Анри Троая
Гладът на лъвчетата (16)

III

Филип постави парите върху масата и подаде разписката на Мерседес.

— Подпишете тук — каза той.

Тя сложи на носа си очила с черни рамки (при работа не ги носеше) и започна да проверява сметката с недоверчив вид. „Каква гадна мутра!“ — помисли си Филип. Никога не беше се вглеждал в нея с такова внимание. Навярно се беше надявала да разбуди всички, като се яви този неделен ден в осем и половина часа сутринта. Но Филип беше вече станал. Трябваше само да облече домашен халат и да я приеме в кабинета си. Тя стоеше права пред него в своя тъмносин като патладжан шушляк, стегнат в кръста, и четеше, четеше…

— Е, какво? — подзе той нетърпеливо.

— Господинът е забравил, че имам право на два дни отпуск месечно, плюс добавките за квартира и храна! — каза тя най-после със злъчен тон.

— Всичко е вписано на третия ред, в параграфа различни добавки — каза Филип.

— Това не са различни добавки…

— Не си играйте с думите.

— Ако някой си играе тук, това не съм аз, господине, тъй като се касае за моята прехрана. Помирителната комисия ще уважи искането ми. Сметката трябва да бъде подробна…

Той взе разписката разярено, допълни я в полето, после й я върна. Тя извади от чантата си един лист хартия и сравни своята сметка с тази на Филип. Устните й мърдаха бързо. Повтаряше си цифрите на испански. След малко каза:

— А добавките за превоза? Вие сте ги забравили!

— Вярно — каза той. — Колко?

— Трийсет и седем франка и седемдесет и пет сантима.

Той поправи сбора и изръмжа:

— Това ли е всичко?

— Да, господине.

— Тогава подпишете.

— Защо?

— Защото искам да имам документ, че днес съм ви платил както трябва.

— Но вие още не сте ми платили!

— Ами това? — каза той, като показа парите върху масата.

— Липсва за превоза.

Той прибави трийсет и седем франка и седемдесет и пет сантима. Тя дълго брои парите, преброи ги повторно, подреди ги в ръчната си чанта, надраска нечетливо подписа си върху копието на сметката. После, като се изправи, попита:

— А удостоверението ми, господине?

Той беше забравил тази последна формалност. Като откъсна един лист от тефтера си, написа на един дъх върху него, че госпожица Мерседес Марета е работила при него от тази до тази дата като камериерка и че го напуска, свободна от всякакви задължения. След като прочете този лаконичен текст, Мерседес леко се усмихна.

— Това ли е всичко, което господинът намери за нужно да напише в моето удостоверение? — попита тя.

С края на пръстите си тя размахваше листа пред себе си като ветрило.

— Да, наистина! — изръмжа Филип. — И считам дори, че съм много снизходителен! Ако бях поискал да кажа всичко, каквото мисля, трябваше да добавя, че вие сте най-отвратителната личност, която съм познавал!

Лицето на Мерседес не трепна нито веднъж.

— Има ли господинът какво да се оплаче от мене? — попита тя със сладникав глас.

— А, да, разбира се! — извика той. — Ако зависеше само от мене, вие нямаше да останете и два дни в дома ми!

— Госпожата ли искаше да ме задържи?

— За нещастие, да!

— Толкова е добра госпожата. Всъщност тя има интерес да ме търпи. Знам толкова неща за нея!

Филип стана зад бюрото си и показа вратата.

— Идете си!

— Не желае ли господинът да научи, че е рогоносец?

Беше произнесла думата „рогоносец“ на испански.

Дяволско злорадство блестеше в очите й.

— Видиотявате се от злоба, бедно момиче — каза Филип, като сдържаше гнева си. — Излезте, ако не искате да ви изхвърля навън!

— Вие може би си въобразявате, че измислям? — измънка тя. — Трябват ви доказателства? Ами ако ви кажа, че госпожата спи с вашия син?

Това беше прекалено! Филип стисна юмруци, обиколи бюрото и се насочи към Мерседес.

