Анри Троая
Гладът на лъвчетата (8)

VIII

Дъждът ги изненада на улица „Жакоб“. Кос, яростен, пронизващ дъжд. Да влязат в някое кафене? Даниел нямаше пари.

— Отиваме у нас! — каза той.

Бяха съвсем близо. Затичаха се. Даниел забавяше ход от време на време, за да може Даниела да го следва. Тя тичаше неумело като всички момичета, размахала отпуснато краката си встрани като метлички. Мокрите й коси подскачаха на пресекулки върху лицето й. Тя беше мушнала тетрадките и учебниците си под мантото и ги придържаше с две ръце през джобовете. От това коремът й изглеждаше издут. Беше смешна. Когато преминаха външния вход, тя едва дишаше. В асансьора той я попита:

— Добре ли си?

— Да — каза тя задъхано.

Той почувствува някакво безпокойство. За пръв път водеше момиче вкъщи. Е, що от това! Нямаше да правят нищо лошо! Не живеят в Средновековието! Щяха да си говорят, да пушат, да гледат снимки от неговото пътешествие, да слушат плочи. И най-приятното беше, че между четири и пет часа обикновено в апартамента нямаше никого, освен прислужничките.

Той завъртя ключа в бравата. Тишината, която идваше от празните стаи, му възвърна смелостта. Впрочем Даниела се чувствуваше много добре; и на него му се искаше да бъде като нея.

— Оттук — каза той, като мина властно пред нея в коридора.

Преминаха край редица долапи в стената. Зад тия еднообразни врати дремеха летни дрехи. В стаята Даниела изпадна в екстаз: големият афиш с негърка с поднос, талисманите, рибата луна, превърната в лампа, червените стени и черният таван — всичко й харесваше! Тя свали мокрото си манто, просна го върху облегалото на един стол и се изправи пред огледалото, за да се среше. Русата й коса, намокрена от дъжда, бе придобила бакърен цвят. Около сините й очи с бляскави кафяви петънца имаше лунички. Когато повдигаше ръце, гърдите й се очертаваха под розовата вълнена блуза. Даниел беше смаян, като я гледаше сега цяла-целеничка в тази обстановка, в която той толкова често бе мечтал за нея. Изведнъж това място, запазено още от детинството му за работа, за сън и за съкровени мисли, започваше да губи своето значение като напълно мъжки кът. Той пусна грамофона. Първата плоча беше някакъв блус.

— Това Литъл Леди ли е? — запита Даниела.

— Да.

— Обичам я много.

— Аз не толкова.

Даниела наведе глава и започна да танцува сама из стаята. Тя се въртеше бързо, повдигаше първо едното, а после другото рамо, променяше стъпката, полюшваше ханшовете си, докосваше Даниел, като минаваше край него. Той отсъди, че е много трудно за един мъж да се държи почтено или просто интелигентно с едно момиче, което се кълчи под ритъма на музиката. С разтворени ръце и с набръчкано чело, той се усмихваше любезно и чакаше да свърши представлението. После ще й покаже своя доклад за здравното състояние в Брега на слоновата кост. Неочаквано Даниела се хвърли на врата му и му поднесе устните си. Прегърна я и я притисна към гърдите си, изплашен от мъжката сила, която забушува в него. Тя проявяваше лудост, като го предизвикваше така. Още малко и не би издържал повече! Но нямаше право. Тя бе толкова млада и чиста, тя бе сестра на неговия приятел Совело… Уста в уста, съсредоточен към формите на тялото, които се притискаха към него, той се отчайваше от себе си, че имаше толкова силно желание и толкова благородна душа. Виждаше живота си като наниз от трагични положения: беше двадесет и седми по физика, предпоследен по математика (това баща му не знаеше още), учението го отегчаваше, сигурно ще се провали на матурата и на всичко отгоре обичаше едно момиче, с което не биваше да спи. Тя шепнеше:

— Даниел! Даниел!

