Метаданни
Данни
- Серия
- Ейглетиерови (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La faim des lionceaux, 1966 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Никола Шивачев, 1975 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Анри Троая
Заглавие: Гладът на лъвчетата
Преводач: Никола Шивачев
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: френски
Издание: трето
Издател: „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: „Полиграфия“ АД
Технически редактор: Васко Вергилов
Художник: Георги Васев
Коректор: Жанета Желязкова; Мая Поборникова-Ночева
ISBN: 954-442-010-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2738
История
- — Добавяне
II
Като прониза Пасторалната симфония, телефонът иззвъня. Мадлен се надигна на лакът и погледна към апарата: навярно беше колегата й Балмора от Кайен, който телефонира за бюрото стил Луи XVI. Той трябваше да й съобщи дали клиентът приема цената. Шест-седем метра я отделяха от нишата с дървената вратичка с резба, в която се криеше телефонът. Трябваше да премине тази пустиня със счупения си крак. Щеше ли да стигне навреме? Когато ставаше, звъненето престана. Разярена, тя си легна отново с възглавнички под гърба и с протегнат крак. Каква идиотка! Нормалните хора си чупят пищяла на крака, когато гонят рекорди със ски, а тя се подхлъзна по плочите на кухнята си. Една настилка, която бе комплектувала някога с толкова голяма любов — бледорозова, антична, изтъркана, блестяща, неправилна, дружелюбна! Добре че Франсоаз беше тук, за да я вдигне! От осем дни бе в гипс, доктор Жуат й забраняваше да ходи. Този доктор прекаляваше! Беше се настанила на дивана в партера. Грамофонни плочи, книги, бродерия, вестници — всичко й беше подръка. Всичко, освен телефона. Тя се отегчаваше. Вдругиден ще има гипсово стъпало и ще си вземе патерици! Тогава животът ще стане поносим. Франсоаз я заместваше в магазина на другата страна на улицата. Преминаващи оттук клиенти бяха дошли да я повикат. От няколко седмици тя бе започнала да харесва професията. Мадлен я беше посветила в тънкостите на антикварната търговия и я беше водила на търговете в околността. Франсоаз обичаше старите безстопанствени вещи, наранени по повърхността си, със загадъчно минало. Пък и това занимание я развличаше. Тя никога вече не говореше на Мадлен за своето отчаяние. Все пак, дори когато се усмихваше, погледът й бе забулен в тъга. Телефонът пак звънна. Този път на всяка цена трябваше да влезе във връзка. Мадлен се завъртя на седалището си и постави десния си крак върху плочите. Горещи мравки полазиха по нейния изтръпнал крак. Тя се изправи върху здравия си крак, а левият увисна пет сантиметра над пода със своята гипсова обвивка. Хвана се за облегалото на един стол, за да не падне. Като го тласкаше на пресекулки пред себе си, тя стигна до нишата на телефона. Когато вдигна слушалката, звъненето спря.
— Лайно! — каза тя.
Кракът й тежеше много. Въпреки това тя не искаше да се върне на дивана: Балмора можеше отново да я потърси. Почака с опряно на стената рамо. Разбира се, нищо не й пречеше да телефонира на своя колега, за да попита дали я беше търсил преди малко. Но той щеше да си направи извод, че тя с нетърпение очаква отговор. По-добре беше да го накара да мисли, че не бърза да продава бюрото си. Едно старо огледало в позлатена дървена рамка пред нея отразяваше образа на ниска и пълна жена с дебел ханш, със синя пола и бяла блуза, с един крак, обут в пантоф, а другият — поставен в ботуш от камък. В крайчеца на устата й димеше цигара. А Бетовен се развихряше с всичките си цигулки в грамофонната кутия! „Ах, колко съм фина“ — помисли си тя. Пепел падна върху блузата й. Тъй като телефонът мълчеше, тя тръгна, подскачайки с вдигнат крак. Беше по средата на пътя си, когато някой почука на вратата.
— Влезте! — каза тя.
Но никой не влезе. Може би беше чистачката. Глухата като пън стара Мели. Издула гърди, Мадлен извика силно:
— Влезте де!
И направи малък скок напред със стола си: Вратата се отвори. Един мъж се появи. Мадлен се закова намясто, сякаш беше на кокили.
— Господине? — каза тя.
В същия миг помисли: „Познавам го този!“ И се почувства необикновено смешна с въпросителния си поглед и с крака си в гипс.
