Анри Троая
Гладът на лъвчетата (17)

IV

Развален ли беше звънецът? На Даниел му се струваше, че урокът по алгебра на Меринас продължава повече от един час. За нещастие беше си забравил часовника вкъщи. А Лоран Совело, съседът му, който можеше да го осведоми, отсъстваше от два дни: чернодробна криза, мислеше си Даниел. Как лакомо ядеше това момче!

Даниел се обърна назад и прошепна през рамо:

— Имаш ли часовник?

Дебюке, който седеше зад него, отвърна:

— Още десет минути!

Страшният Меринас рязко спря да пише на черната дъска, отпусна ръката си и какъвто беше висок, сух и облечен в сиво, заприлича на телеграфен стълб. Той отсече с остър глас:

— Какво казахте, Ейглетиер?

— Попитах за часа, господине.

— Бързате ли?

Неочаквано желание да се пошегува и да се покаже храбър обзе Даниел. Той се разпали и отвърна:

— Да, господине, имам среща.

Това беше истина: Даниела го чакаше в „Люксембург“. Класът избухна в смях. Даниел се опери. Уважението от този успех, който пожъна сред другарите си, го утешаваше за лошите бележки на класното. Сега, един месец до матурата, той беше напълно уверен, че ще бъде скъсан.

— В четвъртък ще ви бъде отнет свободният ден — отсече Меринас — заедно с вашия другар Дебюке, който благоволи да ви отговори.

Без да бъде ни най-малко огорчен, Даниел обаче спази традицията да се престори на жертва и започна да хленчи:

— О, недейте, господине!… Не е справедливо, господине! Имаме класно по геометрия в петък, господине!…

И си помисли, че все пак най-лесното бе да се „направи на болен“ още от утре. Какво щеше да научи в лицея! Вкъщи ще може да преговори най-важните въпроси от конспекта, като си акомпанира с някои хубави джазови плочи. Баща му, който бе зает с друго, ще подпише каквито извинителни бележки му поднесе.

— Да продължим — каза Меринас. — Видяхме, че за да имаме асимптота, трябва да има асимптотична посока. Ако асимптотичната посока е към Оу, равенството е…

Даниел се наведе над тетрадката си, но вместо да пише цифри, писалката му чертаеше женски профили в долния край на листа. Наподобяваха негърки. Мислеше си, че изобщо е прекарал една тъжна година. Не беше му останало време, за да изпипа доклада си до фондацията „Зелиджа“; възможно е също да не бъде награден; не трябваше дори да разчита на стипендия за едно второ пътуване! Впрочем какво би могло да се направи, ако човек е в неговото положение? Даниела го беше молила да се устрои така, че да може да отиде това лято на Лазурния бряг, където тя ще прекара ваканцията с родителите си. Не можеше да й отказва нищо сега, когато тя му беше любовница. Имаше и друг бодлив въпрос: отношенията му с Лоран Совело. На съвестта му тежеше, че спи със сестрата на своя приятел. Ако научи истината, Лоран ще побеснее от гняв, ще поиска да счупи главата на Даниел, но тъй като Даниел беше по-силен, пердаха ще изяде съвсем несправедливо Лоран. Значи по-добре беше да не му казва нищо. Но да не му казва нищо, значи да го лъже. А да се лъже приятел е по-страшно, отколкото да се лъже жена! В подобни моменти човек разбира, че драмите на Корней не са празна работа!

Звънецът на освобождението изправи Даниел зад чина му. Ако избърза, имаше шанс да срещне брат си на излизане от стария факултет, където се четяха лекциите за трета година. Беше на две крачки от лицея „Сен Луи“. В сряда Жан-Марк имаше „гражданско“ от петнадесет часа и петнадесет минути до шестнадесет часа и петнадесет. Даниел се хвърли напред, прилепил лакти към тялото си, изпревари другарите си по стълбата, излезе на булевард „Сен Мишел“, зави по улица „Куйас“ и се изправи като кол под смесения поток студенти, който изтичаше от юридическия факултет. Повечето имаха важен и уморен вид. Около момичетата се образуваха групи. Даниел забеляза брат си и Дидие Копелен, които слизаха по стълбите. Приближи се към тях с широка усмивка. Но Жан-Марк не прояви любезност.

