво ли не направиха! Та за какво й е сега това на нея? Аз също не се интересувам от политика. Не си изкарвам прехраната с нея.

— Добре. Вие си знаете къде и с кого е жена ви. Какво искате да направя аз?

— Да се срещнете с нея и да й кажете колко зле постъпва. И децата изостави. Две малки момичета.

Отново сълзи.

— Само след няколко дни ще мога да направя нещо за вас. Дотогава да не бързаме. Не бива да ги плашим.

— Но ако се забавите много?

— Какво от това?

— Неморално е.

— Най-неморалното вече е минало. Нужно е време, да ги вразумим.

— Ще платя колкото трябва.

— Надявам се.

— Ето моята картичка. В мое лице имате не само клиент, но и приятел. Е, какво да кажа на дъщеричките?

— Какво им казвахте досега?

— Че майка им е отишла в Сарагоса.

— Защо в Сарагоса?

— Защото понякога ходи там.

— Какво прави в Сарагоса?

— Там имаме приятели, които държат склад за брашно. Просто не знам как да постъпя. Дори мислех да им кажа… В такъв момент на човек му минават през ум толкова глупости.

— Какво искахте да им кажете?

— Ами че е умряла.

Гледаше го с потънали като в локви очи, решителен, почти героичен, сякаш показваше на Карвальо ножа, с който е убил прелюбодейката.

— Все някой ден ще се върне, защото чувствата на тези пелотари не са много трайни. Но жалко за децата.

— Този не е какъв да е пелотари. Струва ми се, че има постоянен договор на едно игрище в Барселона.

— Те са непостоянни хора. И казвате, че са някъде в този квартал?

— Да.

— Откъде знаете?

— Преди два месеца баскът се премести и Нурия започна да закъснява за работа или за вкъщи. Един ден не се стърпях и я проследих. Те се срещнаха много близо. На площада, където е паметникът. Влязоха в едно от мръсните пансиончета из съседните улички. Качиха се. Попитах портиера дали баскът живее там. Там живееше. Предполагам, че сега са заедно. Ето ви адреса. Оставям тази работа във вашите ръце. Ще платя колкото кажете. Умея да ценя добрата работа. Искате ли чек? Десет хиляди, двадесет хиляди?

— Петдесет хиляди.

— Петдесет хиляди — повтори човекът, преглъщайки цифрата и посегна към портфейла си.

— Не сега. След седмица, когато Нурия се завърне у дома, тогава ще ми платите.

Учтивостта му беше така прекалена, както и депресията преди малко. Карвальо затвори вратата зад него и си рече: Нурия, давам ти още няколко дни да се разнообразиш. Полага ти се семеен отпуск. Отбеляза в тефтерчето деня, в който трябваше да освободи неверницата от ръцете на терориста. Освободи и вратовръзката от бесилото й, помириса я — миризмата беше понамаляла. Бискутер се върна, когато Карвальо ръкомахаше с вратовръзката, увита като змия около шията му.

— Бискутер, не мога.

— Внимателно, шефе. Полека, че ще ми я съсипете.

Бискутер му направи възела с ръце на цигулар.

— Погледнете се в огледалото, шефе. Страшно ви отива.