— Не знам дали си спомняте за мене… — каза човекът.
— Как не! — отвърна Мадлен. — Господин Козлов, нали?
Той леко се поклони. Тя се мъчеше да бъде спокойна. Но мислите й бушуваха:
— Ранена ли сте? — попита той.
— Нищо не е — измърмори Мадлен. — Глупаво, счупих си крака!
Той й помогна да се дотътри до дивана. Тя би искала да откаже помощта му, но беше невъзможно. Една силна и топла ръка стискаше лакътя й през ръкава на блузката.
— Благодаря ви — каза тя, като седна.
И изтегна вцепенения си крак върху една възглавница.
— Минавам из този край — заяви той. — В Париж ми казаха, че Франсоаз прекарва ваканцията си у вас…
— Да.
— Как е тя?
— Много добре.
— Съжалявам, че заряза учението си. Тя беше една от най-добрите ми студентки…
Мадлен смачка угарката си в една чинийка и нервно запали нова цигара. Франсоаз можеше да влезе всеки миг. В никакъв случай не трябваше да срещне този човек. Той обаче никак не се стесняваше. Като че нямаше за какво да се чувства виновен. Тя го изгледа крадешком. Беше по-млад, отколкото си го спомняше. Неправилни черти, мрачен поглед, арогантен и едновременно нежен.
— Щастлив съм, че виждам вашата къща — подзе той. — Франсоаз толкова много ми е говорила! Наистина много хубаво! Промени ли века, човек има желание да живее по-бавно. А, ето и прословутия автомат!…
Той се доближи до негъра-автомат, който се пъчеше върху една кръгла еднокрака масичка.
— Прекрасен! — каза той.
Мадлен чувстваше, че ако не се намеси веднага, той ще седне, ще се заседи така, че не ще може да го изпъди.
— От XVIII век ли е? — попита той.
— Да.
— В движение ли е?
— Да.
Той поклати глава.
— Много добре, много добре…
И двамата замълчаха. После Александър Козлов се наведе към нея и каза нежно:
— Франсоаз не е ли тук?
— Не.
— Бих желал да я видя.
— Съвсем не трябва да я виждате.
— Защо?
— И без това сте й причинили голяма мъка!
Той се престори на учуден.
— Аз?
— Да — изръмжа Мадлен, — аз знам за… за…
Тя не знаеше как да продължи фразата си, измърмори нещо за миг в гнева си и накрая неволно произнесе: — вашата връзка!
Тя съжали веднага за тази демодирана, превзета, смешна дума. По лицето на Александър Козлов се появи усмивка:
— Връзка? О, госпожо! Уверявам ви, че между нас имаше по-скоро нежно приятелство, едно взаимно уважение…
— Приятелство и уважение, които щяха да струват живота на едно дете!
— Нека да не преувеличаваме!
Тя почувства някакво отвращение: какво искаше да каже той?
— Вие забравяте, че тя се опита да се самоубие заради вас!
Очите на Александър Козлов се втренчиха, изведнъж потъмняха, чертите на лицето му се изопнаха, сякаш с цялата си воля се противопоставяше на една неприятна мисъл.
— Как? — извика той. — Не, аз не знаех това…
Очевидно беше искрен. Тази констатация обърка Мадлен и необяснимо защо увеличи гнева й. „По-добре щеше да бъде, ако бях мълчала!“ — помисли си тя с досада.
— Е, добре, сега, когато вече знаете — възрази тя, — ще се съгласите с мен, че вашето присъствие тук е съвсем неуместно. Вървете си веднага!
Той стоеше на мястото си поразен.
— Това е безразсъдно! — измърмори той. — Защо го е направила?
— Вие би трябвало да знаете защо!
Беше се попривдигнала. Погледът й пламтеше, краката й бяха сковани. Той въздъхна, като че ли излизаше от облак.
— Моля да ме извините — каза той. — Навярно по-добре е наистина Франсоаз да не знае за моето посещение.
Мадлен кимна одобрително с брадичка. Несъмнено този човек владееше изкуството да се показва лоялен в мръсните си постъпки. Можеха да го обвиняват във всичко, но не и в злонамереност. А освен това в очите му имаше такава топлота, такава настойчивост! Нищо чудно, че Франсоаз…
— Сбогом, госпожо…
Мадлен почувства романтична тръпка в сърдечната област. „Бедната ми“ — помисли тя. И очите й широко се разтвориха. Това, от което най-много се страхуваше, щеше да стане. Вратата се отвори зад Александър Козлов. Нахлулият въздух надигна един лист от вестника на масата.