— Какво искаш? — попита го той кратко.

Даниел разбра, че е попаднал в лош момент. Попита неуверено:

— Не може ли да ми бутнеш ключа на стаята си?

— Не — каза Жан-Марк. — Необходима ми е за следобед.

— А за утре?

— Утре също.

— Знаеш, ще я използувам един-два часа.

Жан-Марк решително поклати глава отляво надясно. Даниел направи гримаса. Очевидно бе, че ако брат му има работа с някое момиче, стаята никога не ще бъде свободна. Каква лепка е тази Валери!

— Добре — каза той. — В такъв случай довиждане…

Тръгна с мъжествени крачки към парка „Люксембург“. Даниела го чакаше, седнала на уговореното място, близо до големия басейн.

— Нищо не стана! — каза той, като я видя.

— Какво?

— За стаята. Брат ми ще си я ползва.

Като жена, и следователно свенлива, тя не можеше да изрази голямо разочарование. Все пак тъжно облаче засенчи погледа й. Усмихна се меланхолично:

— И тук сме добре!

Той й показа сивото небе и предрече:

— След десет минути ще завали.

— Можем да отидем в някое кафене — каза тя.

— Нямам пукната пара.

— Тогава у вас.

— О, не! Невъзможно е!

— Защо?

— Карол е много кибритлия сега! Чудя се какво се е случило между баща ми и нея. Но уверявам те, че те двамата вече не си гугукат. Спят в отделни стаи и мутрите им са като на погребение. Ако те заведа и тя си е вкъщи, ще вдигне пара!

Той седна до Даниела и въздъхна, потиснат от чувството, че е бездомен в любовта. Каква ужасна съдба за един мъж, навлязъл в осемнадесетата си година, който е намерил жената на своите мечти и не може да й предложи една обстановка, достойна за чувствата, които изпитва към нея! Изведнъж всички световни проблеми се свеждаха до това: един покрив и четири стени, за да бъде сам с нея! А имаше толкова места в Париж! Апартаменти от петнадесет стаи, в които живуркат треперещи старци, празни слугински стаи, незаети кантори… Главата му се замайваше при мисълта за това прахосване на жилища. Страстта на Даниел се бореше с камъните на града, с егоизма на родителите, със законите на благоприличието, които старите са изобретили, за да пречат на младите да се наслаждават на живота. Сред зеления листак пред него белите статуи се чувстваха много добре голи под открито небе. Той завидя на тяхното митологическо безсрамие. После, като обгърна със силна ръка раменете на Даниела, той я привлече към себе си, целуна я по бузата, по устните. Тя леко се бранеше, смутена от движението на хората, които се разхождаха. Но никой не ги гледаше. Притисна я още повече, като й прошепна:

— Дани, моя Дани!

Често я наричаше така, откакто я бе обладал. Тя се възпротиви:

— Не, не Дани. Ужасявам се от това!

— Не си права! По-прелестно е, отколкото Даниела. Дани! Това повече ти отива! Малка моя Дани!

Закапа дъжд. Той изръмжа:

— Ето, заваля!

— Имам една идея — каза Даниела. — Ще се прибера вкъщи. А ти ще дойдеш десет минути по-късно, уж че идваш да видиш Лоран. Той ще бъде очарован, родителите ми няма да разберат нищо…

Даниел смръщи вежди. Съвестно му беше да си помисли, че болният Лоран ще счете посещението му за проява на другарска любов, докато той отива заради Даниела.

— Не е много честен твоят номер към Лоран.

— Защо?

— Той ще си въобрази…

— Чудесно! Нека… Ще бъде щастлив!… А и аз също от тази измама!…

Радостта в очите й беше невинна и едновременно порочна. Даниел чувстваше, че силите му го напускат. Женските хитрини бяха страшни. Те превиват морала по свое желание, така както кошничарят върбовите клонки.

