Анри Троая
Гладът на лъвчетата (20)

VII

На вратата се чукаше. Карол се попривдигна на лакти. Трябваше да напрегне паметта си, за да си припомни най-после, че беше позвънила на Агнес за чай. Навярно междувременно Карол е заспала отново, а Агнес чукаше. Тежък утринен сън. Истински сън може би, откакто снощи се беше вмъкнала отмаляла в леглото си. Каква ужасна нощ! Стегнати слепоочия, горчилка в устата, пламнал стомах! Сгреши, като яде пиле с лимон, в този африкански ресторант. Бяха пили ракия от смокини. Черният оркестър свиреше шумно. Тя още чувствуваше във вените си думкането на там-тама. Цялата й кожа беше настръхнала. Стаята плуваше в полумрака.

— Влезте — каза Карол.

С две ръце Агнес носеше подноса със сутрешната закуска.

— Колко е часът? — попита Карол.

— Десет, госпожо.

Както всяка сутрин, Агнес остави подноса върху леглото, широко отвори прозореца и дръпна пердетата. Карол примижа в светлината. Слънцето и свежият въздух изведнъж я замаяха.

— Щорите, Агнес!

Агнес спусна щорите и излезе. Карол напълни чашата и я поднесе към устните си. Топлата струя чай се разля в тялото й, изми всичко, попари всичко, пречисти всичко по пътя си. Миризмата от тостовете погъделичка ноздрите й. След снощното прекалено ядене и пиене разумно беше да остави организма си да почине. През деня ще изяде само няколко плода и ще изпие три чаши минерална вода. Навярно имаше вид на мъртвец. Взе със страх едно огледало от нощната масичка. О, не! Видът й беше съвсем приличен! Очите й бистри, по ъгълчетата на устните и на очите имаше само леки бръчки… Наистина този нощен крем й действуваше добре. Тя можеше да мине почти без грим. Олимпия често й беше казвала, че я намира по-красива, като става от леглото, отколкото докарана за излизане. Да не се доверява на Олимпия, Нима съществува женско приятелство без коварство? Тя плъзна ръка по шията си, чиято кожа беше увиснала малко под брадичката. „Изглежда, че ако всяка сутрин си протяга двадесет пъти напред долната челюст… Идиотщина!“ После пръстите й стигнаха в косата, повдигнаха я и я разпръснаха на кичури, както в една картина, която тя дълго бе изучавала. Наблюдаваше се в огледалото, поздравяваше образа си и съжаляваше, че следобед си беше определила час при фризьора. Откровено казано, би могла да мине още осем дни, без да се накъдри. Още повече че Харолд отсъствуваше и навярно Раул ще трябва да й прави фризура. Последния път Раул я беше обезобразил. Няма да отиде. Но изведнъж разбра, че ако не отиде на фризьор, следобедът й ще се провали. Ще се проточат празни, сиви часове. Никога през живота си не беше оставала така незаета. Дължеше се на вчерашната вечер, на това много тежко ядене, на този шум… Пък и Ксавие не беше забавен! Откъде тази идея да я заведе там с две двойки, които едва познаваше. Мъжете говореха за сделки (те всички бяха от търговията със зърнени храни), жените нямаше какво да си кажат, оркестърът се развихряше под червено лакирания свод, светлината беше толкова слаба, че пилето в чиниите изглеждаше бледолилаво, сервираха едри, отпуснати негри. След вечерята танцуваха. Ксавие притискаше силно Карол. Той имаше чувство за ритъм. И най-малките му движения бяха съгласувани с музиката. Тя още не беше се любила с него. Това ще стане утре или вдругиден. Когато пожелае… Жалка беше съвсем животинската похотливост в това сближаване. Като я изпращаше до вкъщи, той я беше поканил да замине с него на Антилите. Луксозна яхта на италиански кораб. Отплаване от Кан след осем дни. Продължителността на пътуването седем седмици с престои на най-живописните острови. Не беше казала нито да, нито не. Наистина Ксавие съвсем не я блазнеше със своето лице като пита, с досадната си любезност и с липсата на всякакво чувство за хумор, но архипелагът я привличаше като някакъв голям географски десерт. Да напусне Париж. Да отиде, където и да е към слънцето. До гуша й беше дошло от този шумен град от тия хора, винаги едни и същи, хора, които се познаваха един друг, от тези задръствания, от тези интриги, от тези вечери, от тази миризма на бензин… Тя замечта за безлюден плаж, по който се разбиват вълни. Вятър в кокосовите гори. Млад гол мъж, изправен на върха на вълните върху сърф. И океанът го носи от гребен на гребен сред кипежа на пяната чак до брега. В кой ли филм беше видяла това? Този млад мъж приличаше на Жан-Марк. Тя рязко пропъди тия мисли. Впрочем навярно на Антилите няма водни ски. Ксавие нямаше нищо спортсменско. Жан-Марк също!