Радостен глас извика:
— Готово, Маду! Продадох двете севърски порцеланови вазички!
Франсоаз, изправена на прага, размахваше банкноти в ръката си. Краят на фразата й беше произнесен със сподавен глас. Тя отпусна ръка. Болезнено смайване се изписа по лицето й. Потисната, Мадлен не знаеше какво да предприеме, за да предотврати катастрофата. След дълго мълчание Франсоаз прошепна:
— О!… Вие сте…
— Добър ден, Франсоаз — каза Александър Козлов.
Тя стисна машинално ръката, която той й подаде, направи няколко крачки, постави парите върху кръглата масичка. Мадлен, която сега я гледаше откъм гърба, беше изпълнена с догадки. Изведнъж Франсоаз се обърна и някаква необикновена веселост блесна в очите й.
— Смешно е, че ви виждам тук! — каза тя с трептящ глас, като гледаше Александър Козлов в лицето.
— Щях да си тръгвам — измърмори той.
И хвърли боязлив поглед към Мадлен.
— Вече? — извика Франсоаз. — Поне още една минутка? Имам толкова неща да ви разказвам! Знаете ли, много ме е яд, че не се явих на изпита си! Но бях болна, много болна…
„Положително Козлов ще вярва на нея, а не на мене с моята история за самоубийството!“ — помисли Мадлен. Тя се разсърди, че толкова пресилено се беше убедила. Нима самата тя не бе мечтала за тази авантюра между племенницата си и преподавателя по руски?
— Седнете, моля! — каза Франсоаз.
Тя се въртеше на всички страни, усмихваше се, сочеше стол, вадеше чаши от един шкаф. Преди още да се съвземе, Мадлен видя пред себе си един мъж, свил се в най-хубавия фотьойл на къщата (широко кресло с високо облегало от първите години на XIX век), хванал чаша порто в ръка и заговорил с дружелюбен тон:
— Моите приятели живеят в Онфльор… Малка вила от XVIII век, много прелестна… Впрочем така мисля… не съм специалист… А вие, струва ми се, отдавна сте в Тюке?
— Да! Обожавам този край — каза Франсоаз. — Пък и толкова добре се разбирам с леля си!
Мадлен горчиво се усмихна. Тази форма на учтивост я измъчваше.
— Но надявам се, че вие ще продължите курсовете в Института по източни езици през новата учебна година!
— Разбира се! — каза Франсоаз.
Отдавнашно ли беше това намерение или пък решението бе взето сега, когато видя Козлов? Скоростта, с която положението се променяше, плашеше Мадлен. Тя търсеше да привлече вниманието на племенницата си, но Франсоаз избягваше погледа й.
— При всички случаи ще трябва да повторите първата година — каза Александър Козлов.
— Е, да! — отвърна Франсоаз. — Много е глупаво!
— Упражнявахте ли малко руския език това лято?
— Никак! Станала съм толкова мързелива!…
Тя леко се засмя и попита:
— За няколко дни ли сте тук?
— Не. Утре пътувам за Париж.
— А тази вечер какво ще правите?
Мадлен много се изплаши.
— Ще вечерям с приятелите си — каза той.
В същия миг телефонът звънна. Франсоаз изтича към апарата.
— Сигурно е Балмора! — каза Мадлен.
Но Франсоаз, притискайки слушалката към бузата си, изживяваше такава радост, каквато не можеше да предизвика старият антиквар.
— Жан-Марк! — извика тя. — Така значи!… Откъде се обаждаш?… От Париж?… Чудесно!… Аз, аз съм много добре!… Не, няма да се върна преди края на септември… Но ти, ти трябва да дойдеш тук!…
Седнала в края на дивана, Мадлен правеше знак, че иска да вземе слушалката.
— Чакай! — каза Франсоаз. — Маду иска да ти каже нещо… Не знаеш ли?… Тя претърпя злополука… Счупи си глезена, като се подхлъзна по плочите в кухнята си… Не, не е много сериозно, но тя е разярена… Едва може да мърда…
Мадлен мъчително стана и трябваше да приеме ръката на Александър Козлов. Франсоаз дотича, за да я придържа от другата страна.
Каза, че е звънял два пъти днес следобед и че никой не е отговарял! — поясни Франсоаз.
