Анри Троая
Гладът на лъвчетата (11)

XI

Трима души, един след друг, бяха изчезнали зад малката вратичка с матово стъкло на прозореца.

— След това е наш ред — прошепна Франсоаз, като се наведе към Александър.

— Да — каза той.

— Много бавно!

— Не намирам.

Седнал до нея с гръб, опрян на стената, той се усмихваше неопределено. Тя се чувствуваше притеснена от този овехтял декор, от липсата на организация. Един сив и гол коридор. Дървени пейки, върху които посетителите стърчаха като вцепенени, мълчаливи, измъчени като в чакалня на някой селски зъболекар. Тя не познаваше абата Ришо, новия викарий на „Сен Жермен де Пре“. Дано да е свещеник с широки разбирания и любезно да ги приеме. С цялата си душа тя желаеше Александър Козлов да си състави добро мнение за католическата църква още при първия контакт с нея. Той имаше толкова странни възгледи за религията! Не беше ли чудно, че той прие да я придружи тук? Бръмченето на гласовете се приближаваше. Краят на разговора навярно. Още няколко секунди. Франсоаз отправи молитва към матовото стъкло. Вратата се отвори. Една стара жена със зачервени очи излезе от канцеларията. Тя подсмърчаше и се секнеше. Франсоаз и Александър влязоха след нея.

Абат Ришо ги покани да седнат на два сламени стола. Той беше човек на около четиридесет години, слаб, висок, плешив, с много младежки поглед и твърде изморено лице. Франсоаз, която го бе зърнала само когато изпращаше посетителите си, изведнъж изпита чувство на доверие към него. Стаята, в която той приемаше, беше малка, прашна, лошо обзаведена, с купчини книжа по земята, по стените афиши със съобщения за нравоучителни енорийски събрания. Със свито сърце Франсоаз обясни своя случай. Тя говореше толкова тихо, че на два пъти абат Ришо я помоли да повиши глас.

— Не разбирам защо сте загрижена, чадо мое — каза той най-после. — Вие сте от тази енория, родителите ви са съгласни…

— Да — намеси се Александър, — фактът, че съм православен, предполагам, усложнява нещата. Ако трябва, аз съм готов да стана католик…

Франсоаз го погледна косо. Навярно мисълта за това покатоличване го забавляваше извънредно много. Той се усмихваше, като наблюдаваше свещеника.

— Не считам, че е необходимо второ кръщаване — каза абат Ришо. — Нашите две религии са много близки!

— Но в такъв случай вие ще ни венчаете в олтара, а не в църквата! — каза Александър.

— Всичко това се промени, господине! Ще ви венчая в църквата. И дори ще ви препоръчам, в духа на последния църковен събор, да продължите да посещавате службите във вашата църква и да водите там жена си, колкото пъти тя пожелае, както и тя да ви води тук, когато вие изразите желание. Съединяването на вашите два живота предопределя и съединяването на двете вероизповедания, на които вие принадлежите. Ще се отнеса с по-голяма строгост към един малко вярващ православен, който ще се съгласи да стане католик от опортюнизъм, отколкото към един искрено привързан към своя култ православен, който ще откаже да се прекръсти. Така че, струва ми се, вие трябва да се чувствувате съвсем свободен.

— Да, дишам! — каза Александър с ирония, която само Франсоаз можа да долови.

И добави с небрежен тон:

— Въобще няма ли ограничения за един брак като нашия?

— Не, освен че вие трябва да поискате от епископа разрешение за този смесен брак и да се задължите в този случай да кръстите и възпитате вашите деца в лоното на католицизма.

Очите на Александър блеснаха с хитра усмивка, сякаш бе засегнал слабото място на противника.

— Това е най-малкото, което се иска! — подзе абат Ришо. — Ето формуляра, който трябва да попълните.

Подаде му един печатан формуляр с бланката на парижкия архиепископ. Франсоаз се наведе към Александър и хвърли поглед върху листа. От едната страна бе отпечатана молбата на викария до епископа, а от другата — задължението на „католика“ и на „некатолика“.

„Съгласен съм всички деца, момчета и момичета, които ще се родят от нашия предстоящ брак, да бъдат кръстени и възпитани по законите на католическата, папската и римската религия — прочете Александър полугласно. — Съгласен съм да приема пред католическия свещеник бракът да бъде неразривен и се отказвам категорично от какъвто и да било развод. (За мюсюлманите да се прибави: и от многоженството.) Име и адрес на първия свидетел… Име и адрес на втория свидетел…“

— Епископът винаги дава това разрешение — каза абат Ришо. — Касае се за една обикновена формалност.

Франсоаз предусещаше възбудата на Александър пред тази проверка (най-после направена!) на католическата непримиримост. Подигравките, които таеше срещу нея, придаваха на лицето му някакво лукаво изражение. Защо ли той не искаше да се отдаде без колебание на добротата на този свещеник, който го гледаше дружелюбно?

