Анри Троая
Гладът на лъвчетата (10)

X

Още след първите разменени думи Александър Козлов разбра, ме срещата ще бъде много по-забавна, отколкото беше предвидил. Само фактът, че се намираше в този елегантен салон, лице срещу лице с истински родители, загрижени за бъдещето на своята дъщеря, го преизпълваше с радост. Седнала недалече от него, Франсоаз следеше тази важна среща с тревога, която не можеше да прогони. Той я съжали и я удостои с поглед, който тя улови с благодарност. Зад нея имаше една розова стена, някаква мрачна картина, лампа с абажур в бананов цвят — и всичко това плуваше в мека, академична, официална и отвратителна светлина, подбрана с мярка и вкус. Бяха поднесли уиски. Разбира се! Шампанското е оставено за по-късно, когато ще се почувствуват наистина роднини с него, когато ще могат да го поздравят и взаимно да си честитят. Засега бракът бе приет по принцип, но още не бяха уговорили подробностите — Филип Ейглетиер го усукваше. Неговият ум се напрягаше да си състави що-годе мнение за бъдещия си зет. Александър Козлов се възхищаваше на маневрата.

— Още малко уиски? — попита Карол, като взе чашата от ръцете му.

Той прие. Уискито бе хубаво. А малките ледени кубчета имаха блестящо геометрично съвършенство.

— За мене не! — каза Филип, като спря жена си, която се готвеше да налее и на него.

И като се обърна към Александър Козлов, той добави:

— Франсоаз ни е говорила за вашата работа в Института за източни езици. Службата ви наистина ли е интересна?

„Стигнахме до въпроса!“ — помисли си Александър Козлов. И си позволи удоволствието да се престори на наивен.

— От интелектуална гледна точка — много интересна! Този непрекъснат контакт с младежта, тази непосредствена близост с руски класически произведения…

— Исках да кажа от финансова гледна точка — измърмори Филип.

— Не — призна Александър Козлов. — Но в края на краищата аз не се оплаквам. С тази служба и с преводите си винаги ще се справям.

— Дори когато не ще бъдете сам?

— Разбира се.

— Между моите клиенти има двама, които са големи акционери в издателство „Шевалие-Виняр“. Ако искате да получите там постоянно и добре платено място, аз мога…

Александър Козлов го спря с разтворена ръка, сякаш искаше да се предпази от фронтален удар на бик.

— Съвсем не! Аз държа да бъда самостоятелен. Трябва да се живее с постоянната възможност да разполагаш с времето си, да съсредоточаваш вниманието си към незначителни неща, да се подиграваш на правила и принципи. Пари винаги ще си имаме достатъчно, нали, Франсоаз?

Франсоаз се развесели, а чертите на баща й се сгърчиха. „Той се страхува — каза си Александър Козлов. — Пита се още дали трябва да ми даде дъщеря си. Това е трогателно!“ Карол се намеси дипломатично:

— Аз мисля, че Франсоаз съвсем не се интересува от всички тези материални въпроси!

Александър Козлов й се усмихна: „Тази е наш съюзник. Тя дори тика колата. Защо ли?“ Привикнал с откритите младежки лица, чиито мисли лесно се отгатват, той не можеше да определи характера на тази жена, прикрит зад някаква условна загадка. Всичко в нея беше умерено, пресметнато, грациозно и все пак тя предизвикваше съмнение за жестокост и властолюбие. Съпругът беше по-открит. Човек на деловите сделки и плътските удоволствия. Това се набиваше в очи. Той беше посрещнал недружелюбно бунтарските възгледи на своя бъдещ зет, който отдава малко значение на парите. Сега преминаваше в атака:

— Къде смятате да живеете след сватбата?

— У дома. Имам много удобен апартамент.

— В кой край?

— На улица „Бак“.

— О! Че то е на две крачки! — извика Карол сияеща.

После, като се обърна към Франсоаз, прошепна:

— А за датата какво сте решили, мила?

— За датата? — каза Александър Козлов, като повдигна вежди.

— Да, кога смятате да се ожените?

Александър Козлов отправи поглед към Франсоаз. Тя трепереше.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, предполагам — каза той.

И си помисли: „Това, което нравя, е просто безумие!“ Свят му се зави пред тази мисъл. Възкръсване или самоубийство? И двете без съмнение. Каква дяволска мелница! Какво силно сърдечно вълнение. Той имаше нужда от това, иначе би заспал. А тя, нежна, лъчезарна, с невинен поглед. Седнала, с нейните деветнадесет години, с нейните петнадесет, с нейните осем години, пред трима възрастни, които разговарят за нейното бъдеще.

