Анри Троая
Гладът на лъвчетата (4)

IV

Франсоаз се спря задъхана и каза:

— Вървиш много бързо, Жан-Марк, не мога да те следвам.

Той се усмихна примирително и тръгна по-бавно, с ръце в джобовете, с големи, равномерни крачки. Тя вървеше след него. Плажът им принадлежеше — огромен, равен, еднообразен. Оттеглило се в далечината, морето изглеждаше като една блестяща линия на хоризонта. Този пейзаж без граници, без релеф, полутвърд-полутечен, син и бежов, облян от слънце, мъглив и безкраен, създаваше впечатление на необикновен покой.

— Прекрасно е да стъпваш върху този твърд пясък! — каза Жан-Марк. — Често ли идваш тук?

— Да — каза тя. — Това е любимото ни място с Маду, събираме раковини.

— Всъщност Довил е поносим едва в края на сезона… Няма жива душа!… Бих могъл да продължа така с километри… Губи се връзката с реалния свят… нищо не се вижда, напредваш само сред мислите си… — Той пое въздух дълбоко, с наслада.

Франсоаз беше щастлива, не двамата й братя, след като се завърнаха от пътуванията си, бяха дошли при нея в Тюке, за да прекарат съботата и неделята. Отдавна не бяха се събирали тримата заедно около Маду! Даниел беше останал при нея тази сутрин заради фенеците. Тя беше разнежена от тия две животинчета и едновременно загрижена от мисълта, че не знае как ще ги гледа. Наистина Даниел нямаше никаква представа за трудностите! Той действуваше, без да размисля! Жан-Марк взе едно гладко камъче и го хвърли далече пред себе си, като силно обтегна ръка.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита той.

Франсоаз погледна траекторията на камъка в небето, наведе очи замислена и прошепна:

— В какъв смисъл?

— Нямаш намерение да се закопаваш тук все пак, ще се върнеш в Париж…

— Да — каза тя, — реших да продължа следването си в Института за източни езици.

— А! Ти ме тревожиш!

— Защо?

— Не знам… След всичко, което се случи…

Тя възрази поривисто:

— Точно затова, Жан-Марк! Случи ми се нещо необикновено! Щях да умра, дълго време бях като смазана от удара, а сега най-после успях да разбера, че това, което направих, беше глупаво, подло, чудовищно…

— Но пак ще го видиш?

— Аз вече то видях! Той идва в Тюке!

Той застана неподвижен, объркан и изръмжа:

— Не му липсва дързост на тоя!

И веднага тръгна с бърза крачка. Тя го настигна.

— Това посещение ми направи най-голямото добро! — каза тя. — Дадох си сметка, че всичко това е вече изживяно, че отново съм си възвърнала равновесието!… Ако знаеш колко е хубаво да не си в конфликт със себе си, да се чувствуваш чист!…

— Всичко това са думи! Когато се намериш отново пред този тип…

Тя го прекъсна:

— Той вече не може да направи нищо против мене, а аз мога много за него!

— Тук вече нищо не разбирам!

— Жалко! Ти повече от всеки друг би трябвало да разбереш! — каза Франсоаз.

Тя направи кратка пауза и подзе с един тон по-ниско:

— Докъде стигна с Карол?

Жан-Марк се наведе, взе друго камъче и замери някакви останки от кораб, покрити с водорасли, на двадесет крачки от него.

— Свършено! — каза той в момента, когато ръката му силно се обтегна.

Франсоаз бе така малко подготвена за този отговор, че отначало не посмя да се зарадва.

— Как? — попита тя.

Камъкът удари останките с глух шум и отскочи.

— Да, какво чудно? — каза Жан-Марк. — Скъсах окончателно. Впрочем тя много добре понесе удара. Знаеш ли, Карол е много по-силна, отколкото я мислим!…

— А ти, Жан-Марк?…

— Аз също, силен съм. В края на краищата… станах такъв!

Обзе я голяма, лъчезарна радост. Тя погледай брат си, изправен срещу вятъра, в пуловер с висока яка и панталони, прилепнали към бедрата му. Лицето му, опръскано с воден прах, изразяваше решителност и жажда. Сигурно беше щастлив, че се е освободил. Но той трябваше да отдаде този успех на своята воля или на своето равнодушие, докато тя чувствуваше намесата на Провидението. Тя го съжали, че се мисли сам в най-тежките часове. Не беше ли удивително, че тя и брат й си бяха възвърнали почти в едно и също време своята духовна сила? Всичко беше изтрито, изравнено, очистено пред тях, както върху този плаж след оттеглянето на морето. Те щяха да тръгнат отново в живота с ново сърце и пълна енергия. Дълго време те вървяха един до друг, мълчаливо, като вдишваха миризмата на солта и йода, заобикаляйки големи локви мъртва вода. От морето, което едва се забелязваше, долиташе глух грохот. Чайки кръжаха и кацаха там, близо до ивицата от пяна.

