Анри Троая
Гладът на лъвчетата (9)

IX

За да разнообрази последната лекция на семестъра, Александър Козлов прочете на висок глас на руски един много забавен разказ от Чехов и помогна на учениците си да го преведат. Франсоаз го намери особено блестящ този ден. Обясненията му бяха изчерпателни, шегите му предизвикаха бурен смях. След завършване на урока една малка група студенти го придружи чак до изхода. Франсоаз се нервираше, че не може да се приближи до него. Неочаквано той се обърна към нея и каза:

— Трябва да отида до моя издател. На две крачки е оттук, на улица „Еперон“. Искате ли да ме придружите?

— Да — прошепна тя.

Те отминаха няколко смутени момичета и тръгнаха по улицата. Александър Козлов носеше под мишница черна чанта. По целия път той говореше на Франсоаз за ръкописа, който щеше да даде за печат: кратки разкази от Толстой, някои от които не бяха още издавани на френски. Тя го слушаше с увлечение, горда, че той й се доверява.

— Почакайте ме тук — каза той. — Ще се забавя пет минути.

Видя го как влиза в сива ниска къща, притисната между две големи сгради. Над вратата имаше фирма: „Издателство Шевалие-Виняр“. На витрината към улицата бяха подредени последните издания на фирмата: философски трудове, мемоари на политически дейци, преводи на руски автори. Кой ли купува тези сериозни трудове? Борови клони, сребърни орнаменти и пъстроцветни стъклени топки обкръжаваха тия томове; гирлянди от памук бяха залепени на огледалото във витрината, за да наподобяват сняг. „Направете подарък една книга!“ — зовеше от плаката червендалест Дядо Коледа. Ваканцията започваше след три дни. Семейството отново щеше да се пръсне: Даниел ще замине за Ла Глюзаз с група приятели, Жан-Марк — за Шантии, където родителите на Валери дьо Шарнерай имаха имение, Карол — за Капри с Олимпия и Бриджит, а Франсоаз — за Тюке, където Маду я викаше. Отскоро тя имаше чувството, че живее изолирано от другите, в един свят, в който нищо не беше здраво и определено, в който всичко можеше да се промени при най-малкия полъх на вятъра. Плановете й бяха прости и неинтересни, а бъдещето й — безцветно целомъдрие. Направи няколко крачки из улицата. Суров студ щипеше краката й. Преминаха деца, които се блъскаха с юмруци и се смееха. За десети път тя препрочете заглавията на изложените книги. Александър Козлов излезе от къщата.

— Бързо свършихте! — каза тя.

Той поясни:

— Отчаян съм, Шевалие-Виняр не е още тук. Секретарката му твърди, че няма да се забави. Не смея да ви предложа да почакате с мене…

— О, знаете ли — каза тя, — с нищо не съм заета…

— Тогава елате! Ще бъдем по-добре вътре.

Преминаха през едно помещение, затрупано с книги, където три машинописки чукаха на машините, и влязоха в коридор с гладки, боядисани в светлозелено стени. Четири стола, наредени един до друг. Това бе чакалнята. Празна, за щастие. Седнаха. Точно срещу тях стърчеше грамаден радиатор, боядисан и той в светлозелено, чиито десет ребра изпускаха суха топлина. Този радиатор беше явно много голям за коридора. От тавана висеше гола електрическа крушка. Нямаше прозорци. Александър Козлов беше поставил чантата върху коленете си. Франсоаз гледаше неговите мъжки ръце, които се очертаваха мършави и бледи върху черната и протъркана кожа. Ноктите бяха чисти, но ръкавите на ризата, които се подаваха с един сантиметър, бяха протъркани в краищата. Тя наведе очи. Обувките на Александър Козлов бяха лошо боядисани. Той измърмори:

— Какво мрачно помещение.

Тя намери забележката за несправедлива. Тук се намираха затворени като във вагон; и ще предприемат пътешествие; тя си представяше, че чувствува вече люлеенето на влака по гръбначния си стълб. Буйна радост я обзе. Подтикната от неудържима нужда да говори, тя каза:

— Представяте ли си, че ми се случи нещо много странно заради вас!

