Анри Троая
Гладът на лъвчетата (7)

VII

— Франсоаз!

Гласът на баща и я настигна в момента, когато влизаше в коридора. Тя се извърна назад и влезе в салона. Той беше сам, седеше в един фотьойл и държеше отворен вестник пред очите си.

— Ах! Ти си тук! Добър вечер — каза тя, като се спусна да го целуне.

С бавен жест той свали вестника върху коленете си. Погледът му й се стори толкова строг, че се спря учудена.

— От Института ли се връщаш? — попита той.

— Да, татко.

— Ти по колко лекции имаш седмично?

— Не знам точно. Искаш ли да видиш програмата ми?

— Да. Искам да знам точно какво правиш.

— Но защо, татко?

— Защото узнах, че ти излизаш често с един от твоите преподаватели.

— Карол ти е казала — прошепна Франсоаз с усмивка на тъжна ирония.

— Няма значение откъде черпя сведенията си! Едно нещо е положително: това не може повече да продължава!

— Кое?

— Отношенията ти с този човек!

Франсоаз почувствува внезапна слабост в краката си и седна.

— Те са толкова нормални, тези отношения! — каза тя.

— Аха! Така ли считаш! И все пак трябвало да се самоубиваш заради него! Да, сега и това вече знам! Трябвало е да се самоубиеш, спасили са те и ето че пак попадаш в лапите му!

Франсоаз си пое дъх и каза:

— Има някакво недоразумение между нас, татко. Преди всичко господин Козлов е един почтен човек…

— Един много почтен човек, който те е сложил в леглото си! — каза Филип с тежест.

Струя кръв нахлу в лицето на Франсоаз. Срамът я зашемети до сълзи.

— Свършено е с това, татко!

— За глупак ли ме вземаш?

— Заклевам ти се…

— Свършено е за днес може би, но утре това ще започне отново. И докъде ще те заведе, можеш ли ми каза?

Тя не отговори. Една врата се отвори зад нея. Карол, излязла от стаята си, се вмъкна, без да каже нито дума, под светлината на лампата и седна на края на дивана, встрани от своя съпруг и заварената си дъщеря. Привидно тя не искаше да се намесва в техния разговор. Беше дошла, за да присъствува като зрителка на унижението на Франсоаз. По лицето й се четеше спокойствието, което дава жизненият опит. Филип й хвърли бегъл поглед, сякаш за да почерпи от очите й нов прилив на енергия, и продължи:

— Този тип няма никакво сериозно намерение, ти добре, знаеш това, Франсоаз! Той те използува, защото си много млада и много наивна. И когато ти се насити, ще те зареже!

Присъствието на Карол придаваше на всяка негова дума особено ужасно значение. Това, което Франсоаз би понесла, ако беше сама с баща си, сега не искаше и да чуе пред тази жена, чиято невъзмутима маска криеше злорадството й. Чувство на неправда нахлуваше в нея като буря. Трябваше да възрази, по какъвто и да е начин, но бързо. Изпаднала в някакво свръхестествено състояние, тя се чу да казва:

— Александър Козлов съвсем няма намерение да ме зарязва, както ти казваш, татко, защото поиска да се ожени за мене.

— Какво? — изръмжа Филип, като вдигна глава. — Ти луда ли си?

— Все пак това е вярно.

— На колко е години?

— На тридесет и три.

— А ти на деветнадесет! Добре ли си направила сметката?

— Но същото както ти и Карол!

— Неопровержимо! — каза Карол, като повдигна бюста си грациозно.

— Във всеки случай ти си още малолетна — каза Филип. — Аз имам думата. И думата ми е не! Ти няма да се омъжиш за един бедняк без бъдеще!

— Той не е без бъдеще… Ще се яви на конкурс, за да получи звание… А пък аз, ако постъпя като преводачка в някое министерство…

— Ако, ако, ако!… Повтарям ти, че този брак е невъзможен…

Чаровният глас на Карол го прекъсна:

— Защо невъзможен, Филип? Франсоаз има право. Щом като този човек желае да се ожени за нея, ние би трябвало да говорим за всичко това по-спокойно…

Франсоаз погледна мащехата си с изненада.

— Сериозно ли е наистина това желание? — подзе Карол.

— Ами да — каза Франсоаз.

И я обзе панически страх. Никога не бе предвиждала възможността да се омъжи за Александър Козлов. Той й бе предложил брак лекомислено, почти на шега; тя много благоразумно бе отказала да го слуша; и ето че пред баща си и пред Карол сега защитава това абсурдно предложение, сякаш се касаеше за някакво жизнено решение за нейното щастие. Колебанията й, поведението й я тревожеха; не беше вече господарка на действията си; сновеше в мъгла.