— Трябва да се приберем — каза Франсоаз.

— Веднага ли?

— Ами обядът? Маду сигурно ще вдига врява, че ни чака.

— Най-вече Даниел! Колко много нещо може да излапа той!…

Тръгнаха по обратния път, като се смееха. Отново Жан-Марк удължи крачка. Тя почти тичаше, за да върви редом с него. Силуети на търсачи на миди се очертаваха като черни петна върху блестящия сив фон на морето. И Жан-Марк събра няколко миди. Но те бяха празни. Франсоаз каза с колеблив глас:

— Знаеш ли новината за мама?

— Какво? Че отново е бременна? — изръмжа Жан-Марк. — Това е по-скоро безобразие, нали?

— Трябва да я разбираме, Жан-Марк.

— Прекалено изискване към мене!

— Даниел знае ли?

— Да, всъщност него никак не го интересува това. Чудак е тоя Даниел, не намираш ли? Има ужасно държане, говори все по-лошо и по-лошо…

— От възрастта е — каза Франсоаз.

В далечината се забелязаха първите кабини по Дървената алея. Ездачи препускаха край брега. Жан-Марк каза замечтано:

— Трябва да е чудесно да яздиш така по плажа… Но не с банда… а сам… Съвсем сам…

После, като смени тона, той попита:

— Кажи ми, твоят преподавател по руски… забравих му името…

— Александър Козлов.

— Ако се върнеш в курса по източни езици, пак в неговия клас ли ще бъдеш?…

— Да.

Той я изгледа с крайчеца на окото си, сякаш за да пресметне силата на нейната издръжливост. Тази братска загриженост я накара да се усмихне. Ездачите се приближаваха. Намело на групата, на голям черен кон, който живо подскачаше в тръс, беше едно русо момиче с нежно лице и тънка талия. Жан-Марк я проследи с поглед, извърна се, когато тя отмина с другите сред глухия тропот на копитата, и каза:

— Не е лоша! Видя ли?

— Да — каза тя със смях. — Много е красива!

— Забележи добре, че декорът е от голямо значение! — въздъхна той. — Свали я от коня й, отнеми й морето и плажа, накарай я да говори — какво ще остане от тази красота? Човек би трябвало да бъде влюбен само в определени мигове в дадено същество!

— Много е дълбоко това, което казваш сега!

— Не, идиотско е!

Той прескочи една черна греда, полузаровена в пясъка. Франсоаз заобиколи препятствието. Ситроенът ги чакаше зад кабините на Горските бани, на пътя, който се простираше успоредно с плажа.

* * *

Като се прибраха в Тюке, Жан-Марк и Франсоаз намериха Мадлен сама и разгневена. Един от фенеците беше избягал. Даниел тръгнал да го търси из селото.

— Какво ще правя с тия бедни животни?! — изстена тя. — Нормално те живеят в пустинята. Даниел дори не можа да ми каже с какво трябва да ги храня. Утре ще телефонирам на ветеринарния в Трувил, за да ми обясни…

Тя се клатушкаше с патериците от масата до кухнята, левият й крак, стегнат в гипс, стържеше по плочите. Другият фенек, завързан с верижка за радиатора, свит на пода, с носле върху лапите, гледаше виновно нейните разходки.

— Ужасно е! — прошепна Франсоаз. — При това движение сигурно ще бъде смазан от някоя кола!

— Ела! — реши Жан-Марк. — Ще организираме хайка около къщата!

— С една дума значи обядът ми пропада! — каза Мадлен, като запали цигара.

В същия миг вратата се отвори и Даниел влезе, понесъл тържествено беглеца в ръцете си.

— Ах! — извика Мадлен сияеща. — Дано поне не е ранен!

— Защо искаш да е ранен? — каза Даниел със смях.

Тя вдигна рамене, взе фенека в обятията си, погали го и го завърза до другия.

— Както си мислех, беше точно зад църквата — подзе Даниел със смирен тон. — Виждаш ли, Маду, дори когато избягат, не отиват далече. Това е предимство!

Мадлен го стрелна с гневен поглед и не каза нито дума. Лошото й настроение се разпръсна, когато седнаха около масата. Беше приготвила обяд от раковини и миди: по средата едно огромно блюдо с омари, наоколо, в по-малки чинии, цяло съзвездие от миди, морски охлюви. Радостта на племенниците й пред тази изложба от ястия я изпълваше със задоволство. Разчиташе много на апетита на Даниел. Но той разказваше нашироко за своето пътешествие и ядеше малко. След една дузина миди и толкова стриди той капитулира.