— Необходимо е време, за да се приготви всичко, да се публикува съобщението, така че разумно е не по-рано от февруари! — каза Филип.

— Февруари — отлично! — каза Александър Козлов. Филип потъна във фотьойла си и с лекота преметна крак връз крак. Но раменете му бяха все още прави. Александър Козлов предчувствуваше, че той ще направи завой.

— И още един деликатен въпрос, който аз искам да засегна пред вас — каза Филип. — Смятам, че вие няма да имате нищо против, ако аз чрез моя нотариус подготвя договор за разграничаване на имуществата, който ще гарантира както вашите интереси, така и тия на моята дъщеря. В наше време е необходимо всеки един от съпрузите да има пълна свобода да се разпорежда с личното си имущество. Във всеки случай аз считам…

Той изброяваше съвсем готови формули и Александър Козлов се съгласяваше с него, като енергично клатеше глава. И нотариус на всичко отгоре! Моментът беше сублимен. Франсоаз изглеждаше като подложена на изтезание. Тя доста добре познаваше Александър Козлов, за да може да отгатне мислите му. Внезапно тя се изчерви и измънка:

— Моля те да не правиш нищо с нотариуса, татко. Нито Александър, нито аз имаме лично богатство и…

— Това е принципен въпрос! — каза Филип с рязък тон.

— Вашият баща има пълно право! — преувеличи Александър Козлов.

Той се въздържаше да не се засмее. Филип му отправи за благодарност един мъжки поглед. После, след като бе регистрирал този първи успех, продължи със сериозен и плътен глас, сякаш намазан с масло:

— Навярно Франсоаз ви е казала, че желае — а това е съвсем естествено — религиозен брак?…

— Тя не ми е казала, но това се разбира от само себе си! — отвърна Александър Козлов с голяма радост.

След нотариуса кюрето! Тази последователност беше неизбежна. Имаше нещо величествено в тази буржоазна гадост.

— Вие сте православен, предполагам? — каза Филип.

— Няма значение! Ще стана католик, ако трябва!

— Не мисля, че ще бъде необходимо — прошепна плахо Франсоаз.

— Ще се осведомиш от кюрето на „Сен Жермен де Пре“, мила моя — каза Карол.

— Но да, ще отидем заедно! — каза Александър Козлов.

Той ликуваше, готов на всякакво лицемерие. А казват, че имало хора, които скучаели в живота си! Достатъчно било човек да излезе от своя коловоз, за да открие един нов свят. „Аз съм сред папуасите“ — реши той със злорадство. И любовта му към Франсоаз стана по-голяма, засъска като пламък, разгорян от вятъра. Карол му предложи още уиски. Той не бе забелязал дори, че беше изпразнил втората си чаша. „Ако приема трета, ще си кажат, че имам слабост към алкохола“.

— С удоволствие — отвърна той.

Тя наля уиски, газирана вода, взе ледени блокчета с една щипка. Филип се отпускаше щастлив, че бе водил разговора от край до край прямо и резултатно. И той остави да му налеят само два пръста уиски, но се отказа от водата. Изведнъж нямаше вече какво да си кажат. Усмихнаха се един на друг така, както се усмихват продавачът и купувачът след пазарлъка. Само Франсоаз вярваше на ангелите. Александър Козлов вдигна чашата си, като я погледна. Преди малко тя за пръв път го бе нарекла „Александър“. Една врата хлопна, после друга. Отпуснато русо момче с голяма коса влезе в салона.

— Ето и Даниел, нашия изследовател!

Стиснаха си ръцете. После говориха за Жан-Марк, за леля Маду… Изреди се целият Ейглетиеровски род. Александър Козлов намери, че от няколко минути не му е така забавно. Схруска един солен бадем, изпи чашата си и стана, за да се сбогува. Карол каза:

— Ще бъдете ли свободен да вечеряте утре с нас?

* * *

Тласкан от любопитство, Жан-Марк вървеше с големи крачки по улица „Бонапарт“. Какво означаваше тази бележка на Франсоаз, която бе намерил под вратата, когато се прибра от юридическия факултет? „Непременно трябва да дойдеш днес на вечеря вкъщи. Ще ти съобщя една голяма, една много голяма новина!“ Мислеше си, че като пристигне в седем часа, ще има време да говори насаме с нея. Но вкъщи? Мерседес му съобщи, че госпожицата още не се е прибрала. В същия момент вратата на кабинета се отвори.

