Анри Троая
Гладът на лъвчетата (13)

XIII

Един букет анемонии за Франсоаз, една бутилка уиски за Александър. Но работата се усложняваше, защото освен това тя носеше фенека, увит в мантото и стиснат под лявата мишница, една много тежка ръчна чанта, чиято дръжка прерязваше дясната й ръка, и чадър, който вятърът накланяше над главата й. Тя не си бе представяла, че те живеят толкова далече от нейния хотел. Тази улица „Бак“ беше безкрайна. Би могла да вземе такси. Във всеки случай беше много мило, че я бяха поканили на вечеря три дни след сватбата. В църквата Франсоаз й се видя, общо взето, сериозна и щастлива в своя светлосив костюм. От време на време тя хвърляше загрижен поглед към Александър, сякаш да се убеди, че церемонията не го отегчава. Мадлен я гледаше в неясен профил, но не можеше да види лицето на другия дори когато се навеждаше. Суров като съдия, с късо подстригани коси. Кой ли дявол я беше накарал да се омъжи именно за него? Краткото слово на абат Ришо, преди да си дадат съгласието, беше прекрасно. Беше говорил за двете религии, католическата и православната, с изключително благородство. Но кой, освен Франсоаз слушаше думите му? Карол, завърнала се от Капри, беше извънредно елегантна в своето черно манто с яка от визон. Филип изглеждаше развълнуван, но всъщност сигурно мислеше за възела на вратовръзката си. Жан-Марк и Даниел, изумени от събитието, не знаеха какво поведение да държат. И от всичко това лъхаше, мислеше си Мадлен, някакво чувство на безпокойство, което тя мъчно можеше да си обясни, но от което от време на време се измъчваше с досада, както се измъчваше и сега, че бе толкова натоварена и не можеше да държи право чадъра си под напора на вятъра. Влажно подухване щипеше лицето й. Или бутилката, или фенекът се изплъзваше. Тя ги наместваше последователно с движение на ръката си. Франсоаз я бе помолила да отиде в шест и половина, „за да имат време тримата да си поговорят, преди да седнат на масата“. Ех, да! Сега вече винаги този човек щеше да бъде между нея и племенницата й. Къщата беше на отсрещната страна, при четните номера.

Като пресичаше улицата, тя стъпи в една локва и изръмжа някакво проклятие. Изкаля се до глезените. Вървеше трудно, краката й бяха тежки. Трябваше да изкачи два етажа. Два етажа, но „след партера“. А стъпалата бяха стръмни и високи. Като стигна до третия етаж, Мадлен се спря, за да си поеме дъх. Две стъкла от прозореца, който осветяваше стълбището, бяха заменени с картон. На тясната площадка имаше четири врати, боядисани в кафеникав цвят. Изтривалките бяха напълно протъркани. Миризма на праз лъхаше на вълни откъм стаичката на портиерката. Все пак Филип би могъл да даде малко пари на дъщеря си, за да си наеме квартира в някоя по-подходяща къща. Когато Мадлен му бе заговорила за това, той се разгневи. Беше на мнение, че ако твърде много се подпомагат в началото, това се отразява зле за бъдещето на младите. На Франсоаз той бе дал само една малка сума, колкото да навлезе в живота. Нямаше да получи нито едно су повече. „Всъщност тя много добре разбра — каза той. — Благодарна ми е заради доверието, което й оказах, като не я глезя!“ Да, разбира се, това бе само теория! Мадлен бе започнала да диша спокойно. Фенекът мърдаше под свитата й ръка. Тя позвъни. Вратата й отвори госпожа Козлова.

Те се прегърнаха.

— Ах, тия анемонии, Маду! Прекрасни са. Пък и бутилка уиски! Александър ще бъде възхитен! Той се прибира към седем часа… Както виждаш, помещението е съвсем малко, съвсем обикновено… Точно такова, каквото ни трябва… Имам намерение да пребоядисам всичко сама. Кажи ми какво мислиш за цветовете: кафяво в антрето, светложълто в дневната стая? Трябва да светне, да се развесели, нали разбираш…