— Не ме докосвайте! — изсъска тя. — Или ще крещя. Ще вдигна на крак цялата къща. Ще извикам полицията!…

Той я хвана за лакътя и я повлече навън от кабинета.

— Вие сте измет! — каза той през зъби.

Гримаса от злоба и от страх разкриви лицето на Мерседес. Тя се мъчеше да се освободи, дърпаше се и следваше Филип, като крещеше:

— Измет е госпожата! Виждала съм я с господин Жан-Марк! А не беше красиво, кълна ви се! Тя спа тук с него, после в квартирата му на улица „Асас“! Ако не ми вярвате, попитайте Агнес, която ходи да чисти там! Тя е намерила там нещата на госпожата! Чорапи, кърпи, бельо…

Тя се задъхваше и се оплиташе в тия гнусни подробности. Стигнал във вестибюла с тая фурия, Филип я изхвърли на площадката, тресна вратата и остана зашеметен. Учудваше се, че брътвежите на една слугиня могат да му причинят такава болка.

— Мръсница! — прошепна той, за да се успокои. — Мръсница!…

После влезе в стаята. Карол не беше вече в леглото си. От банята долиташе шум от вода. Вратата беше оставена отворена. Но Филип не прекрачи прага. Страхуваше ли се да изненада Карол гола във ваната й? Парализиран изведнъж, той се отпусна в един фотьойл до неоправеното легло.

— Ти ли си, Филип? — попита гласът на Карол. — Добре ли мина всичко с Мерседес?

— Да, да…

— Ще бъда готова след две минути! Ще поръчаш ли да донесат закуската?

Той стана, дръпна два пъти шнура на звънеца, който висеше в алкова, и пак седна. Шокът отмина, яростта стихна, той се чувстваше отслабнал, наранен, отровен. Сякаш беше дишал отровни миризми в тази стая. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече му прилошаваше. Хвърленото от Мерседес обвинение беше съвсем невероятно. И все пак как да се обясни гневът на Карол снощи срещу Жан-Марк? Като говореше за Валери, гласът й не беше ли глас на ревнуваща жена? „Но не, смешен съм! Карол и Жан-Марк! Съвсем не подхожда!“ Той огледа измачканите чаршафи, двете еднакви възглавници, огледалото със златната рамка, покривката от вигон, картините в сладникавия стил от XVIII век и този женски декор, който изведнъж го ужаси. На вратата се почука. Беше Агнес със закуската на поднос. Той я погледна, сякаш я виждаше за първи път. Едра, непроницаема, всяваща безпокойство.

— Къде трябва да поставя подноса, господине? — попита тя.

— На леглото. Благодаря, Агнес.

Тя излезе. Той си спомни, че за режима, който прилагаше, трябва да вземе сутрин на гладно едно диуретично лекарство. Флакончето беше на нощната му масичка. Две хапчета. Глътна ги.

Карол се появи с хавлиен пеньоар, прилепнал по тялото, и с розова кърпа, увита като тюрбан около косите. От нея лъхаше мирис на окосена трева. Лицето й без грим изразяваше бодростта на ума, свежестта на кожата, признаци на удоволствието, което изпитваше от тоалета си.

Тя се плъзна в леглото, постави подноса на коленете си, наля си кафе и мляко, захапа една препечена филия с масло, като повдигна лакомо горната си устна.

Филип пиеше сутрин само чай.

— Наистина ли нищо няма да хапнеш? — попита тя.

Той поклати отрицателно глава: режим! Държеше чашата в ръка и гледаше мрачно как в златистата течност се разтапя една таблетка захарин. Съвзе се от първата глътка силен и парещ чай. Достатъчни ли бяха някои всекидневни навици, за да се прогонят кошмарите? Когато тялото се върне към привичките си, духът лесно намира своя покой. Той се вгледа в Карол. Тя пиеше кафето с мляко, стиснала чашата с двете си ръце като дете. Над белия порцелан се виждаха само тъмносивите й очи. Пеньоарът бе разтворен над гърдите й. Беше спокойна, естествена, невинна. Телефонът иззвъня.