— Естествено е, отче — каза той с фалшива сериозност, — католическата църква да се стреми да привлече в своето лоно ако не един от съпрузите некатолик, поне потомството му. Забележете добре, че православната църква, която е много по-демократична, дава пълна свобода на родителите да кръщават децата си по католически, православно или по протестантски. Навярно тази търпимост се обяснява с факта, че нашата църква се намира в положението на емигрант и нейната преходна мощ е намалена. Значи съгласни сме нашите деца да бъдат католици!

Като го слушаше да говори за техните деца, тя изпита голяма тревога. Той не трябваше да се шегува с този въпрос. Тя го хулеше, като смяташе, че винаги е разположен да се подиграва и да опетнява.

— Елате пак да се видим, когато определите датата на вашия брак — каза абат Ришо.

— Ние смятаме да се венчаем през февруари — каза бързо Франсоаз.

— Няма ли някаква забрана през февруари? — попита Александър.

— Не — каза абат Ришо, като се усмихна. — От вас, господине, ще искам само, ако е възможно, едно кръщелно свидетелство, а от вас, госпожице, свидетелство за кръщение, за първо причастие, за конфирмация и бележка, че сте се изповядали.

И отново по време на това изброяване Франсоаз откри иронична нотка в погледа на Александър.

— А за музикалната програма? — попита той.

— Ще я определим заедно, когато му дойде времето — каза абат Ришо. — Или по-добре вие говорете с нашия органист…

— Във всеки случай ще бъде много скромна — измънка Франсоаз.

— Успокойте се, тук няма тридесет и шест вида категории венчавки. Бракосъчетанието е еднакво за всички. Церемониите се различават една от друга само по избора на цветята и програмата. Ще направим така, както желаете…

Абат Ришо стана. Разговорът беше свършен. Други случаи, може би по-интересни, го чакаха в коридора. Вместо да мине през вратата, която водеше направо на улица „Абе“, Франсоаз пожела да излязат, като минат през църквата. Тя имаше физическа нужда да почувствува върху раменете си сянката и хладината на храма. Нощта бе настъпила. Няколко светли точки осветяваха огромния мълчалив кораб. Тук-там човешки силуети, загубени в тази необятност, се молеха с наведени глави. Франсоаз се вмъкна между пейките, коленичи и се съсредоточи. Александър остана прав до нея със скръстени ръце. Тя се помъчи да се издигне до бога, за да поиска закрилата му по пътя, който си бе избрала. Но присъствието на Александър й пречеше да се откъсне от света.

Тя стана и се отправи към изхода. Той я последва, като разглеждаше изпод вежди сводовете, стъклописите и картините като турист. Събраха се в тъмното преддверие. Насреща блестяха нечестивите огньове на бистрата.

— Ето — каза тя, — нали не беше много мъчително за вас?

— Напротив! Чудесен е този абат Ришо! Модерен, разбран, прям…

— Хубаво е това, което каза за съюза между църквите!

— Той следва предписанията отгоре!

— О, не! Той наистина говори така, както сърцето му диктува! Като го слушахте, вие нямахте ли чувството, че…

— Докога ще ми говориш на вие?

Тя се усмихна и се поправи с усилие:

— Като го слушаше, нямаше ли впечатление, че той бе щастлив от възможността да сключи брак между православен и католичка?

— Съвсем не! След всичко това аз съм уверен, че когато моментът настъпи, той просто ще си изпълни задължението! Ще пийнем ли по чашка в „Двете маймуни?“

— Ще се чувствуваме по-добре вкъщи — каза тя.

Навлязоха в улица „Бонапарт“.

— Ще трябва да ме заведеш в православната църква — подзе тя.

— Защото той така препоръча в своята вселенска снизходителност ли?

— Не, а защото единствения път, когато ходих, бях развълнувана от богослужението, от песните.

— Ето кое е сериозното: махни песните, махни богослужението и какво ще остане от властта на християнството върху душите? Именно тази театрална и административна страна на религията ме кара да настръхвам. За много хора да се живее съгласно църквата, значи да се презастраховат за всеки случай!

Той се засмя.

— Не казвам това за тебе!

— Не съм по-интелигентна от другите!

— Ти имаш по-открита душа. Това точно ми харесва в тебе. Всъщност ти знаеш, че и аз не желая да се мамя. Не съм инат. Дай ми твоя бог и нека той ме приласкае!

— Ах! Моят бог, моят бог!… Няма нищо необикновено!… Той е тук, това е всичко!

— Браво! От него не искаме нищо друго, освен да бъде тук: едно понятие в сърцето, също като чувството за притегателната сила или за посоката. Но свещениците са пожелали всичко да обяснят, всичко да узаконят. Те са разчистили един прекрасен терен от тръни. И са поставили плакати: забранени поляни, не хвърляй боклуци, движи се еднопосочно, моля, водете кучетата само с верижки. И девствената гора е превърната в оградена квартална градинка, където рентиерите се събират, за да греят на слънце старите си кости, а децата — за да играят на топка…

Тази пламенна реч не беше неприятна за Франсоаз. Предпочиташе я пред студената ирония, която той понякога използуваше срещу религията. Освен това в моменти на голямо увлечение гласът на Александър трептеше така, че проникваше дълбоко в нея.