— Предполагам, че си размисляла за бъдещето, което те очаква с него — каза Карол.

— Тя не размишлява за нищо! — извика Филип. — Навикнала в семейството на удобства и безгрижие, тя не си представя какви са трудностите на едно домакинство! Ти няма да можеш да живееш с това, което печели твоят преподавател!

— Казах ти, че и аз ще работя, татко. И после, парите не са всичко…

— Франсоаз има право — отсече Карол. — В нашата епоха момичето не се омъжва за богатството на мъжа, а за неговите способности. Александър Козлов ми изглежда човек с много големи възможности. Аз имах случай да го видя, да говоря с него. Той е интелигентен, културен, със здрав разум…

Колкото аргументите на Карол ставаха по-настойчиви, толкова Франсоаз се чувствуваше по-затруднена. „Защо тази неочаквана любезност към мене? — мислеше си тя. — Да не би да съм била несправедлива към нея? Дали искрено желае да ми се притече на помощ? Не съм била права, че винаги съм се отнасяла с недоверие към нея. Ако Александър Козлов можеше да предположи, че водим такъв разговор!…“ Тя се опълчи с всички сили срещу това, което необмислено бе извършила. По лицето на баща й се забелязваха вече белезите на едно мълчаливо съгласие. Той се бе отпуснал във фотьойла и огънят в очите му угасваше между уморените клепачи. Бурните сцени бързо го изморяваха. Както винаги, той имаше доверие в жена си относно уреждането на семейните въпроси.

— Във всеки случай — каза той — считам, че с нищо не трябва да се избързва. След като се запозная с този човек, ще ти кажа откровено какво мисля по вашата работа…

Обърна се към жена си и тя го удостои с една усмивка на лъчезарна доброта. Благодареше му за неговата благосклонност. С гъвкаво движение отиде и седна върху облегалото на неговия фотьойл. Ръцете им се докоснаха. Тя въздъхна и неговият поглед угасна.

— Ето така! — каза тя. — Щастлива ли си?

— Много — каза Франсоаз.

И някакъв възел се образува в гърдите й, толкова тежък, толкова твърд, че дишането й се затрудни. Карол я привлече към себе си, като й поднесе бузата си, за да я целуне. После Франсоаз прегърна баща си. Но чувството, че се разиграва една страшна комедия не я напускаше. Беше удовлетворена и едновременно измамена. Лицето и пламтеше. Прибра се бързо в стаята си.

Голямата негърска глава, поставена върху масата, я посрещна с празен поглед. Тя се хвърли напреко върху леглото си. Най-просто бе да изчака да минат няколко дни и след това да съобщи на баща си и на Карол, че след като е размислила, е решила да не се омъжва. Тази мисъл я разведри. Скоро ще я повикат за вечеря. Стана, оправи косата си и влезе в стаята на Даниел. Той преписваше на пишеща машина доклада си до фондацията „Зелиджа“. Грижлив труд с параграфи, с подзаглавия, със снимки, залепени на цяла страница, с диаграми, начертани с цветни моливи.

— Бомба е, нали?

Тя прочете през рамото му: „Местните ритуали изискват мъртвецът, седнал пред колибата си, да присъствува на приготовленията за своето погребение… Жената на умрелия белосва тялото си с каолин и стои настрана…“

— Истина ли е това, което разказваш? — запита тя.

— Разбира се!

В дъното на апартамента иззвъня телефонът. Тя продължи да чете, развеселена от компетентността и от суховато-парливия стил на брат си. Мерседес почука на вратата.

— Викат ви по телефона, госпожице.

Франсоаз веднага си помисли за Александър Козлов. Защо ли? Не знаеше защо. Той никога не телефонираше вкъщи. И все пак можеше да бъде само той. Тя чувствуваше това. Той беше способен на такива дързости!

Изтича до салона, където баща й и Карол четяха седнали един срещу друг, и взе слушалката от малката масичка. Един мъжки глас:

— Ало! Франсоаз? Тук е Ив…

В миг тя позна гласа на втория си баща и каза машинално:

— Ив? А, да… Добър вечер!… Как е мама?

— Не е много добре. Телефонирам ти от клиниката. Току-що я пренесохме тук. Тя много се измъчва. Иска да дойдеш при нея!

— Какво каза лекарят?