— Заради мене?

— Да. Баща ми е научил, че няколко пъти съм била с вас на чашка след лекциите. Той, който абсолютно не се интересува от това, което правя, изведнъж се е сетил за отговорностите, които носи като глава на семейството. Разгневи се, руга ме като малко момиче, а вас нарече с какви ли не имена!…

— Само защото сте излизали с мене?

— Защото съм продължавала да излизам с вас след всичко, което се случи!

— Аха! Осведомили са го…

— Да.

— По дяволите! — извика Александър Козлов с вдигнати вежди и загрижен комичен вид. — Надявам се, че вие сте ме защитили.

— Разбира се.

— Какво му отвърнахте?

Тя се смути, учудена, че бе разкрила толкова неща само с три реплики. Сега й беше вече невъзможно да отрича, да се отдръпва. Всичките й мисли се объркаха. Потъна в мълчание.

— Е, хайде! — каза той. — Поставих ви един въпрос. Какво отговорихте на баща си?

— Това няма значение — прошепна тя.

— За вас може би, но за мене има. Трябва да узная какво мислите за мене, Франсоаз.

Тя разтърси глава.

— Казах му това… това, което трябваше да му кажа…

— И не го ли убедихте?

— Не съвсем.

— Нали все пак не ви е забранил да продължавате курсовете по руски?

— Не… накратко казано, конкретно не…

— Но вие трябваше да му обещаете, че няма повече да излизате с мене!…

Тя се подвоуми.

— Постарах се да не му обещавам нищо!

— Как впрочем успяхте да се измъкнете?

Погледът и зашари по всички страни, той го преследваше от единия до другия край. Невъзможно бе да му убегне. Но не бе ли искала точно това — да бъде уловена, гонена отблизо и принудена да признае? Извиняваше се, че желанието й беше обосновано! Тя потъна в пространството с опулени очи. Боядисаният в светлозелено радиатор изпълни главата й.

— Казах на баща си, че вие искате да се ожените за мене — измънка тя.

Александър Козлов разтвори широко очи. После глух смях изкриви лицето му.

— Не! — изръмжа той. — Така ли му казахте?

Продължаваше да се смее със свити клепачи с разтегната уста и изпъкнала брадичка. И тя се засмя с мъка.

— След всичко станало — подзе той — вие сте имали право да му го кажете, защото аз ви го предложих!

Тя престана да се смее. Как да разбере какво мисли? Пък знаеше ли и самият той? Непроницаем пред собствените й очи. Тя би дала всичко, ако можеше да стане така, че да не му е казала нищо, да не бе тръгнала с него.

— Моя малка Франсоаз… — започна той.

Една врата се отвори в дъното на коридора.

— Господин Шевалие-Виняр току-що дойде — каза една секретарка.

Александър Козлов стана.

— Почакайте ме, Франсоаз. Ще се забавя пет минути.

Той последва секретарката. Вратата се затвори. Франсоаз се видя сама в зелената кутия с огромния радиатор срещу нея. Първата й мисъл бе да си отиде. Но я обзе приятна инертност. Мускулите й се отпускаха, а мисълта й заработи бързо. Няма да избяга като миналия път! В края на краищата той ще я намрази, ако така се спасява с бягство при всяко обяснение. Впрочем тя държеше да запази доброто си име. Този радиатор беше отвратителен. Тръби, боядисани в зелено. И каква топлина. Задушаваше се. Нямаше прозорци. Навън навярно се свечеряваше. Премина голям фургон, който разтресе стените. Тя си спомни за един товарен камион, който задръстваше пътя за Бромей веднъж, когато баща й караше колата. Гигантски камион с двойни колела, с червени фарове отляво и отдясно и с табелка с името на предприятието: „Жобуз (Лоаре)“. Защо ли си спомняше? Камионът се клатушкаше, намаляваше скоростта при завоите, не й даваше път. Най-сетне при едно лудо избързване го изпревариха. Каква радост, когато намериха свободно пространство пред себе си! Тя скоро ще изпита същото освобождение! Но минутите минаваха. Александър Козлов не се появяваше. Тя постепенно започна да губи своята увереност и дори желанието да го чака. Острата светлина на електрическата крушка изморяваше очите й. Внезапно той отново застана пред нея с грубото си държане, с присмехулните зеници, с развятата мушама и черната си връзка. Чантата беше намалила обема си. Той въздъхна.