Следвайки племенничката си, Мадлен влезе в едно доста просторно помещение, облицовано с жълтеникави книжни тапети. До стената в дъното стърчеше бюрото в стил Луи XVI с инкрустации от цветя (оригинал от Соние), което тя бе дала на Франсоаз като сватбен подарък. То имаше надут и смешен вид сред останалата мебелировка: байцвано бюро от бяло дърво, сламени столове, продънен диван, покрит със зелено шотландско одеяло. Навсякъде купища книги и книжа. Масата бе вече поставена по средата за вечерята. Една трикрака масичка от бамбук служеше за поставка на грамадната негърска глава с изпъкнали очи. На отсрещната стена висеше голяма, много грозна картина, представляваща дървени къщурки, няколко брези и една нива с жито под тихо и лазурно небе. Мадлен напразно търсеше да почувствува Франсоаз в тази тъжна обстановка. Тук нищо не беше по нейния вкус. Нищо в тази мебелировка не й подхождаше. Тя беше на гости у Александър Козлов.

— Това тук е стенен долап, а ето и кухнята баня… Не обръщай внимание, всичко е в безредие!

След като огледът свърши, Франсоаз поиска да отвори бутилката с уиски.

— Не! — каза Мадлен. — Да чакаме Александър.

Като забеляза, че Франсоаз е с превързан палец, тя добави:

— Какво ти е?

— Порязах се с една консервена кутия — каза Франсоаз.

Тя седна на дивана, а Мадлен срещу нея в един фотьойл. Тъй като нямаха да си кажат нещо важно, заеха се с фенека. Франсоаз го взе на коленете си.

— Колко е миличък! А как умря другият? Разкажи…

Трябваше нещо да говорят, за да избягнат мълчанието. Като разговаряше, Франсоаз свеждаше от време на време очи над своята гривна часовник. Мадлен предполагаше, че тя се безпокои заради закъснението на Александър, но беше твърде горда, за да се оплаче. В осем часа него все още го нямаше.

— Нали не бързаш много? — попита Франсоаз.

— Не, разбира се!

— Александър навярно е задържан от издателя си!

Тя зле прикриваше нервността си. При най-малкия шум по стълбите погледът й се изостряше, тя повдигаше рамене. Отново поиска да налее уиски и Мадлен отново отказа. Дадоха на фенека да яде.

— Знаеш ли — каза Франсоаз, — вечерята ще бъде съвсем обикновена. Говеждо филе, салата — ще бъде готова за пет минути.

Осем часът и половина. Никой. Изведнъж между тях настъпи продължително мълчание, от което толкова се страхуваха. Те се гледаха, усмихваха се една на друга, мълчаха. Франсоаз отиде до кухнята и се върна, като не знаеше какво да прави.

— Успя ли да направиш интересни продажби напоследък? — попита тя.

— Не много — каза Мадлен. — Пробутах масичката за игра на карти с махагонов фурнир… Снабдих се с една прелестна масичка от златно дърво стил Директория…

— Ах! Така ли?

Пак мълчание. „Девет часът без десет! Той пет пари не дава! — помисли си Мадлен. — Ако бях на мястото на Франсоаз, нямаше да се примирявам!…“ Ключ щракна в бравата и Франсоаз скочи на крака преобразена. Александър влезе пъргаво, хвърли пардесюто си върху един стол, целуна Франсоаз, стисна ръката на Мадлен и каза, че бил съкрушен, че не могъл да се прибере по-рано, но без да даде някакво обяснение. Беше купил бутилка водка, която постави в средата на масата. После, като научи, че Мадлен бе донесла уиски, той й благодари сърдечно и се скара и на двете, че са го чакали, за да пият. Откакто бе влязъл, на Мадлен й се струваше, че мебелите започнаха да се оживяват и да оправдават своето съществуване. Тя вече нямаше желание да ги критикува. Някаква загадъчна връзка свързваше тези стари книги, тия книжа, тази чамова етажерка, тази отвратителна лампа с голяма стойка от усукано дърво, тази невъзможна картина с бледосиньо небе и стопанина на къщата. Той поднесе уиски и попита Мадлен:

— С газирана вода ли го пиете?

— Ах, нямам! — извика Франсоаз. — Колко глупаво! Пък и много е късно, за да отида да купя!

Беше отчаяна, объркана. Мадлен намери, че тя преувеличава значението на тази липса. Александър отправи към жена си весел поглед и каза:

— Колко истории за нищо! Мадлен ще пие уиски с обикновена вода — това е то!

Изведнъж на Мадлен й се стори, че го познава от години и че винаги се е обръщала към него със собственото му име.

— Ще го пия чисто, Александър! — каза тя.