— Е… нищо определено… Трябва да се изчака… Ето ти адреса… Клиника „Фюзелие“, улица „Брюйер“, Севър. Смяташ ли, че ще можеш да дойдеш?

— Разбира се — каза Франсоаз. — Има ли нужда от нещо?

— Не. Иска само да дойдеш!

Франсоаз постави слушалката и се обърна към баща си и Карол, които си даваха вид, че нищо не са чули.

— Не ще мога да вечерям с вас тази вечер — каза тя. — Майка ми е в клиниката…

— А…? — каза Карол с далечен глас. — Какво й се е случило?

Франсоаз, силно зачервена, прошепна:

— Чака бебе… Искала да бъда близо до нея…

— Е, добре, отивай! — изръмжа Филип.

Карол се усмихна.

— Да, тръгвай бързо! Надявам се всичко да мине добре.

Излизайки от салона, Франсоаз се сблъска с Даниел.

— Къде си се затичала? — попита той.

— Мама ще ражда!

— Сигурна ли си?

— Да.

— В коя клиника?

— В същата, където и Анжелик, в Севър.

— И аз ще дойда с тебе!…

— Не, Даниел! Съвсем е излишно!

Навлече мушамата си, като слизаше по стълбите.

* * *

В чакалнята тя намери Ив Мерсие, седнал и опрял лакти на коленете си. Като я забеляза, той вдигна глава. По неговото лице със светли очи и с къс сплескан нос се четеше тревога.

— Не върви нормално — каза той. — Ще трябва да й направят кесарево сечение!

— Боже мой! — прошепна Франсоаз.

— Лекарят не изглежда загрижен. Така поне ще бъде упоена и няма да страда.

— Мога ли да я видя?

— Не. Тя е вече в операционната зала. Можем само да чакаме. Седни.

Посочи й стол близо до себе си.

— Тя много се измъчи — подзе той. — Крещеше. Викаше те. Аз се уплаших. И затова те повиках.

— Добре направи.

— Ние смятахме, че ще бъде към края на декември. А ето че три седмици по-рано… Дори не зная колко време може да продължи едно кесарево сечение…

— И аз — каза Франсоаз. — Кой пази Анжелик?

— Майка ми. О, в това отношение всичко е наред…

Той се изкашля, въздъхна дълбоко и млъкна. Франсоаз прикова поглед в отсрещната стена, боядисана в бледосиньо. Тя сравняваше със същата тревога своята собствена авантюра с тази на майка си, преминавайки от едната в другата със светкавични мисли като в трескаво състояние. Влажната топлина в родилния дом, бялото плъзгане на милосърдните сестри върху реките от линолеум, острите врякания, които преминаваха през тънките врати, целият този свят на кървяща плът, на някакво начало, на раждане предизвикваше в нея дълбоко одобрение. Рано или късно повечето от жените стигат до тази животинска мъка, до тази неземна радост. И тя самата, ако бог пожелае… Отново споменът за Козлов покри мисълта й като вълни. Тя се окъпа в тази вълна със затворени очи. После почувствува, че усмивка заиграва по устните й. „А мама, която сега страда… Аз нямам право!… Но всичко ще мине добре!…“ За щастие бяха сами в чакалнята. Ив Мерсие погледна часовника си.

— Много продължи!

Изведнъж той се изправи. Вратата се отваряше. Появи се мъж в бяла престилка. Лицето му бе грубо, месесто, погледът му спокоен и сериозен.

— Опечален съм, господине — каза той. — Детето се роди мъртво. Но операцията премина нормално. Няма опасност за живота на жена ви.

Сразена от новината, Франсоаз погледна Ив Мерсие. Изправен пред лекаря, с безжизнено лице, отпуснал долната си устна, той мълчеше. Най-после измърмори:

— Ех, добре!… Така, значи… Какъв удар за нея! Беше… беше момче, нали, докторе?

— Не, момиче.

— Ще й кажа… Тя ще съжалява по-малко. Мога ли да я видя?

— Не веднага. Едва сега я отнесоха в стаята и.

— Е, добре!… Значи малко по-късно?

— Утре, господине, утре…

След като лекарят си отиде, Ив Мерсие реши да прекара нощта в клиниката, за да бъде при жена си, когато тя се съвземе.

— И аз ще остана — каза Франсоаз.

— Не — каза той. — Предпочитам да бъда сам, за да й съобщя станалото. Прибери се вкъщи. Ще й кажа, че си била тука. А утре сутринта ще те повикам.

