Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (6)

Отидоха да вечерят в „Тунела“, където Бискутер се удиви пред ястието „миди с бял боб“, което си поръча Карвальо.

— Какво ли не измислят, шефе.

— Ами, това е по-старо от сътворението на света. Преди картофите да дойдат в Европа, все нещо е трябвало да се сложи за гарнитура на месото, рибата, морските фрукти.

— Ама вие всичко знаете, шефе…

Чаро се беше спряла на задушено със зеленчуци и прясна риба тон на тиган. Карвальо упорито продължаваше с виното, като че ли си преливаше бяла и студена кръв.

— С какво се занимаваш сега?

— С един изчезнал мъртвец.

— Откраднат мъртвец?

— Не. Някакъв човек, който изчезнал и година по-късно е намерен мъртъв. Искал да промени живота си, да смени страна, континент, свят и накрая го намират, намушкан сред боклуци и консервени кутии. Един неудачник. Богаташ-неудачник.

— Богат, а?

— Страшно богат.

Карвальо извади бележника си и започна да декламира:

— Анонимно дружество „Таблекс“ за производство на облицовъчни материали, „Индустриал Лечера Аргумоса“, „Конструксионес Ибериса“ — ак. дружество, съветник в Банко Атлантико, член на ръководството на Търговско-промишлената палата, съветник в Строителство и дървен материал „Приваса“, И още петнадесет дружества. Най-изненадващо обаче е, че две от тях са мизерни издателства — едното за стихосбирки, а другото за едно списание за изкуство на левицата. Явно обичал е благотворителността.

— И да хвърля пари, бих казал. При всички списания, дето ги има, шефе, и всичките книги. Отиваш на будката и нищо. Продавачът става на маймуна, за да намери нещо.

— И всичко е помия — изрече Чаро, слагайки в уста парченце тон с чесън и магданоз.

— Пълни са с голи мъже и жени.

Щом се нахрани, Бискутер се сбогува. Спеше му се, а трябваше да става рано, да почисти и подреди кантората и да иде на пазара. Карвальо си го представи, малко по-късно — в заспалата самота на сгъваемото легло в кантората.

— А може и чекии да си бие.

— За кого говориш?

— За Бискутер.

— Защо да си прави чекии?

Махна с ръка, за да заличи това, което беше казал, и с поглед подкани Чаро да привършва. Предчувстваше, че момичето би пожелало да се качи с него в къщата му на Валвидрера и не се сещаше как да я накара да се откаже от тия намерения. Чаро приключи със сладоледа след три-четири лъжички и увисна на ръката на Карвальо. Пъхна се в колата на детектива, където Бледа ги посрещна, като им се накара с разярен лай, и после взе да ги ближе навсякъде, където не бяха успели да се покрият. Движеха се мълчаливи, мълчалив бе и ритуалът на отварянето на пощенската кутия, качването по стъпалата към входната врата, запалването на лампите, засенчени от растителността в градината и оставящи тъмни петна по чакъла. Карвальо пое въздух, загледан в дълбочината на Валиес, слушайки без желание бърборенето на Чаро отвътре.

— При мен е топло. А тук… Днес, предполагам, ще запалиш огън. Толкова си смахнат, че палиш камината само лятно време.

Карвальо влезе в спалнята, събу си обувките и седна в леглото с ръце между краката и поглед, втренчен в някакъв вехт и смачкан чорап.

— Какво става? Лошо ли ти е?

Той се размърда. Опита се да спечели време в стаята, като няколко пъти се завъртя разсеяно край леглото. След това излезе, мина край Чаро, която се мъчеше да запали камината с всички „Вангуардия“^[1], намерени из къщата. Отиде в кухнята и измъкна от хладилника една от десетте бутилки „Блан де Блан“, които го очакваха осветени, маскирани като бутилки домашно шампанско. Може и да не е толкова хубаво, колкото ми се струва, но самовнушението не пречи на този, който го изпитва.

— Още вино ли? Ще си разсипеш черния дроб.

Чаро също пийна, докато Карвальо я замести в неуспешната й борба с камината и запали внушителен огън с помощта на една книга, избрана от оредялата му библиотека — „МОРИС“ от Форстер.

— Лоша ли е?

— Изключителна е.

— А защо я изгаряш?

— Защото е измишльотина, като всички книги.

Чаро се беше зачервила и грейнала пред пламъците. Каза, че отива да си сложи нещо по-удобно и се върна с широката китайска дреха, която Карвальо й беше донесъл от Амстердам. Той седеше на пода, облегнат на ръба на камината, с чаша в ръка.

— Ама като те прихване…

Ръката на Чаро го погали по косата. Карвальо я хвана, за да я отстрани, но я задържа и стисна развълнувано.

— Какво става с теб?

Карвальо вдигна рамене. Изведнъж рязко скочи и изтича до вратата. Отвори и Бледа влезе като вихрушка.

— Бях го забравил клетото животно.

Чаро потъна примирено на канапето и устата й пое, почти захапа чашата с вино. Карвальо се разположи както в началото и започна да гали врата на животното и крака на Чаро.

— Избирай — или аз, или кучката.

Чаро избухна в смях. Карвальо се надигна и седна на дивана, разтвори китайската дреха и опипа гърдите, загорели от инфрачервените лъчи и солариума на терасата. Ръката на Чаро се вмъкна под синята тъкан на ризата на Карвальо, пощипна мъжките зърна и обходи откритите пътеки сред окосмените гърди. Но Карвальо стана, засили огъня и се извърна, сякаш учуден от нерешителността на Чаро.

— Какво правиш там? Хайде, ела.

— Къде?

— В леглото.

— Тук ми харесва повече.

Дланта на Чаро обхвана като мида цепката на панталона на Карвальо. Това бе сякаш покана за набъбване. Карвальо се наведе, за да вземе Бледа, занесе я в стаята и я остави на леглото. Когато се върна при огъня, Чаро вече беше гола. Осветяваният от огъня мрак подсилваше вида й на вече прецъфтяло момиче.