Тя въздъхна бавно и започна да гримира очите си. Четчицата с аркансил се плъзгаше по миглите, натежаваше и ги удължаваше. Погледът на Карол в огледалото ставаше по-дълбок и загадъчен. Нищо още не беше решила — нито за фризьора, нито за Антилите. Тази нерешителност й беше приятна като хладината на чаршафите, еластичността на дюшека, мекотата на възглавницата под гърба й. „По-късно, ще видим. Имам време. Уморена съм. Днес е ден на двоумение — това е всичко!“ С очите си беше „свършила“. Няма да гримира нищо друго. Ще бъде малко бледа, но интересна. За опит само. Но за кого? Мисълта за самотата я смрази. Почувствува около себе си трептене, разширяване на концентрични вълни като ония около гонг, ударен с дървен чук. Главата все повече я болеше. Ако не беше толкова светло, щеше на драго сърце да заспи пак. Отново три почуквания на вратата. Агнес се връщаше да вземе подноса от сутрешната закуска. Ще й каже да спусне пердетата. Ще прекъсне телефона. Ще се преструва на болна, на много болна… Не влезе Агнес, а Жана, домашната прислужница, една хилава жена с подутини и топчест нос, осеян с виолетови нишки. Носеше прахосмукачката. Маркучът висеше на врата й като голямо безжизнено влечуго.

— Мога ли да почистя стаята, госпожо?

— Нали виждате, че не може! — каза Карол с досада.

Жана примигна като плесната от този отговор и тръгна обратно със ситни крачки. Но когато бе пред вратата, тя се спря и преви гръб до земята. Появи се Филип. Карол не можа да потисне сепването си от изненада. „Все пак съм щастлива, че имах време да гримирам очите си!“ — помисли си тя бързо. Жана офейка, като чукна прахосмукачката в рамката на вратата.

— Внимавай де! — каза Карол.

После, като се обърна към Филип, тя попита:

— Няма ли да ходиш в кантората?

— Не. Имам в единадесет часа среща в града — каза той.

За пръв път се осмеляваше да влезе в стаята на жена си, откакто се бяха скарали. Какво ли искаше от нея? Тя реши да се предпази и не го покани да седне.

— Как си? — попита той след миг.

— Немного добре. Прибрах се късно. Болна бях през цялата нощ.

— Трябваше да ме повикаш!

Тя го прониза с ироничен поглед.

— Каква полза щеше да има?

Филип не отвърна. Отново беше затлъстял. Очите на пълното му и розово лице бяха безизразни. Като го гледаше прав пред себе си с отпуснати ръце, тя не можеше да повярва, че има авторитет пред клиентите си и пред сътрудниците си. Как да си обясни, че увереността на неговите съждения, професионалната сръчност и изисканият стил, които с удоволствие всички му признаваха в работата, така жестоко му липсваха в частния живот? От няколко дни тя го считаше не толкова циничен и не толкова груб, както в миналото. Дълбоко засегнат, той таеше всичко в сантиментална отпуснатост и мълчалива съпротива. Беше груб с нея, груб с децата си. Презираше го, но вече нямаше желание да му причинява болка. Той се обърна с гръб към прозореца. Тя го видя като силует на светъл екран. Въпреки полуспуснатите щори цялата дневна светлина блестеше пред нея. При това осветление изпъкваха и най-малките недостатъци на лицето. Познаваше слабостите си и се отмести, за да избегне предателските лъчи на слънцето.