Една разбрана милосърдна сестра се съгласи да полуотвори вратата на стаята, в която лежеше родилката. В слабата светлина на нощната лампа Франсоаз видя майка си, бледа; със затворени очи върху леглото. Тя дишаше неравномерно. Ръцете й бяха слаби и сухи.

— Състоянието й все повече се подобрява — прошепна сестрата. — Идете си спокойна, госпожице. А пък вас, господине, веднага щом жена ви се събуди, ще дойда да ви повикам.

Тя затвори вратата тихо и поведе Ив Мерсие и Франсоаз в коридора.

* * *

Беше единадесет часът вечерта, когато Франсоаз пристигна на улица „Бонапарт“. Колата на баща й не беше в двора: навярно беше излязъл с Карол. Като разрови чантата си, тя откри, че е забравила да вземе ключа от апартамента. Но Даниел си беше вкъщи — той ще й отвори.

Тя звънна три пъти на входния звънец. Продължителна тишина. После вратата се отлепи от рамката. Не беше Даниел, а Агнес.

— Даниел не е ли тук? — попита Франсоаз.

— Тук е, госпожице. Трябва да е в стаята си. А господарят и госпожата отидоха на кино.

— Какво има, че вие още не сте си легнали?

— Пиша на семейството си — каза Агнес с важен тон. Веднъж в месеца, след като измиеше съдовете, тя се настаняваше в кухнята и с писалка в ръка, с очила на върха на носа си, свила устни, съчиняваше писма в четири страници на един многоброен британски род, който впрочем никога не й отговаряше.

Франсоаз премина на пръсти коридора, отвори вратата на стаята на брат си и видя малкия, че спи, свил се в леглото с лице към стената. Беше оставил лампата запалена. Един учебник по математика беше захвърлен на пода. Франсоаз не посмя да го събуди, угаси осветлението и внимателно затвори вратата. Ще му каже утре… Главата й тежеше. Потискаше я някаква особена, немного голяма, неопределена мъка. А освен това чувствуваше жажда. Дори много голяма жажда. Поиска й се да изпие чаша студено мляко и отиде в кухнята.

Агнес пишеше с голямо старание. Тя вдигна глава и погледна Франсоаз, която отваряше хладилника и си сипваше чаша мляко.

— Не искате ли нещо друго, госпожице?

— Не, благодаря.

— Много сте бледа… Трябва да сте уморена?

Франсоаз изпи млякото на бавни глътки. Беше ледено, плътно, мазно, навяваше мисли за вятър и пасбище. Тя остави чашата си. Не й се спеше. Не знаеше какво да прави. Агнес продължи да пише. Кухнята беше чиста, блестяща. Слаба миризма на лук се носеше във въздуха. Франсоаз каза:

— Връщам се от клиниката. Майка ми чакаше бебе. Направили й кесарево сечение. Детето е мъртво.

Агнес остави писалката си.

— Много тъжно, госпожице. Но знаете ли, когато жената не е съвсем млада… На моята сестра — тази, която е на работа в Руан — й се случи същото нещо. А тя все пак е яка жена. Осемдесет и два килограма, какво ще кажете?

— В момента — прошепна Франсоаз — майка ми още нищо не знае; тя е още упоена; но когато узнае…

— Е, това е по принуда!… Разчиташ на нещо, а после — нищо… И знаете ли, че това по-лесно се понася, отколкото да загубиш дете, което вече е живяло, да кажем, шест години, както моята друга сестра, която си остана в Морга.

— А, вие, вашето дете, Агнес?

— Добре е. То е при голямата ми сестра, в Шартър. Тя го гледа. Аз не бих могла при тая моя работа!

— Какво е станало с вашия мъж?

— Аз нямам мъж, аз съм самотна майка — каза тя сериозно, сякаш признаваше, че страда от неизлечима болест.

— Все пак вашето дете има баща!

— Бащата, когато научи, избяга.

— Бедната ми Агнес!

— Много по-щастлива съм така. Като навикнеш без мъже, е по-добре!

Тя се засмя и се отпусна на облегалото на стола. Големите й червени ръце, разтворени широко, държаха по един бял лист хартия.

— Утре ще отида да видя майка си — каза Франсоаз.

— Много я обичате, нали? — каза Агнес.

— Да.

— Аз не съм виждала вашата майка. Постъпих при вас на работа точно след това. Има вече пет години оттогава, да! Как минава времето! Наистина ли не искате да хапнете нещо?

— Не, Агнес.

Настъпи мълчание. Агнес отново се наведе над писмото. Франсоаз излезе от кухнята.