Той не казваше нищо и се бореше срещу изкушението да я съблече и обладае. Блъсна я върху леглото. Тя падна. Той се просна върху нея. Но тя се изви като змиорка, изплъзна се и се изправи на крака.

— Не — каза тя. — Това не!

И той стана, разгневен срещу нея и недоволен от себе си.

— Вие, момичетата, сте смешни! — каза той.

Устата му бе суха. Запали цигара и започна нервно да крачи напред-назад като величествен и самотен звяр пред Даниела, която го следеше с тревожен поглед.

— Сърдит ли си? — попита тя.

Той се разнежи: тя бе още дете.

— О, не — каза той. — Само че… виждаш ли… аз те обичам… Така че не трябва така да играеш… Иначе ще ме подлудиш… И няма да отговарям повече за нищо… Разбра ли?…

И той си помисли за своя опит като мъж, за вдовицата на горския, която имаше големи гърди, за Катрин Хош, приятелката на Дебюке, която му бе давала аванси и която се отдаваше на когото и да било (но която той не бе пожелал от вярност към Даниела), за онова раждане в походната болница сред степта. Негърката крещеше разчекната. Лекарят се потеше и изтриваше потта от челото си с ръкава на престилката. Един помощник пъдеше лениво мухите. После си спомни за майка си, легнала мъртвобледа и тъжна, с тъмни кръгове около очите. Видя я вчера, в клиниката. Бяха заедно с Франсоаз. За стотен път Ив Мерсие повтаряше: „Какво да се прави, сладката ми? Така му било писано!…“ Цветя в една смешна ваза, дадена от милосърдната сестра, емайлирана чиния с овнешка яхния в един ъгъл. Писъците на новородените зад параваните. Илюстровани списания върху един стол. Въздишаха, времето бавно минаваше, а нямаше какво да си кажат…

— За какво мислиш? — попита Даниела.

— За нищо определено — каза той.

— Косата ми е ужасна!

Той се приближи до нея, хвана я през талията и я целуна в крайчеца на устата.

— Виждаш ли, ти започваш отново — каза тя, като се обърна.

Беше равнодушна и нежна, искаше му се да заплаче, да я изпъди, да я набие.

— Хайде да си тръгваме! — каза той.

— Защо?

— По-добре ще бъде. Спря да вали…

Тя се нацупи весело и сърдито. Той я гледаше как облича мантото си, как прибира тетрадките и учебниците си — също като неговите миналата година: „Естествознание“, „Кратък курс по алгебра“. Като преминаваше през антрето, тя хвърли поглед към салона през полуотворената врата.

— Колко е хубаво у вас! — каза тя.

В двора те попаднаха пред Карол, която паркираше колата. Тъй като маневрата бе трудна, Даниел не можеше да не й се притече на помощ.

— Дай вдясно… Вляво сега… Право. Сега си добре, добре…

После той й представи Даниела. Карол удостои младото момиче с една благосклонна усмивка и се отдалечи, стройна и фина в леопардовото си манто, чиито петна танцуваха около нея.

— Тя е стра-а-шна! — заяви Даниела.

— Може би да! — изръмжа Даниел. — Но откакто я познавам, не ми се вижда вече такава.

— Много мило и за мене е това, което каза сега! Значи и мене след известно време ще опознаеш така, че повече няма да ме харесваш!

— Много го усукваш наистина — каза той.

И изведнъж се раздразни от мисълта, че тя си въобразява, че има права над него. Тръгнаха по тясната и мокра улица. Размаханите им ръце се докосваха. Тя живееше на авеню „Бурдоне“, близо до Военното училище. Навлязоха в булевард „Сен Жермен“. Нито листо вече по дърветата. Беше студено, влажно. Автомобилите се движеха бавно. Даниел си мислеше, че си губи времето с Даниела. Не беше й показал дори доклада си, снимките си… Тя не беше момиче от този тип, каквото му трябваше. Ако преди можеше да се задоволява с едно девствено момиче, което само да го възбужда и после да му се изплъзва от ръцете, сега трябваше да търси по-пълно удоволствие. Съвсем очевидно е, че Катрин Хош, приятелката на Дебюке, с това нейно лукаво лице и слаби ръце, беше по-интересна от Даниела, защото поне играеше честно. Ще се постарае да я види отново и да си уреди среща с нея. Или пък без каквито и да е заобикалки ще си намери някое леко момиче. Но така не можеше повече да продължава. Нищо чудно, че не успява в учението при това натрапчиво желание, което го дърпа все надолу. Имаше да довършва домашното по алгебра, да подготви класното по геометрия, а пък се влачи по улицата с това момиче, което не му е нищо и което нищо не му дава. Като стигнаха до кръстовището на булевард „Сен Жермен“ и булевард „Распай“, той се спря и каза:

