Анри Троая
Гладът на лъвчетата (5)

V

От подиума на катедрата Александър Козлов обходи с очи малката зала, изпълнена чак до дъното. Налице са тридесет и седем души от записалите се четиридесет и четири. Това беше рекорд през втората седмица на курса. Повечето момичета, както обикновено. Франсоаз беше седнала на третия ред. Той я поздрави с усмивка. Освен петте или шестте студентки, които бяха презаписали първата година, всички други му бяха непознати. Но между всички тия нови лица той не виждаше нито едно привлекателно. Присъственият списък минаваше от ръка в ръка между студентите, които го подписваха. Той започна лекцията с досада: склонение, спрежение, упражнения по фонетика за начинаещи. Този шаблон го отвращаваше. Да зареже училището? За това той мислеше все повече и повече, откакто издателството „Шевалие-Виняр“ го беше натоварило да подбира и да превежда руски текстове за неговата поредица „Восток“. Естествено то беше малко предприятие и можеше да се ликвидира в един прекрасен ден… Но и тук положението му не беше блестящо. Беше само преподавател. Получаването на по-високо звание изискваше дълга подготовка. Отправи се към черната дъска, за да напише склонението на думата лакей. После, като се обърна внезапно към залата, извика:

— Госпожице Ейглетиер!

Франсоаз вдигна глава. Той я помоли да състави едно изречение, в което думата лакей да бъде в родителен падеж. Тя отговори правилно. После — в дателен. Тук тя сбърка. Говореше руски със смешен френски акцент. Той я поправи и мина към друг студент от първия ред, дебело чернокосо момче, което някак си пресилено и смешно мърдаше устни, когато говореше.

— Руският не е хранителна материя, господине! — каза Александър Козлов.

Залата избухна в смях. Той плъзна поглед към Франсоаз. Тя беше останала сериозна. Смешно момиче! Едно от тия лица, които не са маска на душата, а огледало. Плътта й беше толкова нежна, че зовеше да я нараняват. Със замах той изтри написаното върху черната дъска. Тебеширът се размаза като сивкава кал. Над нея с големи печатни букви той написа думата чайка. Още едно склонение. Обясняваше много бързо. Имаше опасност учениците му да объркат всичко. Тридесет и седем глави, наведени пред него. Полукълба от руси, черни и кестеняви коси, а под тях нанизани дребни амбиции, дребни грижи, дребни желания. Колекция от посредствени мозъци. По средата едно момиче, което бе дръзнало да осъществи идеите си. Какво вярно имаше в тази история със самоубийството? Франсоаз може би беше погълнала само няколко таблетки от някакво безвредно лекарство. Колкото да си причини силна болка в стомаха. И лелята с голямото сърце беше драматизирала случката. Но ако не е било така, ако тя наистина е искала да умре? Тогава нейният случай ставаше интересен, много интересен дори…

До края на урока Александър Козлов жонглира с падежните форми. Когато учениците станаха и тръгнаха към изхода, той се попита дали да задържи Франсоаз и да й предложи да пийнат по чашка. Небрежност или пресметливост — не беше й заговарял от започването на учебната година. Остави я да мине напред. Като влизаше в хола, Хюгет Поарие, студентка трета година, го настигна. Беше спал с нея през юли и от безделие я беше потърсил през септември. Мощно създание като кобила, с черни коси и бяла кожа, с големи и празни зеници. Счита се за загадъчна, фатална, а всъщност беше само непоправимо глупава.

— Може ли за момент? — прошепна тя.

— Не, малката ми, бързам — каза той, като я отмина.

На улицата той хвана ръката на Франсоаз. Тя се извърна, без да изглежда учудена. Сякаш бяха се уговорили за тази среща.

— Отвеждам ви в „Двете маймуни“ — каза той.

Тя прие.

На терасата имаше малко хора поради студа, но салонът бе претъпкан. Все пак можаха да седнат на една пейка съвсем в дъното. Александър Козлов постави лакти върху масата.

— Пушите ли? — попита той, като бутна към нея пакетче американски цигари.

— Не, благодаря — отговори тя.

— Какво ще пиете? Уиски, мартини?

— Вие добре знаете, че не употребявам алкохол.

— Може да сте се променили.

— Промених се наистина, но не в това — каза тя.

