Анри Троая
Гладът на лъвчетата (15)

II

Слабо движение по аутострадата. Карол караше бързо, вперила поглед в светлината на фаровете, която се разпръскваше в здрача. До нея с притворени клепачи пушеше Олимпия. Радиото на колата свиреше тихо.

— Очарователна е тази малка Валери — каза Олимпия.

— Наистина очарователна — каза Карол.

— Най-много ми харесва нослето й. Пленително като в картините на Фрагонар!

— Да.

— Отдавна ли я познава Жан-Марк?

— От една година, струва ми се…

— Странен е този Жан-Марк! Показва се съвсем безразличен, но уверена съм, че е много увлечен!

— Може би — прошепна Карол. — Него никога не можеш да го разбереш!

Усилието, което полагаше, за да изглежда естествена, изопваше силно нервите й. Нарочно ли Олимпия й говореше за Жан-Марк? Не, на тази мила идиотка не трябваше да се приписва хитрост, на каквато тя не беше способна. Карол намали, спря се пред стъклената кабинка за плащане на таксата, подаде два франка, взе билетчето и подкара, като смени лошо скоростта, при което лостът изскърца. Какво чудесно хрумване да заведе приятелката си Олимпия в Бромей! Разчиташе да прекара спокойно този следобед. Но като пристигна във вилата Феродиер към четири часа, тя попадна на Жан-Марк и Валери, седнали в градината под една цъфнала круша. Как се изненадаха те, като я видяха. Навярно, преди да седнат на тревата, се бяха любили. Мигновено тя подуши около тях атмосферата на плътско удоволствие. Заради Олимпия трябваше да се преструва на любезна. Четиримата пиха чай. Жан-Марк беше дразнещ, мълчалив, но Валери, непринудена и безсрамна, сияеше. Очевидно тя беше много горда, че я бяха изненадали с Жан-Марк и че нямаше вече никакво съмнение за характера на техните отношения. Те бяха дошли с нейната собствена кола, един малък светлосин остин-купър, и щяха да се върнат заедно в Париж. Карол беше избързала напред. От няколко минути тя чувстваше, че те я следват. Светлините на един автомобил, който я настигаше, се отразяваха в нейното огледало. Един сигнал с фаровете, втори сигнал с фаровете. Тя свали надолу огледалото, за да избегне заслепяването. В първия миг й се стори, че вижда остин-купъра. Навярно караше Жан-Марк. Настигаше я. Скоро двете коли летяха една до друга. Да, той беше. Тя виждаше от лявата си страна два млади профила, лепнати един до друг като върху медал. Валери се усмихна, махна с ръка. Карол й отвърна. Жан-Марк увеличи скоростта. Тя също ускори, като се засмя и се изравни с него. Двата мотора поведоха борба за скорост. Раздраният въздух свистеше между успоредните им траектории. Най-малкото отклонение щеше да предизвика сблъскване. Карол почувства бясно желание. Олимпия й отправи тревожен поглед.

— Хубаво вървят тия малки коли — каза Карол.

И намали, остави да я надминат. Остин-купърът отскочи лудо, мина напред и скоро се превърна в червена светлинна, обгърната в пара. „Малък подлец — помисли си Карол. — Навярно се перчи на волана пред тази хлапачка!“ Чувствуваше се унизена най-вече от това, че за любовните си похождения с Валери Жан-Марк бе избрал местата, където е бил щастлив с нея. Той можеше да прави каквото си иска с това момиче в квартирата на улица „Асас“, но не и във вилата Феродиер, не в тази къща, пълна със спомени! Всичко това според нея беше нетактично, беше кощунство. По своя вина се чувстваше двойно измамена и в плътта, и в паметта. Мразеше го, защото той не уважаваше дори миналото им. С впити във волана ръце, със суров поглед, тя си представяше целувки, цигара след любовта, отворен прозорец към градината!… И всичко това бе откраднато от нея! Докато не познаваше тази, която я беше заместила, гневът й нямаше прицел. Сега беше в състояние да определи точно причината! Това момиче беше отвратително със своята самонадеяност, със своята глупост, със своята младост! Една малка светска курва! Как можа той да направи това?… Гърдите й туптяха. Струваше й се, че дори ако Жан-Марк се върнеше при нея по някакво чудо, тя по-скоро би предпочела да му отмъсти, отколкото да го задържи. Нощта беше станала вече съвсем тъмна. Радиото свиреше Шопен или Лист, нещо много романтично. Франсоаз и Александър бяха на вечеря у дома й. Тя ще пристигне късно. Няма значение! Остин-купърът беше изчезнал, погълнат от десетки други малки червени светлинни. Кървави светулки. Движението се затрудняваше.