— Обади се — каза той.

— Не — каза Карол. — Ти.

Той стана и вдигна слушалката.

— Ало, татко? Как си?

Беше Жан-Марк. Филип почувства лека спазма в гърдите и прошепна:

— Добре… А ти?

— Много добре. Искам да те помоля: ще можеш ли да ми дадеш колата за днес?

— Къде ще ходиш?

— Вчера закъсах нещо с остин-купъра на Валери. Мисля, че делкото се е повредило. Днес е неделя, гаражите са затворени. Много глупаво! С приятели се бяхме уговорили да излезем на разходка. Така че ако може…

— Почакай — каза той, — ще говоря с Карол.

Затисна с ръка микрофона на слушалката и като се обърна към жена си, каза:

— Жан-Марк иска колата.

— А, не! — извика тя.

— Защо? Ще я използуваш ли?

— Да.

Филип вдигна слушалката към бузата си.

— Невъзможно, драги. Карол има нужда от нея. Съжалявам…

След като затвори телефона, той седна отново, преметна крак връз крак и помълча известно време. Карол изпи кафето си с мляко и постави подноса до себе си, на леглото.

— Какво смяташ да правиш днес? — попита той.

— Нищо.

— Тогава защо не пожела да дам колата на Жан-Марк?

— Не намираш ли, ме вече трябва да престанат тия разходки до Бромей за вдигане на крака? — каза тя с глух глас.

В нейния поглед имаше такава злоба, ме впечатлението на Филип беше, сякаш се намираше пред друга личност. Преобразяването бе станало като в театър. Но Карол бързо се върна в първата си роля. Усмихната, тя взе едно модно списание от нощната масичка, отвори го и заяви:

— Лятната мода ще бъде страшна тази година.

Филип влезе в банята. Докато се бръснеше, той чу Агнес да влиза, за да вземе подноса от закуската. Собственото му лице в огледалото го изненада. Той ли беше този мършав, похабен човек, чийто поглед молеше обяснение? Бързо се изми, навлече стария сив фланелен костюм, който обичаше да носи в неделя, и се върна в стаята, където Карол продължаваше да чете. Тя дори не вдигна очи към него. Той излезе, премина през салона и се запъти към кухнята.

Кухненските съдове бяха измити и подредени. Нищо не беше разхвърляно. Агнес бе излязла. Той отвори вратата и се заизкачва бързо по задната вътрешна стълба. Спирала от тесни стъпала се издигаше между мръсните стени. Стигнал до петия етаж, Филип се спря, за да отдъхне, после тръгна по коридор с нисък таван, осветяван тук-таме от капандури. Таванският етаж на тази къща беше лабиринт от резки завои, от необикновени чупки. Един лошо затворен кран ронеше сълзи над ръждясал леген. От общия клозет лъхаше силна миризма на зеле. Зад тънките врати спореха хора, радиоапарати свиреха с все сила. Между съкооператорите на много пъти бе повдиган въпросът да се почисти и боядиса този етаж на прислугата. Но никога не беше се стигнало до мнозинство, за да се извърши ремонтът.

Филип не знаеше дори къде точно живее Агнес. Вляво или вдясно беше стая №27? Той тръгна вляво и попадна точно на нея. Изведнъж му се видя странно неговото присъствие пред тази врата. Подвоуми се за секунда, после почука.

— Кой е? — попита гласът на Агнес.

— Господин Ейглетиер — каза Филип.

— Ах! За минутка…

Вратата се отвори и разкри малка мансардна стаичка с розови хартиени тапети на райета. Между желязното легло и тоалетната масичка се беше изправила Агнес, облечена цялата в черно и с виолетова сламена шапка на глава. Зад нея, на стената, имаше едно разпятие, клонче чемшир и религиозни картинки, забодени в шахматен ред.

— Излизате ли? — прошепна Филип.

— Отивах на литургия, господине.

Той никога не бе помислял, че Агнес е религиозна, нито изобщо, че слугините имат някакъв личен живот извън къщата.