— Браво! — извика той. — Но ви предупреждавам — ние и лед нямаме!

Той наля уиски на Франсоаз, която го спря.

— На мене малко, Александър.

„Трябваше да им подаря хладилник вместо това бюро стил Луи XVI“ — помисли си Мадлен.

— Уиски шамбре — няма нищо по-хубаво от това! — заключи Александър, като вдигна чашата си.

Мадлен последва примера му. Франсоаз само потопи устните си в алкохола, стана и изчезна зад завесата, която полузакриваше кухнята. Чу се пращене и в стаята започна да нахлува миризма на запържено масло и запечено месо. Александър пушеше с чашата уиски в ръка и не изпускаше Мадлен от очи.

— Как намирате вашата Франсоаз като омъжена жена? — попита той.

— Немного добре — каза Мадлен.

— Искам да я направя щастлива.

— Това не е толкова трудно!

— Винаги е мъчно за един мъж да създаде щастие на една жена, без да разруши своето. Жената, когато живее само заради един мъж, има чувството, че е стигнала до съвършенството, а пък мъжът, когато живее само заради една жена, има чувството, че се е отказал от самия себе си! Как да се запази равновесието?

Той разпери ръце, цигарата в една, чашата в друга, като някакъв панаирджийски въжеиграч върху тел, обтегнат във въздуха. Франсоаз се появи, носейки предястия: картофена салата, сардини и ангинари със сос. Седнаха на масата. Мадлен позна чиниите и другите сервизи, които бяха дошли от дома на улица „Бонапарт“. Александър ядеше бързо и несъзнателно. От време на време той гълташе по пълна чаша водка, като отмяташе глава назад и след това лицето му се свиваше в гримаса на задоволство. И Мадлен пиеше водка, но умерено, на малки глътки, и то повече от учтивост, отколкото за удоволствие. Той напълни чашата на Франсоаз. Тя не я пипна и се върна в кухнята. Александър запали цигара и се извърна настрани с кръстосани крака и с един лакът на масата, в поза на човек, който е дошъл, за да говори, а не за да се нахрани. Той не промени положението си и когато Франсоаз донесе останалото ядене. Филетата бяха неоспоримо много препържени. Франсоаз се укори и се оплака от печката. Но Александър намираше, че всичко е превъзходно. Той излапа месото си на три залъка. След това още няколко малки чашки с водка, обърнати една след друга… Винаги ли пиеше толкова? Той отново запуши, докато двете жени бяха още надвесени над чиниите си. Наистина той имаше вид, че е някакво излишно същество — дошло набързо да хапне парче и ще си отиде, като ги остави сами. Сядаше ли понякога удобно във фотьойл, за да чете, за да пише? Мъчно можеше да се повярва. Той навярно търсеше повече или по-малко съзнателно нестабилните положения, от които лесно можеше да се измъкне.

Франсоаз събра нечистите чинии. Тя отиваше и се връщаше, беше все заета, а Александър клатеше глава.

— Жените са гениални в усилията си да се занимават много с дребните неща и да пренебрегват големите!

— Така разсъждават мързеливците! — извика му Франсоаз от кухнята.

Нарязаните плодове, които тя поднесе в една компотиера, бяха обилно полети с вишновка.

— Чудо на чудесата! — каза Александър.

Той си взе три пъти. Когато Франсоаз му сервираше, той я погали с ръка по врата. Този жест на спокойно господство Мадлен разтълкува като доказателство за сексуалната хармония между двойката. И все пак тя не се чувствуваше добре в това неподредено жилище, в което масата се допираше до леглото. Дали заради картината, водката и лекия руски акцент на Козлов имаше чувството, че не се намира във Франция? Франсоаз отново бе станала.

— Къде отиваш? — попита Александър.

— Разчиствам и подреждам съдовете, работа за две минути!

Той я задържа с ръка и я привлече към себе си. Тя седна на коленете му. Мадлен се почувствува излишна. Безсрамието на племенничката й я учудваше. „Защо трябва брачното щастие на младите да се изявява нагло? Те са убедени, че демонстрирането на тяхното щастие може да създаде само удоволствие на другите“. Притиснала се до рамото на Александър, Франсоаз показваше успеха си като актриса. Мадлен й се усмихна със стеснение. От няколко минути тя имаше желание да си тръгне. Беше сбъркала адреса. Не беше на гости на племенницата си. Намираше се тук по погрешка, сред една фалшива обстановка. Франсоаз скочи изведнъж, за да спре фенека, който търсеше начин да се вмъкне в кухнята. Александър взе животинчето от ръцете й.