Поръча халба бира за себе си, газиран сок за нея и запали цигара. Пушейки, той я наблюдаваше втренчено. Вълнуващо бе това лице пред него, открито, със свои очертания, с бенка на кожата, с бездънна дълбочина на очите. Тя имаше фини черти, правилен нос, малка уста, големи, нееднакви зеници — едната съвсем малко по-висока от другата. И тялото не беше лошо. Малко слабо, с крушовидни гърди. В любовта с него тя бе показала едновременно страст и неопитност, дързост и свенливост, споменът, за което още го вълнуваше приятно. Рядко бе чувствувал, че е обичан така пълно, така всеотдайно, така жадно. Защо, по дяволите, беше заминала така внезапно? Бащинска намеса, изблик на буржоазни скрупули? Тя не му бе дала никакво обяснение.

— Онзи ден в Тюке, преди да бяхте влезли, вашата леля ми каза нещо странно — прошепна той. — Истина ли е, че сте искали да се самоубиете?

Тя побледня и ръцете й леко се свиха, палецът й се виеше около чашата.

— Това няма никакво значение — каза тя кратко.

— Има, Франсоаз.

— … никакво значение, щом като съм тук, пред вас! Всичко, което се случи преди, няма вече значение за мене. Сега мисля само за едно: да работя върху моя руски език, за да догоня загубеното време, да изкарам изпитите…

Тя набиваше тези думи, като вдигаше и сваляше десния си юмрук на ръба на масата. Той слушаше с тъга декламацията на добрата ученичка. Имала, мислеше си той, един миг на вдъхновение: онзи миг, когато е пожелала смъртта. И оттогава й е останал някакъв ореол. Това, от което е искала да се откаже, свидетелствуваше в полза на нейната чудноватост в един мрачен и празен свят. Няма ли да закостенее след това блестящо изпитание? Какъв похлупак вместо възвърната морална сила! Отново цялата й среда прилепва плътно към нея. Една малка буржоазка, католичка от VI район, въпреки мрачните й коси, мушамата и самохвалството й. Тя упорствуваше, като се страхуваше, че той не я е разбрал напълно:

— Тези три месеца в Тюке с моята леля ми направиха голямо добро. Аз размислих. Овладях се отново. Нещо като усамотение, нали разбирате?

Той поклащаше брада. И каза изведнъж:

— Аз също исках да се самоубия.

Тя се учуди:

— Кога?

— Успокойте се, не през тези дни — отвърна той с подигравателна усмивка. — Преди около десетина години. Не знам точно за какво. Навярно за нищо определено, като вас…

Тя извърна глава.

— Бях намерил в едно чекмедже револвера на баща си — продължи той. — Револверът беше пълен. Какво изкушение! Всичко ме отвращаваше от живота. Виждате ли, че притежавам това, с което мога да ви разбера…

— Няма нищо общо…

— Винаги има нещо общо между две същества, които са направили опит да скъсат с живота. Каквито и да са подбудите! Всъщност какво сте искали да унищожите, като се убиете: себе си или другите?

— Не разбирам.

— Дали от желание всичко да забравите, всичко да изтриете, бяхте решили да умрете?

— Естествено.

Той се въздържа да не се засмее. Постепенно я принуждаваше да говори за това, което тя искаше да премълчи. Точно тук беше играта!

— Не сте ли имали смътната идея, че след изчезването ви ще ви остане достатъчно съзнание, за да наблюдавате от края на оня свят вълнението, предизвикано от вашата смърт?

— Не.

— Вие ме учудвате! Обикновено кандидатът за самоубийство, ако е поне малко верующ, има чувството, че ще смени ролята си и ще премине от трудното положение на актьор в онова почиващо състояние на зрителя. Той си въобразява, че удобно ще седне на сянка, пред оркестъра, сред една многобройна публика и ще гледа върху осветената сцена живите, възбудени от ония страсти, от които той благоразумно се е отказал. Преувеличавам, но горе-долу е така, нали?

— Съвсем не!

— Тогава за вас смъртта е била черна дупка?

— Да.

— Не вярвате значи в Бога?

— Вярвам.

— Дори в този момент?

— Да.

— Вие сте го предизвикали: „Идвам при тебе, защото ти не идваш при мене…“

Тя наведе, глава.