— Ти ли си, Жан-Марк? Ела!

В стаята бяха баща му и Карол, усмихнати на фона на стари книги.

— Знаеш ли новината? — подзе Филип. — Франсоаз се омъжва.

Отначало зашеметен от удара, Жан-Марк прошепна:

— За кого?

— За преподавателя си по руски: Александър Козлов.

Изненадата на Жан-Марк преля в такъв силен гняв, че почувствува как ръцете му отмаляват и устните му треперят.

— Това не е възможно! — извика той. — Нима ще й позволите?

— А защо не? — каза баща му раздразнено.

— Защото този тип е много стар за нея!… Защото той няма пари!… Защото не знаем какъв човек е!…

Филип подхвърли с насмешка:

— Нима ще го упрекваш, че е от руски произход? Не съм мислил, че си с толкова ограничени възгледи!

— Аз го упреквам, че е точно противоположният тип на съпруг, какъвто подхожда на Франсоаз! Тя ще бъде само нещастна с него! Той се занимава с парадокси, той се подиграва с всичко, което тя уважава, той е загнил от пороци…

— Какво точно знаеш?

— Трябва само да го видиш!

— Често ли си го виждал?

— Само веднъж, но ми стига!

Филип се отпусна в кожения си фотьойл и отправи към сина си лъчите на студените си зеници.

— Мой скъпи Жан-Марк, аз мога да се похваля с умението да разкривам бързо и вярно качествата и недостатъците на един човек още с първия разговор. Това е част от моята професия! Този Козлов наистина не е блестяща партия, но той е интелигентен, способен и обича сестра ти…

Жан-Марк слушаше баща си, но гледаше Карол. Седнала равнодушно до ъгъла на масата, тя изглеждаше съгласна във всяко отношение със съпруга си. Навярно бе очарована, че се отърваваше от Франсоаз и още повече че я обричаше да страда. Защото невъзможно бе да вярва искрено в благополучието на този брак. Тя бе много фина, много хитра. Макар и да владееше изражението на лицето си, в очите й прозираше необикновено задоволство. Изведнъж Жан-Марк почувствува, че дори самият му баща не вярва на нито една дума от това, което казваше. Отвратителна комедия играеха и единият, и другият, за да се оправдаят. Приличаха на двама съучастници след престъпление. Отвратен, Жан-Марк измърмори:

— Кога решихте всичко това?

— Вчера — каза Филип. — И тази вечер Александър Козлов ще дойде на вечеря у нас.

— Не разчитайте, че аз ще бъда на трапезата! — изрече Жан-Марк на пресекулки.

— Кажи защо, ако обичаш? — попита Карол, вирнала кос и с презрителна усмивчица на устни.

— Защото не искам да имам вид, че одобрявам тази тъмна афера! Допускам, че Франсоаз си е загубила главата: тя е влюбена! Но че вие двамата, които би трябвало да я възпрете, я тикате към тази авантюра — това, простете ми, вече ми е непонятно!

Той се задушаваше. Сълзи от гняв раздвояваха погледа му.

— Това е безобразие! — добави той. — Безобразие! Ако й се случи нещо, вината ще бъде ваша!

— Най-многото, което може да й се случи, е да роди дете! — каза Карол през смях.

Жан-Марк й отправи язвителен поглед. Мразеше я. Тя се беше облякла за вечерята. С тази тъмносиня рокля, която той толкова обичаше, с кръгло деколте, което стигаше до браздата между гърдите й.

— Стига толкова! — каза Филип сурово. — Гневиш се за нищо. Ако си нервиран, иди се успокой в квартирата си. Нямаме нужда от обвинител на масата!

— Така! Довиждане! — каза Жан-Марк.

Той излезе необуздан от кабинета, нахлу в коридора и се спря вцепенен, когато видя входната врата да се отваря пред него. Появи се Франсоаз, а зад нея един висок и слаб мъж с топъл поглед.

— Ах! Ти си вече тук! — извика тя, като прегръщаше Жан-Марк. — Толкова се страхувах, да не би да не намериш моята бележка или пък да си зает тази вечер!… Брат ми… Александър Козлов… Всъщност мисля, че вие се познавате!

— Да — измърмори Жан-Марк.

— Знаеш ли защо те повиках да дойдеш?

— Да.

— Кой ти го каза?

— Татко.

— Жалко! Бих желала лично да ти го съобщя.

Гласът й бе толкова радостен и в очите й имаше такъв блясък, че Жан-Марк почувствува със свито сърце, че не трябва да си отива.