— Отиваме — каза Даниел с мрачен вид.

И помисли за брат си, който в този момент навярно посреща Валери в квартирата си; той поне нямаше нужда да лъже някого, за да бъде щастлив!

* * *

— Аз казвам, че шансът да издържа е едно на петдесет! — измърмори Даниел.

— А пък аз — едно на сто — преувеличи Лоран.

— Не сте интересни! — каза Даниела.

Брат й я изгледа строго.

— Нима мислиш, че тая работа е за смях?

Той беше седнал посред леглото си с разкопчана на слабите си гърди пижама, с пожълтяло лице и тъжни очи.

— Като си помисля само, че ако бяхме в класа по философия, щяхме да лапнем матурата като локум! — въздъхна Даниел. — Обяснявах това на баща си. Но той не искаше и да чуе. За него само математиката е достойна за уважение.

— И моят е такъв! — каза Лоран.

— За твоя разбирам все пак. Инженер е. Но моят защо? Той не е в състояние да различи един синус от един косинус, а иска да ме тикне в математическите науки. Това няма да стане! Във всеки случай, ако трябва да повтарям, ще мина в класа по философия!

— И аз също.

— Бонбон е това философията!

Стояха мълчаливо, с поглед, зареян в метафизичен блян. Една плоча се въртеше, издавайки отривисто стенанията на един тромпет със сурдинка.

— А отгоре на това — подзе Даниел, — изучава се и логика в класа по математика. Това е най-гадното!

— Все пак има интересни неща в логиката — каза Лоран. — Различните форми на разсъждения…

— Да… Но бъркотията в хипотетичните силогизми, разделителните, съединителните… Тук никак ме няма!

Седнала на пода до леглото, Даниела изглеждаше изумена от познанията на двамата приятели. На Даниел му се виждаше странно, като я гледаше в стаята на брат й, потънала в семейната си среда и сякаш възвърнала девствеността си. Възможно ли бе Лоран да не подозира нищо? Колко време ще трае тази криеница? Изведнъж Даниел съжали, че беше дошъл. Чувствуваше да се пробужда в него атавистичното съмнение на момъка, поканен у родителите на любовницата му. Всички къщи, в които живее хубаво момиче, приличат на капан. Предпочиташе да се среща с Дани на неутрален терен.

— Все още ли искаш да станеш журналист? — попита той.

— Да — каза Лоран.

— Е, да, аз също искам да се отдам на журналистиката! Но на активна журналистическа дейност, разбираш ли?

Даниела отправи към него загрижен поглед. Навярно си го представяше вече впуснал се по пътищата на света и се връща при нея само в интервала между два репортажа.

— Журналистиката не е професия — каза тя.

Двамата приятели се провикнаха от възмущение.

— Какви глупости говориш, драга! — каза й Лоран.

Тези думи засегнаха Даниел. Той не искаше да допусне, че Дани не е така интересна за брата си, както Франсоаз за него. Наистина някои момичета бяха само сестри, както Франсоаз, други, като Дани, бяха жени преди всичко. Тя огряваше тази момчешка стая с усмивката си. Възпрепятствуван да й изрази с думи любовта си, той й отправи пламенен поглед. В същия миг Лоран обърна очи към него. Доловил ли беше излиянието? Той смръщи вежди. Даниел почувствува внезапна горещина по бузите си.

— Ако има начин да се купят темите на матурата, ще ги вземеш ли? — попита Лоран.

Даниел се разведри: „Нищо не е забелязал“. Необходимостта да се преструва го изтощаваше. Чувствуваше се виновен, гузен и малко коварен.

— Не — каза той. — Подло е!

— Моралът ти е като на първобитните! — каза Лоран. — Трябва да си прагматик.

— Това не е прагматизъм!