— Съвсем не си въобразявайте, че ви порицавам, че сте поискали да се самоубиете — подзе той. — Самоубийството е акт на гордост и на интелигентност. Героично решение на едно малодушно състояние. Освен това самоубийството е единственото деяние в света, което е окончателно. Човек може да млъкне и пак да заговори, да напусне къщата си и пак да се върне в нея, да изгони и да прибере жена си, да се раздели и отново да се събере с всичко, с изключение на смъртта!

Беше несъмнено, че тя е трогната от това, че заговори за нея, но едновременно и се ядосваше, че поводът е толкова отвратителен. Той поиска да покаже своето превъзходство и продължи с по-тих глас:

— Трябва смелост, много смелост, за да се направи това, което ти направи, мила моя.

Една чаша звънна, търкаляйки се по масата. Франсоаз рязко бе станала. Той я изгледа с изненада.

— Съкрушена съм, че леля ми ви е говорила за тази история — каза сухо тя. — Моля да ме извините: трябва да си отида…

И излезе, като го остави скован.

Навън тя се упрекна за това тръгване, което приличаше на бягство. Разстроена от възмущение, не можа да му отговори, както той заслужаваше. Козлов говореше много хубаво, гледаше я от много близо, парализираше я. Сега, когато не беше вече пред нея, всичките думи, които трябваше да му каже, нахлуваха в главата й. „За мене, господин Козлов, самоубийството е едно болезнено състояние… Аз вярвам в бога с всичките сили на душата си… Без съмнение той не е бил с мене, когато извърших тази лудост!… Сега отново главата ми е бистра… Аз знам какво искам, знам къде отивам…“ Гневът прекъсваше красноречието й. Тя ликуваше. А той не знаеше това. Сърдеше се на Маду за нейната недискретност. Какво ли й е казал, за да я омотае така? Той беше толкова ловък! Най-добре е да не го вижда вече. Да мине в групата на друг преподавател. Няма да бъде първата с такава постъпка. Изведнъж й се стори, че някой върви след нея. Да не я е последвал? Изплаши се и се върна. Не, не беше той. Успокоена, тя продължи да се разхожда безцелно, като обикаляше из квартала. Улица след улица, сред врявата и движението на града тя се отърсваше от неприятния спомен.

Беше вече късно, когато се прибра вкъщи. Опита се да премине направо в стаята си, но Карол, излизайки от салона, я спря:

— Знаеш ли колко е часът, Франсоаз?

— Седем часът и половина.

— Седем часът и четиридесет. Шивачката те чака, за да поправи блузите ти, и си отиде.

— Съвсем бях забравила — прошепна Франсоаз. — Глупаво е!

— Къде беше?

Острият тон засегна Франсоаз. Но тя нямаше какво да крие. И отвърна бавно:

— Бях на чашка с моя преподавател.

— Кой преподавател?

— Александър Козлов.

— От леглото му идваш! — извика Карол.

— Какво говориш ти! — измънка Франсоаз, силно развълнувана.

За един миг тя се пребори с гнева. После изведнъж си възвърна хладнокръвието. На няколко пъти бе вече забелязала, че мащехата й се сърди за нищо на баща й, на Даниел, на самата нея, на прислужничките. Тази нервност не беше в маниера на Карол. Да не би фактът, че Жан-Марк я е напуснал, да я прави толкова зла? Изоставена, сега тя не знае какво прави. Не трябваше да се страхуват от нея, а да я съжаляват. Красивото й лице се кривеше малко.

— Ще ме принудиш да кажа на баща ти! — закани се тя глухо.

— Не можеш да кажеш на баща ми нещо, което не е! — възрази Франсоаз, като издържа погледа й.

Карол обърна гръб и се отдалечи с бързи крачки. Франсоаз не изпита никакво задоволство, че я бе обуздала за миг. Днес тя имаше много по-сериозни грижи, отколкото отношенията й с мащехата.

Когато се върна отново в салона, след като се бе вчесала, завари там баща си, Даниел и Карол, които очакваха момента да седнат около масата. Както всяка сряда, Жан-Марк трябваше да вечеря вкъщи, но се беше отказал в последната минута. Впрочем той се появяваше все по-рядко. Лицата бяха мрачни. Даниел се оплакваше, че му са трудни часовете по математика и физика в лицея. Баща му отвръщаше, че доникъде нямал да стигне, ако не работи повече вкъщи.