— Няма да ви задържам дълго — каза той. — Вие ходите да чистите два пъти седмично квартирата на моя син на улица „Асас“…

— Да, господине — измърмори тя.

— Какво сте видели там?

— Ами… нищо…

Той опря показалеца си в нея и я прониза с инквизиторски поглед.

— Видели сте, Агнес!… Вие сте го казали на Мерседес! Трябва да го кажете и на мене!… Какво сте видели там?

Тя не отговори. Долната й устна трепереше като листо. Всички бръчки по лицето й се раздвижиха. Той се наведе над нея и настойчиво каза:

— Дрехи на госпожата? Бельо на госпожата?

Сълзи бликнаха от очите на Агнес. И навела глава, тя изсумтя:

— Да, господине… Но това беше отдавна… Миналата година… О, господине… Не трябваше!…

Тя хленчеше сега.

— Благодаря, Агнес — каза той.

И си тръгна стремително. Отново в лабиринта. Полукафяви-полубежови стени, ниши и завои. Къде беше изходът? Филип дълго се въртя в този лошо осветен тунел, в който номерата по вратите не бяха последователни. Сега дори не се чуваха нито гласове, нито музика. Никой не живееше тук. Имаше натрупани мебели, шкафове с парцали, дупки на плъхове, свърталище на паяци. Навярно бе сбъркал посоката. Загубен в етажа на слугините! Върна се назад и мина покрай стаята на Агнес. Стълбата. Добре. Стъпалата се огъваха под тежестта му. Същото чувство на прилошаване беше изпитал някога, по време на буря, когато прекосяваше Атлантическия океан с кораба „Куин Мери“.

Площадката на втория етаж. Той блъсна вратата, прекоси целия апартамент като сомнамбул и се спря пред леглото, на което Карол прелистваше илюстровани списания. За пръв път я гледаше не вече като жена за любов, като жена, на която можеше да изневерява, а като неприятелка, която трябваше да убие.

— Съмнявах се и щях да те пратя по дяволите, ако ми беше изневерила с когото и да било — каза той. — Но това, което научих, надминава всичко, което си въобразявах. Как можеш да бъдеш толкова… Толкова мръсна, че да се нахвърлиш на Жан-Марк, на сина ми?

Последните думи заседнаха в гърлото му. Горчивина изпълни устата му. Беше загубен, ако мъката се смесеше с гнева му. С усилие той напрегна мускули, стисна челюстите си. Карол повдигна красивата си, забрадена глава и каза с лек презрителен тон:

— Какво те прихваща? Откачаш ли?

Тази нечестност окончателно го обърка.

— Може би не е вярно? — извика той.

Тя издържа погледа му. За миг се гледаха мълчаливо. После той почувства, че от лъжа на лъжа те бяха стигнали до точката на разрива, че и тя бе стигнала до крайност, че не можеше да отрича повече. Изведнъж тя отхвърли завивките, стана и се изправи пред него. Безумен блясък се появи в зениците й. Заговори с някакво зловещо спокойствие, с гневна кротост, като движеше бавно устните си.

— Да, истина е, Филип! И аз не съжалявам! Ти си такъв мръсник, че нямаш право да упрекваш никого за нищо. Най-вече мен! Виждаш ли, ти си ми причинил толкова зло, като ме мамеше в продължение на години с всевъзможни проститутки! Но аз нищо не казвах! Аз търпях! Сега е твой ред да търпиш! Мразя те! И твоят син те мрази! Ние добре се подиграхме с тебе!…

С изправена глава в белия си пеньоар, тя говореше, говореше, преповтаряше жалбите си, мъчеше се да разлютява раната. И той я оставяше да говори, сразен от откровението. Сега вече нямаше дори надежда в съмнението. Да смаже ли с юмрук това лице на малко злосторно женско животно? Каква полза? Той я презираше, за да няма за какво всъщност да й се сърди. Но другият, но Жан-Марк? Този син, с когото толкова много се гордееше! Как е могъл?… Филип смътно съзнаваше, че стои прав в една тъмнорозова стая, в която бръмчи глас, чиято злоба го кара да скърца със зъби. Сърцето му тежеше, биеше силно. Чувстваше болка от желязно копие между ребрата си. Да избяга бързо оттука, да не вижда повече Карол, да отиде да диша чистия въздух навън. Той излезе, без да каже нито дума.