— Дотук, оставям те!

— Какво те прихваща? Няма ли да ме придружиш до вкъщи?

— Не, имам много работа.

— Много си суров!

— Оттук не си много далече!

Тя му отправи злобен поглед.

— Не е въпрос за разстоянието!

— А за какво тогава?

— За нищо. Ти си много глупав, Даниел!

Той се засмя.

— Не ръмжи де! Хайде, довиждане!

Той се завъртя на токовете си и с ръце в джобовете тръгна обратно с големи крачки.

Като се прибра вкъщи, той се затвори в стаята си, за да работи. „Делото Даниела“ — приключено и той се почувствува свободен. Но все пак не напълно, за да се отдаде на измененията на функцията y = f(x). Никога не ще има толкова сили, за да погълне всичките тия математически формули. Всъщност дори не знаеше на каква професия да се посвети. Миналата година мечтаеше да стане инженер или ветеринарен лекар. И едното, и другото желание се бяха изпарили. В замяна на това му беше много забавно, когато съчиняваше доклада за пътешествието си из Брега на слоновата кост. Значи журналист? Защо не? Не изпитваше особено уважение към кабинетните писатели — романисти или други, — които разказват въображаеми истории, без да се мръднат от дома си, но се възхищаваше и завиждаше на „репортерите“, неуморимите търсачи на приключения. Навсякъде, където имаше някакво произшествие, те изникваха с камера и бележник. За какво му е в такъв случай елементарната математика? Трябваше му филология. А след това — Школата по журналистика. Обаче нямаше хубав стил, пък и правописът му не бе съвършен. И така да е: той ще носи новините, друг ще ги украсява. Внимание! Както винаги, той забравяше препятствието и виждаше само старта на пристигането. Най-напред зрелостният изпит, на който ще трябва да се яви с претъпкана глава. „Всичко това ме отвращава!… До гуша ми дойде!…“ Той пъшкаше полугласно пред формулите, които могат да се заменят една с друга. След едно равенство мимоходом си спомни пак за Даниела, за изваяния бюст под розовата блуза, за мократа коса, за пленителната усмивка. Не беше ли много груб с нея? За малко щеше да се разплаче, когато я изостави на тротоара. Но това беше неизбежно. Трябваше на всяка цена да скъса. Дори ако самият той трябваше да изпадне в лека меланхолия. Запали цигара. Дим пред него и дим в него, лековатост, сивота, изпаряване. „Тя си въобразява, че съм от камък! Бедното хлапе! Само ако знаеше!… Един тричлен от втора степен винаги има знака на коефициента на едночлена от втора степен, с изключение ако на променливата се даде стойност, включена в корените му, когато има такива корени… Мене ми се иска!… Тричленът значи, има знак, обратен на този коефициент!… А и любовта, и животът не влизат в сметката?… Две обратни функции са симетрични по отношение на…“ Мерседес почука на вратата: вечерята била сложена. Още една такава! И какво означава това? До какво води всичко това? Той стана мрачен и отчаян и се отправи към салона, като влачеше краката си. Баща му, Карол и Франсоаз бяха вече там с обичайния си вид. Когато се отправяха към масата, Карол каза:

— Апропо, очарователно е това момиче, което ти ми представи…

— Намираш ли? — измърмори Даниел намусено.

И се почувствува толкова щастлив, че се запита какво ли му се бе случило.