Вкъщи тя го настани в салона и му поднесе уиски. Той не скриваше предпочитанието си към това питие. Тя се усмихваше със задоволство, като го гледаше как върти чашата в ръката си. След като Карол замина за Капри, а Даниел за Клюзаз, беше останала само с баща си. И тази вечер щеше да вечеря насаме с него. Имаше чувството, че сега, когато бе сгодена, той се отнася към нея с по-голямо уважение. Дори с повече нежност. Бе удържала на изпитанието въпреки всички очаквания. Минаваше седем часът, той нямаше да закъснее. Александър и баща й ще си разменят по няколко думи, пушейки цигарите си. Тя обичаше да ги гледа, седнали един срещу друг, това бяха двамата мъже в нейния живот. Утре трябваше да представи Александър на майка си и на втория си баща. Няма да бъде много приятно. Александър имаше толкова развит критичен ум!… „Дано мама не спомене за мъртвороденото си дете и не се разплаче, като ни пожелава много щастие. Още на телефона, когато й съобщавах за годежа си, тя избухна в плач. Станала е толкова нервна след това раждане!“ Александър си наля втора чаша уиски, повдигна я до очите си и се вгледа през нея.

— Ще продължиш ли курса по руски, когато станеш госпожа Козлова? — попита той.

— Разбира се! Искам на всяка цена да си взема дипломата и да си намеря служба…

— Страхуваш се, както баща ти, че не печеля достатъчно за двама?

— Не, но държа да участвувам в разходите, да се чувствувам полезна…

— Ще изглежда много смешно, че жена ми е моя ученичка!

— Ще се запиша в групата на някой друг преподавател.

— Ще ревнувам тогава!

— Ти ли?

Тя се засмя.

— Разбира се, че аз! Мислиш, че съм неспособен!

Той хвана ръката й и поднесе дланта й към устните си. Филип влезе в салона. Франсоаз подскочи: не беше чула вратата да се отваря. Малко сконфузена, тя се отдръпна от Александър и покани баща си да изпие една чашка с тях. Но той отказа. Бързал много. Впрочем нямало и да вечеря вкъщи. Тя бе съкрушена от всички тези непредвидености. След като отправи разсеяно няколко любезни думи, сякаш за да изплати някакво задължение, Филип мина в стаята си, за да се преоблече. Двадесет минути по-късно той се появи отново в тъмен костюм е фини сини райета, който дъщеря му виждаше за пръв път. Очевидно — и то много очевидно за Франсоаз — той отиваше на среща с някоя жена. Карол също не си губеше времето на Капри! Филип целуна дъщеря си по челото, стисна ръката на Александър и загадъчен и жизнерадостен, се измъкна с лекота, която възрастта му правеше жалка. Мерседес веднага нахлу в салона като вихър и изсъска през стиснатите си зъби:

— Масата за госпожицата е сложена.

Объркана от тази дързост, Франсоаз погледна Александър, подвоуми се, после каза:

— Би ли останал на вечеря?

— С удоволствие! — каза той.

— Значи, Мерседес, ще прибавите един прибор.

— Не… Не е възможно! — запъна се Мерседес.

— Защо?

— Няма какво!

— Нали баща ми трябваше да вечеря вкъщи!

— Баща ви вечер яде само парче шунка.

— Аз ще се задоволя също с парче шунка! — каза Александър.

— Ах, не! — извика Франсоаз. — Тя прекалява!…

С право се разгневи като стопанка на къщата. Изтича в кухнята, следвана от Мерседес. Агнес, разпитана така неочаквано, заяви, че хладилникът е претъпкан с хранителни продукти и с удоволствие ще приготви за госпожицата и нейния годеник една вечеря, за която ще й благодарят.

И наистина след половин час Франсоаз и Александър ядяха котлети, гарнирани със зелен фасул. Сервира им Агнес. Мерседес си беше отишла, считайки, че работното й време е свършило.

Седнала срещу Александър на семейната маса, Франсоаз изпитваше вълнуващо чувство, че е омъжена от години вече и че все пак се радва на брачния си живот. Тя гледаше как яде и пие този човек, чието име ще носи, и му беше признателна, че има апетит, тъмни и нежни очи, големи чувствени ръце и че бе избрал именно нея, която беше толкова незначителна.

Пиха кафе в салона. После Агнес изчезна. Къщата бе празна. Радост, примесена със страх, обземаше Франсоаз все по-силно след всяка измината минута. Александър остави чашата си, на чието дъно изстиваше утайка от черно кафе. Ръката му обви раменете на Франсоаз. Тя очакваше този жест, без да си признава. Когато устните им се докоснаха, тя остро почувствува неизбежното. Той й каза, че не обича този толкова тържествен салон. Тя го заведе в стаята си.