— Ах, прощавай!…

Те се нахвърлиха страстно един върху друг, използувайки философските изрази като шпаги. Сред спора Даниела стана, извини се и се измъкна навън. Когато тя изчезна, дебатите стихнаха. Лишени от публика, двамата противници загубиха войнствения си жар.

— Не знам какво ядох онзи ден — каза Лоран, — но чувствувам някакво желание да повърна!

— Още сега ли? — попита Даниел.

— Да, или пък това чувство е, защото съм гладен.

Той се прозя и с върха на пръстите почеса голите си крака с плоски палци. Даниел запали цигара. Стаята на Лоран миришеше на застояло.

— Да, трябва да е от глад — каза Даниел. — Кога смяташ да тръгнеш на училище?

— Вдругиден. Какво ново има там?

— О, нищо!… Дебюке излезе пръв по физика, пръв по естествена история…

— Било е интересно!

Настъпи пак мълчание. Даниел си каза, че никога не му е било скучно с Лоран, преди да опознае Дани. Естествена последица ли е любовта да засенчва приятелството? Останал сам с приятеля си, той намираше, че времето тече бавно, ставаше нетърпелив като човек, който дълго чака да му поднесат следващото ястие. Освен това смущаваше се от чувството на двуличие, на измяна, което не го напускаше. Мечтаеше за някакво добро дело, което да го ободри. За някой слепец, когото да преведе през улицата, за някоя стара жена, на която да отстъпи мястото си в метрото… Спомени от скаутството замайваха главата му. Глупости! Прехвърлил беше възрастта на тия любезности. „Ако не трябва да се любят момичета, които имат братя, колко много момчета ще останат девствени!“ — мислеше си той сърдито.

Дани се върна много усмихната.

— Мама пита дали искаш да останеш на вечеря у нас! — каза тя на Даниел, като се спря на прага.

Смутен, той измънка:

— Много мило от нейна страна… Не знам… Да, може би… Трябва да телефонирам…

— Тогава ела!

— Помъчи се да се изскубнеш, драги! — каза Лоран.

— Ще бъде чудесно!

Даниел остави да го заведат до телефона, който се намираше в антрето върху една масичка. Изправена до него, Дани го гъделичкаше по ухото с пръстчето си.

— Недей — каза той, — че не мога да се въздържам повече!

Обади му се Карол. Даниел се опасяваше, да не би да му се противопостави. Но тя му каза сухо „Може“ и затвори телефона.

Едва оставил слушалката, когато Дани му лепна една бърза целувка в устата. Той се изплаши и се обърна.

Двете врати към антрето бяха затворени. Несъмнено смелостта на момичетата беше по-голяма в бащината къща, където различаваха и най-малкия шум.

— Аз съм страшно доволна, че можа да уредиш! — каза тя.

Той се престори, че също се радва, но скрупулите му се увеличаваха: след като бе измамил брата, сега щеше да измами родителите.

Върна се с Дани в стаята, където Лоран ги чакаше, и чак до часа на вечерята съвестта му го измъчваше и не изпитваше удоволствие от това вечерно гостуване у семейство Совело.

Госпожа Совело, чиито деца я наричаха Мариан, дойде да види как се чувствува синът й. Лоран заяви, че е добре и че е гладен. Но тя беше неумолима: щяла да му даде само един бульон от зеленчуци и сухар. Тя беше висока, едра, мургава, със светли очи, малко полегати като на дъщеря й. Даниел, който не бе проявил интерес към нея, когато я видя за пръв път миналата година, я наблюдаваше напрегнато сега, когато виждаше в нея майката на своята любовница. Тя го разпита за учението му, посъветва Лоран да облече домашен халат и да се среше, ако иска да не разсърди баща си, помилва леко с пръст бузата на Дани и поведе всички в салона.