— Аз работя толкова, колкото мога, татко!

— Като пускаш електрическия си грамофон.

— Това не ми пречи, а напротив. Само че учителят ни си въобразява, че всички сме звезди! Той преподава само за половин дузина хлапета от първия ред! А пък ние сме четиридесет и пет! Така че, ако това продължава, аз ще избягам!…

Франсоаз никога не беше виждала брат си с такова измъчено лице. За пръв път в живота си може би той изпитваше някакво съмнение, някакъв страх. Във всеки случай никой не се занимаваше с нея в този семеен спор. Тя намери покоя, от който се нуждаеше, за да мисли отново за това, което й бе казал Козлов. Внезапно Мерседес, мъртвобледа, се появи на прага. Обаче не за да ги покани на вечеря. Искаше да говори на госпожата. И не пред всички! Карол, раздразнена, я последва във вестибюла. През вратата, оставена полуотворена, Франсоаз чу избухвания на гласове:

— Точно така, госпожо! Току-що минах през кабинета на господина и това нещо е още там! Въпреки че бях предупредила госпожата тази сутрин! Не мога повече да понасям тази страшна глава в къщата! Тя ме плаши, пречи ми да работя. Това е негърска магия. В моята страна казват…

— Не ме интересува какво казват във вашата страна! — отсече Карол.

— Във всеки случай, ако главата трябва да стои в кабинета на господина, нека госпожата не разчита на мене за почистването на тази стая. Така е, госпожо!…

— Добре — въздъхна Карол, — ще я наредим.

Тя влезе в салона със сгърчено лице и ръце, стегната в талията като малък сноп от кокали.

— Каква е тази разправия? — изръмжа Филип. — Нима ще отстъпиш на тази жена? Ако къщата не й харесва, нека си прибере багажа! Да не би да е незаменима?

— За мене да — възрази Карол. — Казала съм го сто пъти. Тя е опитна домашна прислужничка, каквато все по-рядко се намира!

— А това, което е особено рядко, е нейният свински характер! — подхвърли Даниел.

— Никой не е искал мнението ти — каза Филип раздразнено.

— Във всеки случай прощавай — подзе Карол, — но ако трябва да избираме между главата и Мерседес, аз предпочитам Мерседес.

— Благодаря! — измърмори Даниел.

Франсоаз му отправи нежно съчувствен поглед.

— Признай, че тази глава в твоя кабинет е ужасна! — каза Карол, като се обърна към съпруга си.

— Къде искаш да я поставиш? — попита той.

Франсоаз се намеси:

— Ще я взема в моята стая!

— Тогава Мерседес ще откаже да влиза в твоята стая!

— Голяма работа! Сама ще си я почиствам!

Филип вдигна очи към тавана.

— Безсмислено е! Мерседес пак ще ни разиграва.

— Има други, които ме разиграват в този момент! — каза Карол, без почти да разтвори устни.

В зениците й имаше стоманен блясък. Сред тягостната тишина гласът на Мерседес съобщи:

— Госпожо, масата е сложена.

* * *

Библиотеката на института беше светла, тиха, тук-там някоя студентска глава беше надвесена над учебник. Седнала до прозореца, Франсоаз разучаваше един разказ от Пушкин, „Изстрел“, за който господин Надзорни, преподавател по руска литература, беше говорил тази сутрин. Тъй като наблизо нямаше съсед, тя от време на време препрочиташе с тих глас по някое изречение, за да свикне да го произнася правилно. И при най-малката грешка в произношението тя си спомняше подигравателната усмивка на Александър Козлов. Не беше го виждала от разговора им снощи и не държеше да го види. Но не беше и поискала да я запишат в друга група по практическите упражнения. Разправяха, че госпожа Шуйска била отлична преподавателка, много активна, жизнерадостна и компетентна. Дори несъмнено превъзхождаща Козлов в педагогическо отношение… Франсоаз твърдо бе решила да успее. По-късно, когато се дипломира в Института по източни езици, тя ще се яви на конкурс, за да постъпи като преводачка в Министерството на външните работи или да стане секретарка в администрацията на отдела за висшето образование при Министерството на народната просвета. Тя виждаше своето бъдеще само в работата. Да печели хляба си, да не бъде в тежест на никого, да живее сама, ако е възможно. Върна се към „Изстрел“. Един портрет на Пушкин красеше корицата. Знаеше, че той е бил убит на дуел на тридесет и седем години. Съвпадение между смъртта на този човек и героя на неговото произведение. Положително има поличби, които променят съдбата на хората дори когато те се считат свободни да избират своя път. Може би за един свръхестествено прозорлив ум никога нищо не е случайно! Изведнъж тя почувствува нечие присъствие над себе си. Александър Козлов беше застанал пред нейната маса и се усмихваше, сякаш тя бе сбъркала, казвайки една руска дума вместо друга.

