Анри Троая
Гладът на лъвчетата (19)

VI

Филип натисна един бутон, за да пренавие магнетофонната лента, после друг, за да я прослуша отново. Излязъл от магнетофона, собственият му глас, променен, дрезгав, почти неузнаваем, повтаряше дума след дума писмото, което беше издиктувал. Утре неговата секретарка ще напише текста на машина и ще му го поднесе за подпис. От известно време той ходеше в кантората си след вечеря, за да работи с отпочинала глава и в отсъствието на персонала. Това дори беше най-хубавият момент от деня му, момент, в който си възвръщаше равновесието, необезпокояван от посещения, от разговори и повиквания по телефона. Сега трябваше да уреди следната сделка: предложението на сдружението „Макуел и Хъдзън“ — за покупка на патентите; използувани от „Френско дружество за обработени кожи“. Той размисли една минута, включи апарата за записване и като закрачи напред-назад, започна изложението си. Обикновено този вид работа извършваше без каквото и да било усилие. Но тази вечер беше уморен, разсеян, не знаеше как да свърже една с друга фразите си. Заради магнетофона очевидно! Всъщност той все още предпочиташе да диктува на чернокосата госпожица Бигарос, която стенографираше всичко с бързи движения, с наведен гръб и с лъскав нос. Чу се как говори. Гласът му попадаше без отзвук в механичното запаметяване. Този усъвършенствуван технически апарат утежняваше чувството му за самота. Шареше с поглед по бежовите тапети, по кестенявото кадифе, по телефона с множество бутони, по магнетофона, чиито две ролки се въртяха бавно, и откриваше, че е единственото живо същество в една жестока среда. Още веднъж беше вечерял само с Даниел. Карол прекарваше вечерите си навън. Тя живееше своя живот, той — своя. Това беше последица на едно споразумение. Когато той й бе говорил за развода, тя веднага беше поставила условията. Не само бе поискала една прекомерно голяма издръжка, но обосновавайки се на факта, че са се оженили при условие имотите им да бъдат общи, претендираше за половината от адвокатската му кантора. Ако искаше да остане господар на кантората, Ейглетиер трябваше да й плати обезщетение. Размерът щеше да се определи съобразно средния доход през последните три години. Навярно тя се беше консултирала с хора, познаващи закона. Той не можеше да изпълни искането й, без да се разори. Най-голямата глупост, която беше извършил в живота си, бе, че се ожени за нея без брачен договор. Но по това време тя изглеждаше толкова млада, така лекомислена, така уязвима, щото никога не би допуснал, че е способна на такава постъпка. По силата на тия обстоятелства сега бе принуден да приеме начина на живот, който тя бе измислила. Карол използуваше всички облаги на омъжена жена, без да понася трудности. Той дори трябваше да действува тънко, за да не си разменят ролите и тя да поиска развод. Защото тя имаше доказателства за неговите изневери, в това той бе уверен! Забеляза, че от доста време не говори. Магнетофонната ролка, продължавайки да се върти, беше записала само неговите стъпки, въздишки и мълчание. Завърши набързо диктовката. Утре щеше да я провери.

Десет минути след полунощ. Той подреди книжата си, мина през стаята на машинописките, където пишещите машини спяха под калъфките си, премина през празния хол, угаси всички лампи и излезе на тъмната улица. Не бързаше да се прибере у дома си. Какво щеше да намери на улица „Бонапарт“? Една студена, празна и бездушна къща. След уволняването на Мерседес Карол беше наела на надница една полусаката жена, която, вместо да помага на Агнес, усложняваше работата й. Домакинството беше занемарено, не се спазваха часовете за ядене, всичко вървеше с главата надолу. Този безпорядък огорчаваше Филип, но му липсваше смелост да се справи с него. Струваше му се, че това е бавната победа на една пасивна разложителна сила, едно фатално безпомощно състояние, неизбежната последица от неговото отвращение.

Когато влезе в апартамента, добре познатото му безпокойство прониза сърцето му: сякаш се беше вмъкнал в нужда къща. Тук всичко, стени и мебели, беше напоено с присъствието на Карол. Пристъпвайки на пръсти, той влезе в салона и се втренчи в тъмнината пред себе си. Никакъв светъл лъч под вратата на спалнята. Имаше две положения — Карол или спеше, или не се беше прибрала. Второто беше по-възможно. Откакто се бяха скарали, те се срещаха само по време на ядене и си разменяха думи само при крайна необходимост. Прав сред салона, той отново се вслуша. После продължи, подгонен от тишината.