Господин Совело, седнал в един фотьойл в ъгъла до камината, четеше криминален роман. Беше пушач на лула и мечтател. Инженер по професия, той често биваше разсеян. Според Дани всички важни въпроси в дома им се решаваха от Мариан. „Мама е локомотив“ — казваше тя. И наистина, изваяна в черна рокля, със закръглен бюст и пъргави движения, тази жена създаваше представа за парна машина, за мощ и за движеща сила. В противоположност на нея господин Совело, рус, слаб, бледен, усмихнат и изискан, винаги изглеждаше безгрижен и ироничен. Даниел го намираше симпатичен, но всяващ страх. Не поднесоха уиски, както в дома на Ейглетиерови. Салонът, по-малък и не толкова пищен, както този на улица „Бонапарт“, беше отрупан с хубави, тежки и удобни мебели, английски стил, от блестящ махагон и с потъмнели кожени възглавници. Върху светлозелената стена бе подредена серия от ловни гравюри със силуети на конници с червени рубашки и препускащи коне. През отворената врата към трапезарията Даниел забеляза една кръгла маса под меден абажур с топки и вериги. Прислужничката, съвсем млада, улисана в работа жена, повика госпожата, за да я уведоми за някакво кулинарно затруднение.

Изведнъж Даниел се намери седнал сред семейство Совело пред чиния със супа от зеленчуци. В дома на Ейглетиерови никога не ядяха такава супа; това ядене на Совелови лъхаше прекрасно на киселец и на кисел крем. И какво оживление около масата! Родителите сякаш бяха тук само за да задават въпроси, да се учудват, да се забавляват. Говореха за учението. На Лоран се противопоставиха заради нападките му срещу положителните науки. Баща му се смееше.

— Какво те прихваща! Ако не харесваш нещо, не отвращавай другите! Уверявам те, че има поезия, дори тайнственост зад най-трудните задачи!…

— А вие, Даниел, и вие ли сте литератор като Лоран? — попита госпожа Совело.

Под тоя син поглед, отправен към него, той се смути.

— Литератор — това е голяма дума! — каза той.

— Докладът, който е написал за пътешествието си из Брега на слоновата кост, беше стра-шен! — заяви Дани.

Даниел се защити от скромност: той бил само описал подробно приключенията си за всеки ден. Госпожа Совело поиска да разкаже някои от тях. Той се поколеба, после, окуражен от блестящите очи на майката и на дъщерята, се впусна гордо в спомените за африканската експедиция. Станал център на вниманието, той не знаеше точно какво яде. Прислужничката сменяше чиниите, господин Совело наливаше вино в чашите, а той говореше, без да подбира думите си. Никога не беше чувствувал така ясно, че е мъж и дори силна личност. Това скромно и единно семейство го предразполагаше. Сякаш Дани му бе станала по-близка и по-скъпа, откакто познаваше родителите й.

— Разкажи и случката с хирургическата операция сред степта! — каза тя.

— Моментът не е удобен може би — каза той. — Ще ви разваля апетита!

Господин и госпожа Совело възразиха — те не се гнусели от такива работи. „Тия хора са най-малко на четиридесет години, а с тях не се чувствуваш скован“ — реши Даниел с ентусиазъм. И като остави тюрлюгювеча да изстива в чинията си, той започна:

— Беше в околността на Бондуку. Нашият джип беше затънал в едно тресавище…

Като разказваше, той наблюдаваше обкръжаващите го. Имаше смътно, необяснимо чувство, че бащата вижда в него приятеля на Лоран, а майката — приятеля на Дани. Жените наистина имат повече интуиция от мъжете. Погледът на госпожа Совело не го изпускаше. И в този поглед имаше топла и разумна симпатия. Сякаш мислено заместваше дъщеря си и одобряваше избора й. Това беше приятно и едновременно малко смущаващо, защото бе така разголен, оценен, осиновен от една личност с приятна физика и зрял ум. На няколко пъти той долови нежен поглед между двете жени. Те се разбираха без помощта на думи. Пообърка се в своя разказ. Дани му бе поверила, че майка й я обича повече от Лоран. Нищо чудно в това: Лоран беше недодялан, не се задълбочаваше, не проявяваше зрелост, докато Дани!… „Аз вечерям с нея в семейството й“ — повтаряше си той с наслада. И му се струваше, че вече е свой човек в този дом, където супата има вкус на градина и където мебелите са направени да служат, а не да им се възхищават. За десерт — охладени плодове. Точно това, което обичаше.