— Защо ме напуснахте така внезапно миналата вечер? — прошепна той.

Франсоаз се смути:

— Аз… аз бях закъсняла… не можех да остана по-дълго време…

И веднага се разкая за този лъжлив отговор.

— Това не е вярно, Франсоаз. Знам какво се е случило. Имам голям недостатък; аз съм непохватен, нетърпелив, любопитен с хората, които ме интересуват. Всъщност вие ме упреквате, че искам да знам всичко за вас.

— О, не!

— Да! Да! Забравям понякога, че вие сте едно младо момиче на седемнайсет години… от добро семейство, с католическо възпитание и всичко останало… Аз искам да обсъждам с вас искрено някои проблеми, да ви изложа моите възгледи върху тия и тия въпроси, да предизвикам вашите отговори с надежда, че може би те ще ме убедят… Но това е една игра, за която вие не сте способна. Още щом започва спорът, вие се вцепенявате. Считате противоречието като обида!

— Тръгнах си не защото не бях съгласна с вас.

— А за какво?

— Защото… защото чувствах, че вие искате да ме въвлечете в спор, който беше мъчителен за мен.

— За доброволната смърт ли?

— Да, между другото…

— Трябваше да ми го кажете! Щях да престана, моя малка Франсоаз!

Погледът, който отправи към нея, беше изпълнен с голяма нежност. Всичко ставаше така просто, когато той го обясняваше! Изведнъж тя вече не знаеше за какво се бе разсърдила. Защото й беше говорил за нейното самоубийство? А после? Той разглеждаше нещата философски. Тя трябваше да се научи да спори за всичко свободно и изискано, ако искаше да се издигне до равнището на истинските интелектуалци като него.

— Сега много искам да ви призная — подзе той, — че тази тема е един от въпросите, които най-много ме вълнуват. Дори някога имах намерение да напиша едно есе. Но, обещавам ви, никога вече няма да я започваме. Имам толкова други неща да ви казвам, ако искате да си останем приятели!

— Да — каза тя съвсем тихо.

Няколко студенти го наблюдаваха, като се преструваха, че четат.

— Елате — каза Александър Козлов.

И властно затвори книгата пред нея.

Тя стана и го последва с чувство, че вече не знае какво иска. Но дори и тази безразсъдност беше успокояваща след душевното напрежение, в което я беше държало озлоблението й.

Навън блестеше студено, розово и мътно слънце. Улица „Сен Пер“ беше задръстена от три големи автобуса, заклещени в потока на колите. Александър Козлов поведе Франсоаз към кея. Слязоха чак до брега. Мястото на обичайната им разходка. Те не чувствуваха времето. И все пак сега не беше съвсем като преди. Александър Козлов мълчеше замечтано.

— Какво ви е? — попита тя. — Престанахте да говорите…

— Защото ме е страх.

— От какво?

— За да не ви засегна с някоя бунтарска дума! Седем пъти въртя езика в устата си и на седмия път се отказвам.

Тя се засмя.

— Глупаво е! Всичко мога да слушам!

Но той не изглеждаше убеден. Тогава, набирайки сили, сякаш за да преодолее някакво препятствие дълбоко в себе си, тя бавно каза:

— Исках да ви кажа, че за мене самоубийството е болест, която хваща неочаквано… Направила съм тази глупост, защото сигурно в този именно момент бог се е бил отвърнал от мене…

Тя се спря, задъхана и щастлива, че се бе изказала докрай.

— И дали също така, защото бог се е бил отвърнал от вас, вие дойдохте при мене, Франсоаз, преди няколко месеца с толкова голямо доверие?

— Не — прошепна тя. — Не ми се вярва.

— Но вие не сте уверена?