Сега спеше в кабинета си, на дивана, опрян до стената с лавици за книги. Легло на млад мъж, тясно и кораво. На малка масичка, до която стигаше ръката му, една лампа с медна стойка, пепелник, вестници, нож за рязане — всички удобства за един самотник. Седна тежко на края на дюшека. Изведнъж почувствува в кръста тежестта на годините си. Спомни си за своя сътрудник, Зурели, който получи инфаркт в началото на годината и който оттогава не бе вече човек — бледен, предпазлив, замислен, едва живуркащ… Сега той беше също болен. Ударът, който Карол му нанесе, го беше поразил и отвратил. Енергията му изтичаше през невидима рана.

Той се привдигна, премина през коридора и влезе в малкото помещение на банята, съседно на бившата стая на Жан-Марк. Отражението му се появи в огледалото над умивалника. Долната част на лицето му беше надебеляла. Сякаш отново имаше двойна брада!… Нямаше вече желание да спазва режима. „За какво ли ми е?“

Съблече се и застана под душа. Хладна и силна, водата обливаше раменете му, замрежваше очите му, квасеше устните му. Кой ли беше сега любовник на Карол? Само един ли имаше? Разбира се! Беше още млада, хубава, свободна! Само да се покажеше — и пленяваше. А той? Всичките му успехи бяха на базата на парите. Нито една от тия жени не го беше обичала заради самия него. Той винаги беше плащал — повече или по-малко. Избърса се с една хавлиена кърпа, навлече синята си пижама и изми зъбите си. Вкус на мента изпълни устата му. Търкаше грубо с четката и издраска венците си. Може би беше много възрастен за Карол? Като се ожениха, той се бе увлякъл не по силите си. Задъхваше се. Не! Дори мъж на тридесет и пет, дори на тридесет щеше да бъде изтощен от нея. Тази уличница притежаваше инстинкта на разрушението. Радваше се не толкова, че се харесва, а защото покваряваше всичко, до което се приближеше. Изплакна устата си и плю силно. Червена вода потече в умивалника. Беше спала с Жан-Марк не защото го е обичала, а защото бе открила необикновен случай да омърси, да унизи, да отчае… Сега, когато бе превърнала този хлапак в нищожество, тя сигурно не се интересува вече от него. Филип затвори тубата с паста за зъби. Припомни си едни думи на Агнес: „Но, господине, това беше през миналата година…“

Върна се в кабинета, вмъкна се в леглото, взе вестника и се опита да чете. Редовете се сливаха. С нежелание си сложи очилата. Искаше му се да избягва да ги употребява колкото може по-дълго време. Но не можеше да се направи нищо срещу бавното изтощаване на тялото. Проследи няколко заглавия. „А Жан-Марк къде ли е?“ Всеки път, когато помислеше за първородния си син, удряше глава в бяла стена. Нито гняв, нито тъга, нито злоба, нито съжаление. Нищо. Пустош. Захвърли вестника. Библиотеката беше обляна в жълтеникавата светлина на лампата като със сироп. От всички тия книги той не бе прочел дори половината! Седна на възглавницата си. Издърпа наслука една книга от лавицата: „Озарените“ от Жерар дьо Нервал. За какво му беше тази изящна литература? Очите му се носеха от ред на ред, но умът му не следеше съдържанието. Беше му горещо. Разкопча пижамата си. Устата му горчеше. Стана, отиде в кухнята и взе бутилка минерална вода от хладилника:

Докато пълнеше нашата си, чу тихо притваряне на входната врата. Карол! Откъде ли се връщаше? Какво ли го интересуваше! Нищо не го интересуваше! Изпи водата, остави чашата и излезе. В коридора се сблъска с Даниел, който се движеше крадешком срещу него с тетрадки под мишницата. Смутен за миг, Филип изръмжа:

— Ти по това време ли се прибираш?

— … Не е късно! — смънка Даниел.

— Откъде идваш?

