Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (46)

Вече беше запалил камината, пъхнал крака в почти прозрачните от дълга употреба чехли, бе се завъртял из кухнята, за да потърси нещо за ядене, когато забеляза, че Бледа не беше изскочила да го посрещне. Стопли й малко варен ориз със зеленчуци и дробчета, обърка всичко в съда на кученцето и излезе да го викне в градината. Но то не отговори. Отначало помисли, че е побягнало след жената, която чистеше, че е прескочило през зида или е заключено в някоя стая. Но една тъмна и усилваща се тревога го накара да го потърси във всички ъгли на двора. Намери го, проснато в локва кръв като детска играчка. Гърлото му беше прерязано и главата висеше. Карвальо го вдигна и приближи до очите си. Кръвта беше засъхнала по козината. Приличаше на безжизнена кукла от тъмна, мъртва мукава, с полупритворени дръпнати очи и муцунка, сгърчена в безсилна ярост. Плътта й беше като картон. Никога вече нямаше да чуе жалостивия й лай. Ножът беше се врязал дълбоко, сякаш в опит да отдели главата от тялото.

Градът блестеше в далечината и светлините му започнаха да плуват в очите на Карвальо. Взе лопата от мазето, върна се при Бледа и изкопа малък ров до нея, сякаш искаше да бъде до последния миг с нея. Положи израненото картонено телце в черната влажна земя и постави внимателно върху него пластмасовата чинийка, шампоана, четката и излишната дезинфекционна течност за такава окончателно безнадеждна рана. Постепенно я затрупа с пръст; малкият профил и мекият блясък на притворените очи изчезнаха последни. Над пръстта насипа камъчетата, които беше отделил, хвърли лопатата и като се опря в зида, избухна в ридания, които разкъсваха гърдите му. Очите му пареха, но почувства, че главата и гърдите му се пречистиха. Погледна към осветения град и изрече:

— Мръсни копелета!

Изпи едно шише ледена ракия и в пет часа сутринта гладът и жаждата го събудиха.