— Колко е хубаво! — каза Олимпия.

— Кое?

— Тази музика! Наистина модернистите са далече от това!…

Ако трябваше да срещне тази вечер Жан-Марк на масата, нямаше да може да го понесе. За щастие той беше зает. Всеки изминат час, без да го види, беше една почивка за нея. Това наистина показваше, че не го обича вече. На Капри тя почти напълно го беше забравила в компанията на Мануел Селвоза. Странен тип, зловещо изискан. Възхитителен на тенискорта, досаден в салона, прелъстителен в леглото. Петнадесет дни — това беше достатъчно. Сега пък това задръстване пред Орлеанската врата! Всичко бе против нея.

— Ще ме заведеш ли до вкъщи? — попита Олимпия.

Карол каза „Разбира се!“ и стисна зъби. Олимпия живееше на противоположния край, на авеню „Ниел“. „Ще ме забави още най-малко с половин час. Толкова по-добре. Те ще ме чакат!“ Тъй като беше в много лошо настроение, трябваше да развали настроението и на другите!

Когато навлезе в улица „Бонапарт“, беше девет часът без двадесет и пет минути. Портиерът й помогна да паркира колата в двора.

Филип, Франсоаз, Александър и Даниел бяха в салона.

— Най-после! Много се безпокоихме! — извика Филип.

След като набързо се извини, каза една ласкава дума, усмихна се, преоблече се и се вчеса Карол се втурна в кухнята, за да даде нарежданията си. Мерседес се готвеше да облече мантото си.

— Какво правите? — попита Карол.

— Тръгвам си — отвърна Мерседес с язвителен тон. — Бях предупредила госпожата, че днес трябва да си отида четвърт час по-рано.

— Каква е тази история?

— Госпожата може би е забравила, но…

Задушавайки се от гняв, Карол рязко я прекъсна:

— Ще ми направите удоволствието да сервирате преди това вечерята!

Със съсухрено лице, с широко отворени очи, със свити устни Мерседес отсече:

— Не, госпожо.

— Какво?

— Казах не, госпожо. И аз имам право на личен живот. Ние не сме кучета!

— Тогава махнете ми се веднага от очите! От тази минута вие не сте вече на работа при мене! — изкряска Карол.

Тя се учуди на удоволствието, което изпитваше от изпъждането на тази прислужница, след като дълго време бе отказвала да се раздели с нея. Ужасена от бурята, Агнес влезе, свила глава между раменете си.

— Добре, госпожо — каза Мерседес. — Ако обичате да ми уредите сметката…

— Няма време. Елате утре сутринта.

— Неделя е!

— Точно затова. Господинът ще си бъде вкъщи. Той ще ви плати.

— Госпожата наистина ли предпочита господинът да ми плати?

— А, да! В такъв случай…!

— Добре, добре…

Агнес въртеше дървена лъжица в една тенджера само за да се намира на работа.

— Вие ще ни сервирате, Агнес — каза й Карол.

И излезе с бързо движение. Дори и след това рязко решение гневът й не стихваше. Пулсирането на сърцето се забелязваше във вдлъбнатината на гърдите й.

Като влезе в салона, тя съобщи:

— Изгоних Мерседес!

Даниел поиска да се пошегува, но черните очи на мащехата му го накараха да се откаже от това желание. Филип заключи:

— Отдавна трябваше да го направиш!

— Ще дойде утре сутринта при тебе, за да й уредиш сметката — каза Карол.

И като се обърна към Александър, въздъхна:

— Тия хора са непоносими!