— А, значи той е бил! — въздъхна Мадлен, като подскачаше тежко.
Беше го забравила. Кой знае каква неприятност щеше пак да й съобщи! Поставиха до нея стол. Тя седна, хвана слушалката и каза:
— Ало! Жан-Марк! Много съм доволна, че те чувам! Е, как ти се видяха тия Съединени щати?
— Сензационни! — каза той. — Ще ти разправя по-късно. Но кажи ми за крака си, идиотска работа!
— Напълно идиотска!
— Това ще те кара още повече да лъскаш плочите си!
Той се засмя.
— Не си духовит! — каза тя. — Съвсем не си духовит… Как сте вкъщи?
— Много добре.
Тонът на този глас я успокои. Жан-Марк навярно беше възвърнал равновесието си. За колко време? Тя се вгледа във Франсоаз, която се беше уединила до прозореца с Александър Козлов. Той се извисяваше с една глава над младото момиче и й говореше съвсем тихо. Тя се усмихваше меланхолично. Невъзможно беше да чуе какво си говорят. Мадлен съжали, че Жан-Марк я задържа на телефона, когато вниманието й трябваше да бъде заето със сериозни събития. На два-три пъти тя му отговори не както трябва, разсеяна от един жест на племенницата си и от една дума, доловена случайно и изтълкувана лошо. Когато постави слушалката, Франсоаз съобщи:
— Господин Козлов трябва да си тръгне.
— А! — възкликна Мадлен, успокоила се изведнъж.
— Да — каза той. — Моите приятели ме чакат. Вече е седем часът.
Изгледа го — непринуден, слаб, всяващ безпокойство. Носеше риза на квадрати и летен панталон от груб кафяв плат. Какво ли си мислеше той за нея? Една смахнаха жена, която съчинява бабини приказки, за да запази честта на племенницата си. Тя се върна при дивана, отново подпомогната от Франсоаз и Александър Козлов, седна и смаза възглавниците под тежестта на гърба си. Франсоаз изпрати Козлов до вратата.
— Разчитам много на вас в началото на новата учебна година — каза той.
Тя кимна като малко конче.
Когато той си отиде, тя прибра чашите и бутилките, без да каже нито дума, избута столовете на обичайните им места, взе парите, които беше поставила върху масичката, и ги подаде на Мадлен.
— Двеста и петдесет франка! Толкова ми бе казала, нали? Те се пазариха колкото можеха, но аз не отстъпих!
— Браво! — каза Мадлен.
Франсоаз седна до нея. Беше вече почти тъмно в стаята. Мадлен протегна ръка, за да запали лампата. Задавен вик я спря:
— Не!
Миг след това на рамото й се облегна главата на Франсоаз. В гънката на врата си почувства топлина от задъхано дишане. Тя положи нежно ръката си върху косите на младото момиче, плъзна я надолу по мократа от сълзи буза и с показалеца си докосна края на трескавите й устни, полуотворени от стенание.
— Франсоаз, малката ми Франсоаз, още ли го обичаш? — каза тя.
— Не.
— Но си щастлива, че отново го видя!
— Не знам…
— Защо реши да подновиш следването си?
Мускулите и главата на Франсоаз се вцепениха. Тя се отдръпна леко. Вече не плачеше.
— А защо не? — попита тя.
— Струва ми се, че… че е опасно за тебе.
— Опасно е да се изолирам от света, както правя сега! Нали самата ти ми казваше често това!
— Да, разбира се… В известен смисъл…
— Знаеш ли кога разбрах това?
— Не.
— Преди няколко минути, когато го видях тук… За какво, мислиш, бе дошъл? От любопитство? От безделие? Защото се е намирал тук някъде и е имал един час за губене?… Не, Маду… Той дойде, защото не можеше да не дойде. Някаква сила го е тласкала в гърба…
Очите на Франсоаз блеснаха в полумрака. Тя стана, направи няколко крачки в кръг из стаята, после рязко се обърна и продължи с по-тих глас:
— Ако първия път нашата среща се е дължала може би на случайността, този път безспорно бог ми го е изпратил. За да ми даде възможност да се съвзема, да се изкупя… Аз съм толкова виновна…
— Виновна? Ти? — прошепна Мадлен.
— Да. Понеже този човек беше пълен с пороци, трябваше да пожертвувам всичките си сили, за да го понасям, за да го просветля, да се опитам да го направя по-добър.