* * *

Мадлен затвори телефона и седна с отмалели крака. Звънът му я беше разбудил в един часа сутринта. Все още разгневен, Жан-Марк дори не беше се извинил, че я вика толкова късно. Той се задъхваше: „Да, да, уверявам те… Току-що вечерях с тях вкъщи… Франсоаз е напълно раздвоена!… Нищо не може да й се каже… Ти какво мислиш?…“ Какво ли мислеше? Самата тя не знаеше. Естествено за Александър Козлов на първо място… От него се излъчваше сила и неуравновесеност, самостоятелност и чудатост. Човек, всяващ безпокойство като съпруг! Тя запали цигара и духна дима пред себе си. Беше студено, тя бе намалила отоплението за през нощта. Но дори и не мислеше да си ляга отново. Как да спи след подобна новина? Машинално преметна краищата на пеньоара върху коленете си. Свила се върху стола близо до телефона, тя гледаше като хипнотизирана правилните форми на плочите. Бедният Жан-Марк! Колко беше съкрушен! Би трябвало да телефонира Франсоаз, а не той. Защо тя не й се е обадила досега? Много е заета с новото си щастие. Тази мисъл натъжи Мадлен. Нямаше вече нужда от нея, забравяше я. Тя се противопостави. „Съвсем не, тя ще телефонира утре. А тогава какво ще й кажа? Е, добре, нищо друго, освен да я поздравя, да й пожелая много радост…“ Франсоаз смяташе да отиде в Тюке за коледната ваканция. Навярно ще поиска да доведе Александър Козлов. Мадлен нямаше да може да откаже да ги приеме, защото бяха годеници. Нали някога беше приела Патрик. Но Патрик беше безопасен. Докато този!… Не, те няма да дойдат! Какво щяха да правят с една стара леля, досадна като дъжда? Ще си останат в Париж. Не ще види Франсоаз. Освен ако самата тя не отиде. Но кого ще намери там? Франсоаз ще бъде много заета и не ще може да излиза с нея; Даниел се подготвяше да отиде с компания на ски в планината; Жан-Марк трябваше да прекара петнадесет дни в Шантии у семейство Шарнерай… Имаше нещо ново там. „Станал е малко сноб моят Жан-Марк. Шарнерай, изглежда, са предоставили вилата си на разположение на дъщеря си. Там ще се настани цяла компания младежи! А после се учудват, че ставали нещастия… Ех, изоставам, на сто години съм! Провинцията ме дърпа назад… Ако Франсоаз не ми се обади утре по телефона, аз ще я повикам. Но няма да отида в Париж. Дори ако тя поиска!“ Цигарата гореше пръстите й. Тя я изгаси в една чинийка и запали втора. Животът на другите отново започна да прониква в нея от всички страни, изтласкваше я от собствения й живот. Тя закрачи пред камината, в която под пепелта тлееше малко огън. Съвсем слаб шум я накара да се спре. Очите на едно от лисичетата блестяха в полумрака. Чакала напразно господарката си да се върне в стаята, Жулия слизаше по стъпалата на стълбата. Фредерик бе умрял миналата седмица. Една сутрин Мадлен го бе намерила съвсем вдървен, с разтворена уста и с изцъклени очи върху възглавницата, на която спеше. Изплашена, женската се бе свила в един ъгъл, най-отдалечения от малкия труп. Ветеринарният не можа да обясни какво се бе случило. Жулия се приближи до Мадлен, размахала малката си пухеста опашка над плочите по пода. Мадлен я вдигна на ръце и продължи да се движи. Кракът не я болеше вече. От злополуката бе останало едно леко, едва забележимо накуцване. Обаче бе напълняла с още три килограма. „Ще трябва да разширя полите си! Дяволска работа!“ Топлото дихание до шията й намаляваше малко по малко безпокойството й. Франсоаз ще бъде щастлива. Бог няма да позволи да бъде другояче. А всъщност не само това бе в нейния живот! Съществуваше и тя — Мадлен! Нейната къща, нейните вещи, нейният фенек! Тя си пожела да бъде егоистка, удовлетворена, сви се в себе си, но не откри нищо друго, освен тишината и студа на една есенна нощ. Всичко това по вина на Жан-Марк. Той я беше разбудил внезапно и сега тя не можеше вече да се върне в нормалното си състояние. Седна отново с фенека на колене и с поглед, зареян в празното пространство. Госпожа Александър Козлова!… „Ако аз бях на мястото на Франсоаз, щях да постъпя като нея“ — помисли си тя изведнъж.