— Какво става? Да не си болен? — попита Мадлен.

Върнат отново в строя, Даниел сложи още няколко миди в чинията си; трябваше да защити славата си, но не беше гладен. Тази липса на апетит учудваше и самия него. Навярно многото грижи му отнемаха вкуса към яденето. Брат му, сестра му, Маду нямаха сериозни проблеми. Животът за тях беше гладък като аутобан, бистър като чаша вода. Той, напротив, от завчера имаше да разрешава сложни въпроси и да поема тежки отговорности. И най-напред за учението си. Баща му, завърнал се от Лондон, беше имал с него решителен разговор, за да го убеди да се запише в класа по математика, а не по философия, както отдавна си беше мечтал. Философията, така да се каже, не водела до нищо: лесни занятия, загубено време, никакви възможности… Само математиката водела, до каквато си искаш кариера. И Филип желаеше блестящо бъдеще на своя син. В индустрията или в обществените институти, в търговията или в медицината — това нямало значение за него! Даниел напразно беше спорил, баща му се показа неотстъпчив. Ще учи значи математика, но като си знаеше колко е невъзприемчив към точните науки, той си представяше вече предстоящата учебна година като досаден тунел. На това отгоре се прибавяше и проблемът за Даниела. Като я видя отново, чувствата му се възобновиха с цялата си сила. Но колко млада и уязвима бе тя! Той страшно се бе променил през време на пътешествието си, а тя бе останала на същата точка. Тя го обичаше повече от всякога, разбира се, и затова той, със своя богат жизнен опит, трябваше да мисли за двама. След като бе опознал обятията на госпожа Лабал, вдовицата на горския, имаше чувството, че сега с Даниела се връща към детските игри. Каква жена беше тази Алиса! Силна, топла, решителна, с тъмен мъх над устната. Никоя друга не ще му създаде такова прекрасно удоволствие. Във всеки случай не и Даниела. Бедната! Той предварително я съжаляваше за цялата мъка, която щеше да й причини не като я напусне, а като остане при нея. Тогава не е ли по-добре именно да я напусне? Да скъса от любов. Това понякога се случва. Дори е доста елегантно. Помечта така, като гълташе една мида, и някаква солена горчилка се вмъкна в него. Неизбежното отчаяние на Даниела му отнемаше цялата смелост. Положението беше безизходно. Той стана заедно с Франсоаз, за да сменят чиниите. Нападнаха омарите — свежи, напоени с ароматни подправки и залети с майонеза. Това, което ядеше, не му се струваше хубаво и все повече намираше, че е нещастен. Изпи голяма чаша бяло вино, за да си възвърне настроението. Около него се разискваше въпросът за негрите в Съединените щати. Той влезе в разговора така, както би се хвърлил в трънаците. Жан-Марк поддържаше, че човек би трябвало да е живял в Съединените американски щати, за да разбере тревогата на американците пред идеята — макар и неоспорима от морална гледна точка — за равенство между белите и черните. Даниел му възрази буйно, като се обосноваваше на личните си констатации в Брега на слоновата кост. Поддал се на своя порив, за да защити възгледите си, той използуваше формули, които сто пъти беше слушал.

— Движението на расовата еманципация не може да се спре, драги мой… Нима сегашната им изостаналост може да бъде причина, за да им се откаже да се присъединят към…? Изравняването на расите е форма на изравняване на класите… Ако беше видял само, както аз видях, мизерията, що цари в тези неразвити страни…

Жан-Марк го слушаше с присмехулно внимание. От няколко минути му се струваше, че брат му се измъква от своята рачешка черупка. „Говори за всичко, но не глупаво“ — мислеше си той. И се усмихна на Франсоаз. Тя разбра смисъла на мимиката му и също се усмихна. Мадлен ги наблюдаваше и потъваше в егоистично задоволство. Събрани на масата й, в нейната къща, те потвърждаваха живота й чрез самото си присъствие. Колко жалко, че Жан-Марк и Даниел бяха принудени да се върнат тази вечер: баща им имаше неотменима нужда от колата утре сутринта. Може би, ако му телефонира… Не, тя не желаеше да иска нищо от Филип! Той щеше да изпита голямо удоволствие, като й откаже!… Възторжено свиркане поздрави появата на лимонената торта. Франсоаз я беше приготвила. Даниел изброи в обратен ред: „Пет, четири, три, две, едно, нула!“, след което двамата с брат си нададоха войнствения вик на своето детство:

— Аха! Прекрасна е малката сестричка!

Негърският въпрос беше забравен, докато режеха тортата.