— От дома на семейство Совело.

— Какво си правил там?

— Преговарях математика с Лоран.

— Кой Лоран?

— Лоран Совело, моя приятел… Нали го знаеш, татко…

— А, да! — каза Филип. — Отивай да спиш…

Но Даниел не мръдна. Разглеждаше баща си с едно дръзко, но смесено с боязън изражение. Адамовата му ябълка подскочи нагоре при едно преглъщане. Той измърмори през зъби:

— Можеш ли да ми отделиш една минутка, татко?

— Кога?

— Сега. Искам да ти кажа нещо. Много е важно!

Филип се подвоуми, после каза:

— Е, добре!

Погледът на Даниел обходи мрачните врати в коридора. Всички еднакви — сиви, правоъгълни, лакирани, те блестяха под светлината на електрическата крушка.

— Тук ли? — прошепна той.

— Ела — каза Филип.

Влязоха в кабинета. Филип седна накриво до работната си маса. Изпод око той гледаше с недоволство бялото петно на леглото до библиотеката. Тия измачкани чаршафи, тая самотна възглавница — какво признание!

Но, изглежда, Даниел нищо не бе забелязал. Той стоеше прав, вдървен, съсредоточен, сякаш готов да скочи във водата. Изведнъж се устреми.

— Татко, става нещо много сериозно. Даниела Совело… сестрата на моя приятел Лоран… тя… чака дете от мене… Задължен съм да се оженя за нея…

След последната дума изпъчените му гърди се свиха, раменете му се отпуснаха. Филип мълчеше, за да има време да възприеме новината, да я отхвърли и да усмири първия си изблик на гняв. В лицето на ужасения Даниел той каза спокойно:

— Ти си пълен идиот, бедни ми приятелю!

— Но, татко… нищо друго не може да се направи…

— Винаги може да се направи нещо друго!

— Тя иска да роди детето!

— Аха! — каза Филип, като се усмихна. — Съмнявах се малко, представи си! Тя иска да те изнуди! Детето, детето! Само че от тебе ли е това дете?

Очите на Даниел се разшириха. Изумлението му беше като на фанатик пред богохулник.

— О, татко! — простена той. — Как можеш… Даниела е едно младо момиче, много почтено…

— Едно младо, много почтено момиче, което забременява и се опитва да те зароби!

— Кълна ти се!

— Какво ми се кълнеш? — каза Филип, като повиши тон. — Ти нищо не знаеш! Затънал си в бунище! И сега аз трябва да се напъвам, за да те извадя! Трябва да се хване за гушата твоята хлапачка…

— Защо?

— За да се научи как се живее! Най-напред трябва да откажеш да признаеш, че детето е от тебе! Да отиде другаде да му търси баща! Или пък да направи като другите!

— Какво искаш да кажеш, татко?

— Да абортира!

— Никога!

— Какво?

— Казах: никога! — измърмори Даниел. — Не само тя не иска, но и аз! Ще си родим това дете! Ние ще се оженим, татко!

Филип дори нямаше сили да се възмути. Глупостта, наивността, упоритостта на сина му убиваха в него желанието да го убеждава. „Много е глупав!“ — мислеше си той с отегчение. Прокара ръка по лицето си, като притискаше челото и носа си.

— Предполагам, че вече е говорила с родителите си — каза той.

— Не… Искаше най-напред аз да говоря с тебе… Но с родителите си тя няма да има трудности… Те са ме виждали, обичат ме много… Ако познаваш само майка й!… Тя е толкова нежна!… И баща й е толкова мил!…

Седнал върху масата, Филип отпуснато люлееше крака си и мислеше със злобна наслада: „Едва може да напише на френски език две изречения, без да допусне правописна грешка, в училище не прави нищо, мисли се за нещо, защото носи дълги коси, защото пуши, защото се натиска с момичета, направил дете, без да иска, настоява да се ожени, без да има пукната пара, разчита на другите, за да го хранят, няма нито ум, нито възможности, нито вкус към труда и с такива именно като него самонадеяни ахмаци, с такива дъждовни плужеци се надяваме да изградим утрешна Франция!“ Той се гневеше, нервите му бяха изопнати, главата гореща. Един малък мускул подскачаше в ъгъла на десния му клепач.