Шумът и движението на улица „Бонапарт“ го поеха и понесоха. Вървеше без цел и мислеше как Жан-Марк се люби с Карол. Точността на картините го смразяваше. Един негов двойник проникваше в тялото на жена му. Беше ужасно, непоносимо! Тя бе достатъчно порочна, за да сравни двамата мъже. Навярно дори предпочиташе младежките похвати на своя заварен син пред тия на съпруга си. Положително е признала това на Жан-Марк, който се е възгордял. Помислил се е за герой от гръцките трагедии. А всъщност е един малък мръсник, предпазлив и малодушен. Подлец, който действува тихомълком. Как се е преструвал като маймуна в продължение на месеци пред баща си! А самият той, Филип, беше плащал наема на квартирата. Бе давал пари, за да може синът му удобно да целува неговата жена. Считали са го за глупак! Това е може би най-тежкото! Отвращението пропъждаше болката. Гневът потискаше мъката. Измамен, подигран, осмян жестоко, той си възвръщаше духовната сила. Повика едно минаващо такси, хвърли се вътре и се сгромоляса на седалката.

— Къде да ви откарам? — попита шофьорът.

* * *

Жан-Марк навлече един стар сив пуловер, нави тъмнозеления шал около врата, погледна часовника си и установи, че пак е закъснял. Трябваше да мине да вземе Валери от дома й в десет часа, а беше вече десет и двадесет минути. Толкова по-зле, тя беше свикнала! Впрочем какво ли щяха да правят днес без кола… Той излезе от стаята си и затвори вратата. Като стигна в края на коридора, неочаквано трепна. Срещу него баща му изкачваше стълбите тежко, стъпало по стъпало, плъзгайки ръка по парапета.

— Какво има, татко? — попита загрижено Жан-Марк.

Филип стигна площадката и се изправи. Дишаше неравномерно. Лицето му бе сериозно.

— Върни се — каза той. — Имам да говоря с теб.

Жан-Марк се върна в стаята си, следван по петите от баща си. Затворил веднъж вратата, той почувства как нараства тревожният му страх. Смразяващ поглед прониза главата му. Филип извика внезапно със сгърчено лице:

— Хубаво сте се подиграли с мене ти и Карол!

В същия миг той вдигна ръка. Плесница отекна чак в черепа на Жан-Марк. Той залитна от удара. Вкус на желязо изпълни устата му. Лявата му буза гореше. Той отстъпи назад, към стената, с вдървени крака. Пред него баща му, с набръчкано лице, дишаше тежко. Щеше ли да удря още? Не, той се владееше, мъртвешки блед, тежък, неподвижен. В очите му не блестеше вече този смъртоносен лъч, погледът му изразяваше огромно отвращение.

— Да не си посмял да стъпиш вкъщи — каза той със задъхан глас. — Не искам да те виждам вече… Не искам вече и да чуя за тебе… Никога, никога!… Между нас двамата всичко е свършено, чуваш ли?… Свършено е…