— Трябва да изпълниш този номер и вкъщи! — каза Даниел, като изпадна в захлас още при първата хапка.

— Агнес никога няма да ме остави да се доближа до готварските печки! — каза Франсоаз.

— А Мерседес уж случайно ще изтърве чинията, когато я поднася! — каза Жан-Марк.

Засмяха се и тримата от тази шега в традицията на семейството. Мадлен почувствува да се обтягат отново около нея живите връзки, които укрепваха здравината на рода. Франсоаз й хвърли сияещ поглед, изпълнен със страст за приключения, и каза:

— Ако и ние тръгнем с тях за Париж тази вечер, Маду?…

Объркана, Мадлен прошепна:

— Но… невъзможно е, мила моя.

— Защо?

— Моят гипс! Доктор Жуат трябва да го свали едва след осем дни!

— Ще накараш в Париж да ти го махне доктор Мопел, който е много по-способен.

— А магазинът?…

— Не сме видели клиент от четири дни! Впрочем госпожа Гурмон с удоволствие ще те замества.

— А фенеците?

Последва унило мълчание. Погледите се обърнаха към радиатора, под който спяха двете животинчета, зиморничаво прилепнали едно към друго.

— Очевидно… въпросът е за фенеците! — каза Даниел. — Не би ли могла да ги повериш на някоя съседка, докато се върнеш?

— Ах, не! — каза Мадлен. — От дълго време тия бедни животни минават от ръка в ръка! Пък и никой няма да иска.

Чувство на виновност сви раменете на Даниел.

Пред отчаяния вид на Франсоаз Мадлен подсказа съвсем неочаквано:

— Ако искаш да заминеш с тях…

— Все пак не мога да те оставя сама! — каза Франсоаз.

— Сега, когато стъпалото ми е в гипс, аз нямам нужда от тебе, нали знаеш, мила. Пък и Мелания ще идва да ми помага…

Мадлен бе уверена, че племенницата й ще се възпротиви, ще откаже. Но Франсоаз остана за миг озадачена, после върху лицето й се появи израз на детска благодарност.

— Наистина ли няма да ти е неприятно? — попита тя.

— Не, разбира се — отговори Мадлен.

И тя се опълчи срещу тъгата, която отново нахлуваше в нея. Колко лесно Франсоаз се остави да бъде убедена! С каква егоистична радост се отрязват въжетата на котвата в тази възраст! У младежта има някаква смесица от несъзнателна жестокост и царствено лекомислие. „При всички случаи — помисли си Мадлен — тя щеше да тръгне в края на месеца. Тогава? Петнадесет дни повече или петнадесет дни по-малко…“

* * *

И тримата бяха седнали на предната седалка на ситроена — сестрата между двамата братя. Жан-Марк държеше волана. Той запали мотора. Мадлен се отдръпна от вратата, размаха ръка, без да изпуска патерицата, и се вгледа в отдалечаващата се кола, която отнасяше племенниците й. После влезе в къщата, която изведнъж й се видя много голяма и много тиха. От три месеца, откакто Франсоаз беше при нея, тя бе загубила вкус към самотата. Трябваше отново да привикне. Може би в началото щеше да бъде трудно. Тя обходи с поглед своите вечни съюзници — вещите. Не, те няма да я разочароват никога! Само хората можеха да изменят. Нощта падаше. Тя запали лампата: изтърканите плочи, калаените съдове, извитото дърво на мебелите, всичко блестеше… Изведнъж в краката на радиатора съгледа двата фенека. Беше ги забравила. Изтегнати един до друг, те наблюдаваха тъжно пазителката на този затворен свят. Техните големи щръкнали уши и малките им като гроздови зърна очички събудиха нейното състрадание. Тя облегна патериците си на стената, смъкна се на един стол близо до тях, протегна крак и погали козината им с цвят на пясък. По-страхливият се сви ужасен. Другият, напротив, се надигна на задните си крака и насочи муцунката си към нея, сякаш искаше още. Даниел не можа да й каже имената им. Тя кръсти мъжкия Фредерик, а женската Жулия. Защо? И тя не знаеше защо. Хрумване като на малко момиченце, закъсняло с развитието си. Беше смешно! Тя взе фенеците върху коленете си. Мигновено те свиха глави под ръката й. Две леки, треперещи горещи топки. Миришеха на диво. Остра, животинска миризма. Забавлявали са Даниел известно време. После, като не е знаел какво да ги прави, се е отървал от тях. Навярно и не мисли повече. Захвърлена стока. Двата фенека вече трепереха по-слабо. Не мечтаеха ли за своята загубена пустиня? Тя ги галеше машинално и гледаше тази стая с добре подредените мебели — нейната пустиня.