— Беше толкова отдавна!

— Не и за мене.

— Не искам повече да си спомням.

Направиха четири крачки в мълчание. Жителите на квартала разхождаха кучетата си покрай ивица земя, обрасла в трева. Някакъв клошар закусваше на една пейка.

— Какво смятате да правите по-нататък? — попита Александър Козлов. — Да се оттеглите от света, да избягате?

Тонът му отново беше хаплив, а погледът му остър — нещо, което тя не харесваше.

— Защо говорите така?

— Защото, след като намерихте отново бога, вие се отказахте от радостите на живота! Интересно е наистина, не за някои набожни души вярата е синоним на парализа или на липса на апетит. Те се страхуват от земното щастие, сякаш то осквернява Оня, който всъщност е създал земята.

— Аз не се страхувам от земното щастие — каза тя. — Но искам то да бъде трайно и чисто.

— Вие искате невъзможното!

— Не мисля, че е невъзможно за мене да се омъжа, да си създам семейно огнище, да имам деца…

Едно разлудувало се куче, което гонеше топка, се завря в краката им. Александър Козлов го отстрани и каза:

— Вие ме успокоявате, моя малка Франсоаз. Страхувах се, да не би да се стремите много нависоко! И как го виждате този човек, вашия съпруг?

— Не знам.

— Какво трябва да бъде главното му качество?

— Да бъде обичан от мене.

Той се закова намясто.

— А аз, Франсоаз, бях ли обичан от вас?

Тя счете за своя чест да бъде искрена.

— Да — каза тя. — Иначе вярвате ли, че щях да действувам така, както постъпих?

— А сега обичате ли ме още?

— Не.

— Защото ви разочаровах?

— Може би…

— Или защото се страхувате от мене?

— Страхувам ли се?… Защо да се страхувам?

— Ще ви кажа: вие имате впечатлението, че аз съм човек, на когото не може да се разчита, който не желае да се установи, да се обвърже, да изгради…

— Доста много сте ми повтаряли това вие самият!

— И ако днес ви уверя в противното?

— Не разбирам.

— Ако поискам да се омъжите за мене?

Удар разтърси Франсоаз. Тя се почувствува едновременно напрегната и разнежена, учудена, изплашена и изпълнена с щастие. Той каза каквото му е дошло на устата, луд е, трябва да бяга от него.

Тъй като тя мълчеше, той разтърси глава и избухна в лек смях:

— Защо не? Обичам от време на време да поставям отново в ред моите идеи, за които става дума! Достойнството на човека е да залага от време на време живота си на една карта! Да допуснем, че аз залагам всичко върху картата женитба. Въпросът е да се види какво ще излезе!

— Вие се подигравате с мене! — каза тя с едва доловим глас.

— Той отново бе станал сериозен.

— На себе си се подигравам, Франсоаз — изръмжа той. — На себе си и на теориите си. Не мога да си призная, че ви обичам. Въртя се около този очевиден факт и ръмжа от гняв. И вместо да ви направя щастлива, аз ви оскърбявам, причинявам ви болка… Не мислете повече за това! Ние няма да се оженим, защото вие не ме искате. Впрочем така ще бъде сигурно по-добре за вас. Аз нямам пукната пара, службата ми е малка, характерът непоносим… Ах, вие се изскубнахте хубаво от неприятностите! И аз също от противоудара! Елате!… Ще изпием една бутилка, за да отпразнуваме това!

Той я хвана за ръка и я завлече към каменното стълбище, което водеше до кея. Тя не можеше да разбере какво бе станало. Каква рязка промяна! Жонгльор ли, клоун ли! Обаче имаше толкова нещастен вид. Ръкавът на пардесюто му беше протъркан. Излязоха на улицата.

— Бистрото отсреща подхожда ли ви? — попита той.

На кръстовището блесна червена светлина, която спря изведнъж потока от коли. Те прекосиха тичешком кея Малаке.

Пред кафенето тя се спря, повдигна се на пръсти и каза:

— Не.

— Не искате ли?

— Не.

По лицето му се появи тъжна усмивка, която прикова погледа й.

— Толкоз по-зле.

— Ще се прибера вкъщи — прошепна тя.

Остави я да си тръгне. Тя направи три крачки, извърна се и го видя, че блъска вратата на бистрото.