— На колко години е? — попита той сухо.

— Два месеца по-малка от мене — каза Даниел.

— Браво! И като се ожените, какво ще правите?

— Ще продължа учението си.

— Разбира се! А къде ще живеете?

— Точно за това говорихме с Даниела. Ще живеем при родителите й.

— На техен гръб?

Даниел вдигна глава като обиден.

— Защо? Тя и сега живее при родителите си! Един човек в повече няма да промени много нещата. Впрочем ние ще им внасяме нашите семейни добавки.

— Какви добавки?

— Те не са малко! — каза Даниел. — Ние се осведомихме, да знаеш!… Помощта за бременност, добавките за майчинство, възнаграждението за кърмене, семейните добавки… Добра сума, като се съберат, знаеш ли!

— Говориш за семейните си добавки като за някакво положение в бъдещето! — изръмжа Филип. — Не се ли отвращаваш поне малко, че навлизаш в живота с тия подаяния, които държавата отпуска на носачките на деца? На твое място бих се срамувал да се оженя, без да имам пари да я храня! Не е мъж тоя, който не изкарва прехраната си! А който не е мъж, не се жени!

— Разбира се, да — измънка Даниел, — имаш право… Аз също бих предпочел да съм завършил образованието си и всичко… Но тъй като така се случи!… Няма да се правим нещастни заради някакви си принципи…

Пред този затъпял от нежелание да разбере образ Филип капитулира. Той нямаше нищо общо със своя син. Всеки път, когато бяха сами с него на масата, оставаше с впечатлението, че тази угодническа бойскаутска мутра е олицетворение на неговото нещастие. Не можеше повече да го гледа как дъвчи пред него и на обед, и на вечеря. Какво облекчение, ако Даниел напусне къщата! Филип стана и каза:

— Във всеки случай не разчитай, че и аз ще ти давам добавки.

— Не разчитам — каза Даниел.

Филип закопча яката на пижамата си. „Да, да, да върви да гради щастието или нещастието си другаде! Да се измита оттук! Досажда ми!“ Той нервно взе цигара от пакетчето върху кръглата масичка. Даниел драсна клечка кибрит и му я поднесе.

— Щом като си направил глупостта и щом като имаш намерение да отидеш докрай в глупостта си, като се ожениш за нея, на мене не ми остава нищо друго, освен да замълча — каза Филип, като пусна дим през ноздрите си.

— Значи си съгласен?

— Точно така!

— О, благодаря, татко! — каза Даниел.

Усмихваше се широко. Преливаше от щастие! Раздразнен, Филип отвори вратата. Но Даниел се двоумеше да излезе. Усмивката му беше изчезнала. Отново устните му бяха свити и очите му гледаха тъпо — признаци, че преживяваше сериозна вътрешна борба. Той каза:

— Сега ще трябва да се срещнеш с нейните родители…

— Какво? — извика Филип.

— За да знаят какво е положението, нали разбираш!…

Възмущението на Филип спадна така бързо, както се беше повишило. Невъзможно беше да откаже. Работата можеше да се уреди с няколко думи. Той наведе глава.

— Добре! Ще мина да ги видя.

Усмивката се върна върху лицето на Даниел. Изглеждаше щастлив до смайване. Като бързаше да го изпрати, Филип сложи ръка върху рамото му и промърмори:

— Хайде, тръгвай! Лека нощ!

— Лека нощ — прошепна Даниел.

И изведнъж добави:

— Исках да те попитам, татко… Ти имаш необикновен вид от известно време… Имаш си неприятности, добре разбирам!… Не искаш ли да ми кажеш?…

— Няма какво да ти казвам! — възрази сурово Филип. — Всеки човек има лоши моменти в живота си. Ще разбереш това по-късно въпреки твоите семейни и други добавки!

Той го изтика навън, пак си легна и взе отново книгата. Звучните фрази на Жерар дьо Нервал го дразнеха, прескачаше пасажи, цели страници. Погледна часовника на нощната масичка: два часът след полунощ. Угаси лампата. Няколко минути по-късно, в тишината на апартамента, той чу отново как входната врата се отваря. Този път наистина беше Карол. Остана с отворени очи в тъмнината. Започна да го обзема странно спокойствие: тя се беше прибрала.