Александър поклати глава в знак на съгласие между две глътки уиски. Той си даваше вид, че съчувства на домакинските грижи на Карол. Но Франсоаз знаеше с какъв подигравателен тон той съдеше тия истории на господарките, изоставени от слугините си. Откакто се беше омъжила за него, тя живееше в друг свят, в скромна обстановка и с малко пари, свят, в който радостите и мъките бяха съвсем различни от тия, които се изживяваха тук. И тя, необяснимо защо, се чувстваше горда, че бе избягала от луксозния декор, където бе преминало детството й.

На масата Франсоаз се чувстваше под игото на Карол. Лошото настроение, което би загрозило всяка друга жена, не отнемаше нищо от чара на тази. Към Александър, госта, тя естествено насочваше блясъка на очите си, белотата на зъбите си. Скоро разговорът стана забавна престрелка между тях двамата. Франсоаз следеше тази размяна на думи със смесица от възторг и досада. Тази страст у Александър да разпитва и да напада жените, да предизвиква възраженията им, за да може да проучва по-добре характерите им! Любопитството му не отиваше по-далече, тя беше уверена. Тогава защо страдаше? В никакъв случай не трябваше да изпада в дребнавата буржоазна ревност. Да живее на по-високо равнище. Да гледа далеч пред себе си.

Агнес поднасяше. Александър взе повторно две парчета от печеното. Карол прикриваше раздразнението си зад лека усмивка. Тоя пак щеше да забави сервирането!

Тя бързаше да стане от масата и да отпрати всички! Естествено Франсоаз и нейният странен съпруг не трябваше да ядат винаги до насита. Бедното момиче беше затънало до гуша в интелектуалната мизерия. Впримчена, потисната, загубена. Тя дори не си даваше сметка. Един ден ще повика за помощ. Много късно! Ако можеха само да осигурят подобна участ и на Жан-Марк! Александър престана да яде. Карол протегна крак под масата и натисна звънеца. За десерт имаше крем с шоколад. Даниел си сипа цяла камара. Карол отправи блестящ хитър поглед към него.

— Накарах да го приготвят заради тебе!

И почувства, че злобата я прави гениална. Даниел ядеше бързо. Хлапак с груби маниери. Филип пък не посягаше към нищо. Беше много горд, че бе намалил от теглото си пет килограма за три седмици! Увлече се веднага след великденската ваканция. Един лекар, негов приятел, му беше препоръчал режим за отслабване. Сега той едва хапваше по нещо, гълташе розови и сини хапчета преди ядене, теглеше се всяка сутрин. Мания към грамовете. На тази възраст! Беше смешно! Обаче изглеждаше по-зле, откакто бе отслабнал. Дълъг нос, тъмни кръгове около очите, изпъкнали челюсти. Тя не можеше да го погледне, без да пожелае да му каже, че това увлечение е глупаво. Но с това би му направила услуга. А не трябваше. Тръпки я побиха, както преди малко по пътя. Имаше треска. Не, това бе вълнение от мислите, които я разтърсваха. Никой около нея не подозираше. Достатъчно бе да говори, да се усмихва, за да излъже хората. Рядко удоволствие от двойната роля. Най-сетне столовете се отместиха. Пиха кафе в салона и брътвежите се приключиха след четвърт час.

Останала сама в стаята си заедно с Филип, тя намери, че той изглежда още по-повехнал и по-уморен, отколкото на масата. Той се оглеждаше в огледалото над камината и прокарваше ръка под брадата си. После повдигна твърде широките си панталони. Сигурно не за нейно удоволствие искаше да стане строен! Коя ли млада гъска, угоена с модни журнали, му е натикала тази идея в главата! Той прибираше корема си, дърпаше сакото си напред… Навярно щеше да каже: „Трябва да намина при шивача си…“ Тя започна да атакува решително:

— Ходих в Бромей днес следобед. Жан-Марк беше там с едно момиче.

— А? — каза Филип, без да се обърне.

Карол се възмути от тази апатична реакция. И повиши тон:

— Надявам се, че ще поговориш с него както трябва! Искам да мога да ходя във вилата Феродиер, когато ми се ще, без да рискувам да попадна на сина ти в момент, когато прави любов с някаква мишка!

— Имаш право — каза Филип. — Не трябва да ходи, без да предупреди.