— Ти си хубава, Жулия — каза той. — Коженото ти манто е луксозно…

Пръстите му се плъзгаха по козината. Усмихваше се с тъмен поглед, съсредоточен и блестящ, както когато говореше на Франсоаз. После наля една чаша уиски за себе си и друга за Мадлен.

— Последната! Уискито много добре замества коняка след ядене!

Пиха. Александър млясна. Мадлен, чиято уста бе пламнала, реши да остане още десет минути. Но не повече!

Когато съобщи, че ще си тръгва, нито Франсоаз, нито Александър я задържаха.

* * *

След като вратата се затвори, Франсоаз остана за миг замислена. Александър се беше отпуснал в един фотьойл и беше разкопчал яката си.

— Видя ми се странна леля Маду — каза тя. — Не толкова весела, както обикновено…

— Защо искаш да бъде весела?

— Не зная… Само като знае, че съм щастлива, тя би трябвало…

— Твоята леля Маду е една очарователна провинциална маниачка. Излязла извън своята среда, от своите стари вещи, от своите навици, тя не знае вече как да живее. Такава, каквато я видя, тя копнее само за едно: да се върне в Тюке!

— Ако я познаваше преди…

— Кога преди?

— Не знам… Преди… Преди две години, дори по-малко!… Ние сме се смели като луди с нея!…

Тя седна върху облегалото на фотьойла.

— Виждаш ли, човек не трябва да изпуска нито един случай да се забавлява! — прошепна Александър. — Това, което изпуснеш, никога няма да го хванеш!

— Защо казваш това?

— Заради нашето бъдеще.

— Тревожи ли те?

— Ни най-малко! Знаеш ли кого срещнах на излизане от института? Креспен, оня тип, с когото исках да издавам списание. Отидохме да се почерпим.

— И затова ли се прибра в девет часа?

— Да.

— Би трябвало да го кажеш, да се извиниш… Ние, Мадлен и аз, те чакахме…

Той повдигна вежди. Челото му се набръчка. Тя обичаше да прави изказвания, които го състаряваха.

— Права си! — измънка той. — Не помислих дори. Да, но защо ще правиш драми! Ти беше тук с леля си. Имали сте толкова неща да си казвате. Дали ще вечеряме в осем или в девет — какво значение има?

Франсоаз поиска да отвърне, но не намираше аргументи. Той имаше право; той винаги щеше да има право.

— Креспен отново ми говори за своята идея да издава списание — подзе Александър. — Имал хора, които били готови да хвърлят много пари в началото. Аз още веднъж го разубедих да не се впуска в тази авантюра.

— Защо?

— Сега списанията са отживели времето си.

— И ако въпреки това започне списанието, ще те вземе ли за сътрудник?

— Той много иска, но аз не съм съгласен. Съвсем нямам желание да се товаря с нова работа! Искам да имам време да живея!…

Той вдигна глава към нея. Седнала върху облегалката на фотьойла, тя стърчеше над него. Положението беше необичайно, забавно: ролите им се бяха разменили. Тя прочете в очите му необикновено, силно желание за безделие. Тревожеше я малко със своето безгрижие. Все пак и тук той имаше право. От три дни, откакто беше негова жена, тя не можеше да се познае. Абат Ришо, когато я изповядваше (дали се бе страхувала много от това изпитание?), й беше припомнил, че няма по-голям грях в света от греха срещу надеждата. След опрощението тя се бе почувствувала съвсем нов човек, изпълнена със сила, помирена със света и с бога. Но сега не мислеше вече за бога. Или по-точно — за нея бог се сливаше с живота. Нейните стремежи, нейните убеждения, нейната вяра я тласкаха с неудържима сила към мъжа, когото си бе избрала. Той беше нейната религия, в него се съдържаха всички мистерии. Да вярва в бога, значи да казва да, на Александър. Наведе се над това извънредно реално лице и затвори очи. Две ръце я обвиха. Тя беше вече само някаква материя да създава и да иска наслада. Той я повдигна и отнесе в леглото. Тя угаси нощната лампа. Той я запали отново. Тя прие тази светлина. И всичко, което той искаше.