— Ти вече опита.
— Едва!… И Карол, и баща ми, и майка ми, й Жан-Марк… Все същата пасмина… Аз можех само да ги порицая!… Още при първото разочарование аз им обърнах гръб!… Мислех само за себе си!… За моя малък морален уют!… Не казвай не!… Аз два пъти измених на бога: като от малодушие отказах да подпомогна душите, върху които можех да имам, макар и малко влияние, и като поисках да се убия! Престъпление срещу любовта и престъпление срещу бога!… Преди се отвращавах от другите, сега се отвращавам от себе си! Защото се осмелих да съдя другите, вместо да ги подпомогна! Защото избягах от живота!
Тя млъкна. Силуетът й се очертаваше като черно петно върху сивата прозрачност на прозореца. Мадлен се питаше какъв бе делът на искреността и на хитруването в това откровение на вярата. Не търсеше ли Франсоаз да оправдае с религиозни причини своето желание да поднови връзката си с Александър Козлов? В никакъв случай не трябваше да й противоречи в това екзалтирано състояние, в което се намираше. Трябваше да се съгласи с нейното мнение, като се мъчи да я предпази от крайностите на въображението й.
— Какъв ден сме, Маду? — попита Франсоаз.
— Седми септември. Защо?
— За нищо.
Настъпи пак мълчание. Франсоаз повтори замечтано:
— Седми септември!
И Мадлен вече не се съмняваше, че с появата си Александър Козлов бе възвърнал цялото си влияние върху племенницата й. Тя ще се бори, тя ще се съпротивлява, тя ще му се изплъзне може би. При всички случаи тя ще бъде нещастна. Но не беше ли по-добре да страда от един мъж, вместо да вехне за него?
— Ще приготвя вечерята — каза Франсоаз.
Тя запали лампата.
* * *
В рамката на прозореца се очертаваше камбанарията, чиито плочи блестяха на лунната светлина. Тя беше стара, спокойна и изоставена. Франсоаз я гледаше от леглото си и се чувстваше тайнствено свързана с тази грохналост и изоставеност. Развалината и нейното страдание си приличаха. Трябваше изведнъж да се измъкне от нещастието или пък и самата тя да стане също паметник, нещо тежко и вкаменено. Току-що пред Мадлен тя наистина бе повярвала, че ще има сили отново да застане с лице срещу всички, от които бе побягнала. А ето че пак я обземаше страхът, страхът от пътя, страхът от хората, страхът от жестовете… „Да приемам това, което ще идва при мене, нищо да не отбягвам, да изграждам…“ Най-трудното, разбира се, ще бъде създаването на другарски връзки и взаимно доверие с Александър Козлов. Тя ще има повече влияние над него, ако продължи да се среща приятелски от време на време, вместо да му става отново любовница. За нищо на света тя не искаше да преживява пак срама от определени докосвания. Изтегна се на гръб и веднага почувства едно мъжко тяло върху себе си. То изникна от миналото, топло и твърдо. Споменът бе така точен, че тя почти загуби съзнание. Всичко потъваше в мрака и в същото време тя знаеше, че извършва това, за което бе родена, че тази радост, която я обзема, бе скъпа и не можеше да се плати с нищо. Седна в леглото си, разтърси глава и лудостта й изчезна. Не така! И най-вече не с него! По-късно, когато ще обича истински. Друг мъж. Своят съпруг пред бога. Тя си повтаряше тези думи с някакво меланхолично опиянение. Ще дойде ден, наскоро може би, когато мислите, който я измъчваха сега, няма да й тежат. В тази благоразумна перспектива неизвестното успокояваше повече, отколкото известното. Тя ще стане госпожа Еди-коя си. Нейните деца ще й създават грижи. С часове ще говори по телефона с приятелки, които също ще имат деца. Тя ще влезе в крак. Ще потъне в тълпата. Изтръпна. Студ нахлуваше през отворения прозорец. Луната се беше скрила. От камбанарията бе останала само една смътна вертикална представа. Заспала ли е Мадлен? Не, тя навярно още чете. За миг Франсоаз беше поблазнена от мисълта да слезе, за да продължи разговора с нея. После се въздържа. За какво? Бяха си казали всичко. „Сега от мене зависи да действувам. Само от мене“. Едно куче излая на улицата. Франсоаз облегна глава върху възглавницата. Прохладата на тъканта премина от бузата в мислите й.