— Ах! Много дълго ли се бавих? Дядо Шевалие-Виняр се увлече да ми разказва за плановете си. Всъщност аз нищо не чух!

— Защо?

— Защото си мислех за това, което вие току-що ми казахте!

Той я поведе по улицата. Междувременно бе настъпил здрач, непрозрачен и студен. Около запалените улични лампи трептеше фосфоресцираща мъгла. Витрините на магазините изливаха светлина в краката на минувачите. Франсоаз гледаше вляво от себе си това сурово лице в движение.

— Предполагам, че баща ви е избухнал мигновено, когато вие сте му казали за брака — подзе той. — Разликата във възрастта, бъдещето без перспектива — всичко е трябвало да се каже!

Тя излъга:

— Не. Той просто беше скептичен.

— За какво?

— За възможността да бъда щастлива с вас.

— Той не ме познава!

— Има представа.

— Лоша, сигурен съм! И вие ли сте скептично настроена, Франсоаз?

Тя не отговори. Той спря да върви и хвана двете й ръце, за да я принуди да го погледне в очите. Вдигнала чело, тя посрещна прямия му поглед. Беше смел и радостен поглед на картоиграч.

— Защо да не опитаме? — каза той.

— Да опитаме? — повтори плахо тя.

— Да. Може би ние двамата — ще бъде прекрасно!

— Вие не мислите…

— О, не, мисля!… Или по-точно, премислям!… Колко пъти ще трябва да ви искам ръката, за да ми повярвате?

Той изгърби високото си тяло. Витрината на един магазин за хладилници рязко освети три четвърти от ръста му. Бузата и крайчето на окото му блеснаха. Тя чувствуваше по един напълно неопровержим начин, че всичко, което бе направила, че всичко, което бе казала до тази минута, целеше да принуди Козлов да каже думите, които бе чула вече. Собствената й хитрост я изненада като изява на някаква втора природа. След толкова много колебания тя се разкриваше ликуваща и благодарна така, както когато една паралитична вижда, че краката й отново се движат. Щастието, което я обземаше, беше голямо, почти невероятно.

— Значи да? Не? — попита той.

— Да — каза тя.

Притиснал чантата под мишница, той вдигна една след друга двете ръце на Франсоаз чак до устните си. Тя помисли, че ще я разцелува сред улицата, но той прошепна:

— Сега се приберете бързо у вас! Вече е седем часът и половина! Бих искал да ви придружа, но ми е невъзможно. Имам работа тук!…

С брадичката си той посочи едно осветено бистро на другата страна на улицата. Тя се смути и го погледна като чужд човек. Още веднъж ли се подиграваше с нея? Би желала да го попита кога ще го види пак, на коя дата възнамерява да сключат брак! Но гордостта, която й бе останала, я отклони от тези въпроси. Едва бе повярвала, че го държи, и той й се изплъзна от ръцете. Той не беше човек, а едно хибридно същество, гъвкаво, многолико, противоречиво…

— Моя малка Франсоаз, аз съм много щастлив — каза той. — Обичам ви.

И без дори да й каже довиждане, той прекоси булевард „Сен Жермен“ тичешком, с големи крачки и развени от вятъра коси сред автомобилите. Миг след това тя го видя да изчезва в тълпата. Нищо не беше се случило между нея и него. Тази радост, която тя още изпитваше смътно, беше само сън.

Като се прибра вкъщи, намери Карол и баща си в салона. Навярно щяха отново да я упрекнат, че закъснява. Тя се подготви за избухването. Но лицето на баща й беше спокойно. Той каза:

— Току-що господин Козлов ми се обади по телефона. Ще ни посети утре в шест часа.