Миг след това вратата се тресна. Жан-Марк остана сам, безсилен, ушите му бучаха като след тропически ураган. Бързината и грубостта, с които се разигра сцената, създаваха в него някаква нереална представа. И все пак не можеше да се съмнява, че целият му живот бе разбит за две секунди. Имаше нещо злокобно в тази истина, която избухна със закъснение. Защо катастрофата, от която се страхуваше през цялото време на връзката си с Карол, трябваше да стане, след като бе скъсал с нея? Плащаше сега, когато не беше виновен. И дори не можеше да се извини с времето, което бе изтекло. Не съществуваше никаква давност за престъпление от този род. Падна по корем на леглото си и заби лице във възглавницата. Сълзи обгаряха очите му. Кой ли беше уведомил баща му? „Все едно! Колко много страда! Как ме презира! Как ме мрази!“ Съзнавайки позора си, той нямаше желание да се оправдава, да се бори, да живее. Обърна се на гръб, запали цигара. Димът имаше слабо солен вкус. Какво щеше да стане с него? Изгонен от семейството си, окалян, прокълнат!… Една драскотина на тавана. Отвратително спокойствие на мебелите. Нищо друго, освен дърво, желязо и тъкан, бездушни вещи. „Аз съм мръсник“. Беше мръсник, както другите бяха синеоки или чернооки, педерасти или страдащи от артрит. Искаше му се да изгаси цигарата върху ръката си, за да изпита смелостта си! Бавно приближи до дланта си горящи я край. Още два сантиметра до кожата. Настръхна от страх. После смачка фаса в пепелника. И в същото време си помисли, че всъщност никога не е имал намерение да се изгаря с тази цигара, че се е пошегувал да се изплаши, че както в дребните неща, така и в големите е страхливец. Сега вече не плачеше. Мъката му беше много голяма, за да се изрази със сълзи. Минутите минаваха и той не се изкушаваше да погледне часовника си. Слабо тиктакане дълбаеше вената на китката му. Какво го интересуваше сега времето!… Направеше ли опит да се отърси от този отвратителен гнет, той виждаше отново бледата маска със зачервени очи, чувстваше пак пламъка на плесницата върху бузата си. Няма да имат край плесниците на баща му! През целия му живот, ден след ден… Потънал в размишленията си, той едва чу, че на вратата се чука. Един глас каза през пролуката:

— Жан-Марк! Тук ли си?

Позна Валери, стана с досада и отиде да отвори.

— Чаках те повече от един час — каза тя, като влезе. — Какво се е случило? Знаеш ли какъв вид имаш?

— Страшно съм окалян — каза той.

— Защо?

— О, няма нищо!…

— Има, кажи ми какво!

Подвоуми се, после изръмжа против волята си:

— Скарах се с баща си.

— По какъв повод?

— Много гадна история!

Тя се усмихна. Беше ли се досетила? Способна беше на това! Момичетата имат такава интуиция! Не, тя не знаеше. Преструваше се, че знае. За да го дразни. Тя продължаваше да се усмихва. „Ами ако й кажа за състоянието, в което се намирам?…“ Това намерение го ужаси, възбуди го. Мръсното желание винаги да се плъзга все по-ниско, за да вижда докъде можеше да затъне.

— Каква е тази гадна история? — каза тя. — Обясни…

Той се чу да шепне:

— По повод на Карол.

— Твоята мащеха?

— Да, спах с нея. Баща ми научил. Голям мръсник съм, нали?

Той дебнеше да види как ще реагира. Тя мълча един миг. После усмивката й се засили, очите й се свиха и тя каза:

— Нима си въобразяваш, че не съм се досещала! Тя направи такава физиономия, когато ни завари в Бромей! Като крава е влюбена в тебе тази добра женица!

Извила встрани глава, тя го гледаше хитро, с възбуда. „Ето целия ефект, който предизвика това в нея!“ — помисли си той разочарован.

— Разбира се — подзе тя, — баща ти не е могъл да прецени добре! На неговата възраст това не е смешно!

— Не, както казваш, не е смешно!

— Каква каша! Хайде не мисли повече! Всичко ще се уреди!…

Беше се приближила толкова до него, че го докосваше с върха на гърдите си. Той я прегърна. Невъзможно! Баща му беше още в стаята, баща му виждаше всичко… Е, добре, една причина повече! Той притисна устата си върху кадифените устни, които му се отдаваха. Натежала изведнъж, тя го притегли към леглото. Не беше предвидил това. Но не беше ли то единственият начин да забрави всичко? Поваляне, мрак, потъване… Облада я, сякаш утоляваше жаждата си за отмъщение. После се почувства пак празен и смазан, още по-отвратен. Валери се миеше и поправяше прическата си зад паравана.

— Изпитвах такова силно желание! — каза тя.