— И вие смятате да направите и други пътешествия? — попита господин Совело с интерес, който Даниел прецени като много ласкателен.

Веднага отгатна голямото безпокойство на Дани, което почувствува да се излъчва към него през масата. Бунтуваше се тази слаба жена срещу повика за приключения. Това беше вечната борба на жриците на семейното огнище срещу покорителите на далечните хоризонти.

— Може би! — каза Даниел. — Ще зависи от следването ми, от професията, която ще си избера…

— Да — забеляза госпожа Совело, — на вашата възраст проектите се променят всяка година…

Би казал човек, че тя искаше да успокои детето си. Този съюз между майката и дъщерята развълнува Даниел: мислеше си, че е обичан от една жена, а бе прелъстил две!

Кафето бе сервирано в салона от Дани, тази малка богиня с невинен профил… Невъзможно бе да се усъмни някой, че тя не е вече девствена. А всъщност той бе виновникът, той, когото тия злочести родители отрупваха с внимание. Въртеше лъжицата в течността, черна като душата му. Една усмивка на Дани разпръсна угризенията на съвестта му. Беше се сгушила в коженото канапе, точно срещу майка си; Лоран беше преметнал краката си на облегалото и си почиваше така с вирнати нагоре колене; господин Совело, потънал в широк фотьойл и поставил крака върху една ниска масичка, пушеше лулата си, като от време на време пуфтеше пърлено. Даниел запали цигара и се отпусна непринудено.

— Знаеш ли, татко — каза Лоран, — преди малко разговаряхме с Даниел: и двамата ще бъдем скъсани на матурата!

— Е, добре! Ще се явите пак през октомври! — каза господин Совело.

— Няма да има сесия през октомври! Отменили са я тия мръсници! Не знаят вече какво правят. Променят всяка година!

— Тогава ще повторите.

— Елементарна математика? О, не! Трябва да ни хлопа дъската! Мене само философията ме интересува!

Господин Совело не възрази. Той беше фин и податлив характер. „Образец на баща“ — помисли си Даниел, като изтърси цигарата си в един кристален пепелник.

— А ти, Даниела? — прошепна господин Совело, като се обърна към дъщеря си. — Как си представяш твоята матура?

— Но, татко, няма вече матура първа част!

— Наистина, забравих. Впрочем… вярваш ли, че ще преминеш… в последния клас…

— Не — отговори тя. — Няма да имам сили.

— За едно момиче това няма същото значение! — каза госпожа Совело живо.

Беше се намесила, сякаш за да защити Дани от евентуална критика. Даниел забеляза по лицето на майката изражение на плаха войнственост, горделив възторг от детето й. Господин Совело се засмя тихичко.

— Далече съм от мисълта да нападам Даниела — каза той.

Лек облак дим изскочи от лулата му. Той свиваше очи и гледаше надалече. Даниел потъваше в някакво замайващо блаженство. Около него английски коне преодоляваха препятствия. Блазнеше го не това, което виждаше около себе си, а нещо неопределено, някаква хармония между живите същества и вещите, някакъв хаос, в който всеки си имаше място, някаква нежна и братска анархия… Разговорът продължи — понякога съвсем близък, понякога далечен, разкъсан… Даниел участвуваше в него колкото му бе възможно, пронизван от топло вълнение, когато очите им с Дани се срещаха. Ако зависеше от него, той би стоял до зори. Обаче господин Совело прояви признаци на умора и накрая каза:

— Много сте мили, но утре аз трябва непременно да бъда в осем и половина на работа!

Даниел се сбогува с нежелание с това образцово семейство. На вратата Лоран му стисна ръката до болка, а Дани го възпламени с поглед на нежна всеотдайност.

Като се прибра вкъщи тридесет минути след полунощ, той се изуми от тишината в апартамента и от студената подредба на мебелите.