— Дори и да предупреди! Феродиер не е публичен дом!

— Не преувеличавай! Естествено е на неговата възраст…

— Не, Филип!

— Колко прекалено сурова стана изведнъж! — каза той.

Тя отправи към него остър поглед.

— Кое е това момиче? — попита той.

— Валери дьо Шарнерай.

Той се засмя.

— Бях уверен…

И като се завъртя на петите си, той добави:

— Тя се е лепнала за него! Няма да се изненадам, ако в близки дни поиска ръката й.

Карол почувства голяма празнота в душата си. Всичко стана безцветно. Обзе я непреодолим страх. Не можеше вече да удържи въображението си. Едва промълви:

— Не е възможно!

— Защо?

— Той… той не я обича!

— Откъде знаеш?

— Във всички случаи това ще бъде глупост… една, една подлост…

Тя изсъска тази дума със сила, сякаш си дереше гърлото.

— Не намирам! — измърмори Филип замислено.

— Как можеш да говориш така?… Значи си противоречиш по този въпрос!

— Не, разбира се!

— Ти сто пъти си му повтарял, че мъжът проваля кариерата си, като се ожени много млад!

— Това зависи от жената, за която се жени!

— Какво толкова изключително има тази малка пуйка?

— Тя е дъщеря на Шарнерай; фармацевтичните лаборатории „Шарнерай-Дюпуй“, а това е нещо!

— А следването му?

— Ще го продължи заради красотата на жеста. Но ако влезе в семейство Шарнерай, съмнявам се дали ще има нужда да стане лисансие по правни науки, за да преживява!

— Отвращаваш ме — прошепна тя.

— А ти ме учудваш. Ти не възрази нищо на жалката сватба на Франсоаз, а пък когато се заговори за една прекрасна партия за Жан-Марк…

Тя се заинати.

— Жан-Марк е мъж… Един младеж с качества… Ще бъде жалко да се ожени заради едно хрумване… Дори ако родителите на тази хлапачка са богати… Най-вече ако са богати! Вместо да извоюва успеха си със своите качества, той ще дължи всичко на връзките си… И тъй като е със слаб характер, ще стане несретник, един светски несретник, един несретник, доволен от себе си, което е най-отвратителното! Ти не можеш да искаш това, ако обичаш сина си!…

Той вдигна рамене.

— Да не мислиш, че имам някакво влияние над него!…

— Разбира се, че имаш! Трябва да прекратиш тази история, докато още е време! Видях ги аз двамата! Играят си на малка законна двойка! Най-вече тя!… Една опасна мръсница. Претенциозна, високомерна. Отдава се по сметка като всички проститутки на нейна възраст. Прочее не може да се каже, че е красива. Много къс нос, едри колене…

Тя млъкна, съзнала, че прекалява. Задушаваше се. Свали колието от перли и го постави върху камината. После започна да крачи из стаята, в която само една запалена лампа разпръскваше мека светлина.

— Не навлизай в такива подробности! — каза Филип. — Може би Жан-Марк съвсем няма намерение да се жени.

— Да! Но тя?…

— Това не е достатъчно!

— Но ако това момиче наистина го желае!…

— Добре! Ще говоря с Жан-Марк.

Той спря Карол и поиска да я прегърне. Тя видя да се доближава към нея едно много слабо лице с необикновени слепоочия. Той имаше бръчки по хлътналите си бузи. Колосаната яка зееше на шията му. Обзе я ужас.

— Не — каза тя.

Филип я изгледа учудено. Върху тази маска на застарял млад мъж тя прочете обидата на отблъснатия самец. Защо я желаеше? Защото му описа любовното приключение на Жан-Марк? Защото бе видял на масата дъщеря си с мъжа, с когото споделя леглото? Този лъх на млада любов изведнъж го бе възбудил.

Той поиска да опита отново.

— Остави ме! — каза Карол. — Уморена съм…

Тя седна в един фотьойл и вдигна отмаляла ръка към челото си. Зла усмивка нагърчи лицето на Филип. Той влезе в банята. Тя чу как се разсъблича. После се разнесе дрезгаво тракане: беше се качил на теглилката.