— И аз спах лошо — каза той. — От кабинета ми се чуват всички шумове от улицата…

Нима искаше да го съжали, да му предложи да спи в нейната стая, чиито прозорци гледаха към тихия двор? Това единствено предположение я накара да изпита радостен гняв. Беше по-силната, няма да го щади, ще му плати за любовниците, за Жан-Марк и за всичко друго… След този изблик на злоба тя потъна в безразличие, още по-страшно от омразата. Тъй като тя мълчеше, той подзе смирено:

— С кого беше снощи?

— С приятели.

— На театър или на концерт?

— Не, в един африкански ресторант.

— Хубаво ли беше?

— Не лошо.

Всъщност заведението не беше интересно. Но Антилите, Антилите… Фосфоресциращото море, дивашките танци. Ксавие… Тя пресметна, че ако тръгне на това пътешествие, ще й трябват пари. Не за да плаща за пътуването (това ще направи Ксавие), но за рокли, за всеки случай, за непредвидени разходи… Между нея и Филип беше сключено финансово споразумение поради скъсване на отношенията. Той й беше открил банкова сметка и я поддържаше редовно, без никога да й иска обяснения. От своя страна, тя се въздържаше да прави прекалени разходи. От благородство, от коректност. Играеше „честно“, както казваше Олимпия. Малко пресилено наистина. След като се бе ограничавала в продължение на седмици, сега считаше, че е дошъл моментът да навлезе в по-охолен живот. Мислено си състави списък: „Два костюма, четири-пет много хубави блузи, една следобедна рокля…“ Сумата нарастваше. Отправи към Филип изпитателен поглед. Той беше на нейно разположение, ще се съгласи на всичко.

— Всъщност — каза тя — не знам в какво състояние е моята банкова сметка, но ще имам значителни разходи през седмицата…

— Ще направя необходимото — каза той.

Галантен, героичен, възхитителен, с бистър поглед и с портфейл в ръка. Нещастен тип!

— Можеш ли да ми кажеш на колко да възлиза влогът? — подзе той.

— Не знам точно. Смятам да замина за Антилите с приятели. Така че, както виждаш, ще трябва да се осведомя…

— За Антилите ли? — измърмори той.

— Не одобряваш ли идеята?

— Много е хубава… Няма да бъдеш дълго време в Париж тази година… През януари на Капри, сега на Антилите…

Той имаше вид на измамен — с бръчка на челото и увесен нос. Тя се учуди на бързината, с която беше решен въпросът за пътуването. Това, което преди минута беше мечта, двоумение, бавно премисляне за или против, се превърна въпреки волята й в действителност. Изведнъж се почувствува много заета, трябваше да ходя на сто места в четирите краища на Париж, не й стигаше време. Колко ли бе часът?

— Кога смяташ да тръгнеш? — попита Филип тъжно.

— След осем дни.

— А!…

Настъпи мълчание. Филип беше на перона на гарата. Казваше й сбогом. Той въздъхна.

— Е, добре! Аз пък имам да ти съобщя една безумна новина: Даниел ще се жени.

— За малката Совело?

— Да. Ти си очаквала?

— Почти…

— Тя забременя от него!

— Много е добро това момиче!

— Все пак…

Тя го изслуша да изрежда основателните възражения. Имаше право по всички точки. И именно това най-много я дразнеше. Отвращаваше се от тази фамилия. Колкото повече затъваха Ейглетиерови, толкова по-щастлива щеше да бъде. Какво ли имаше тази сутрин във въздуха, че така много я ободряваше? След една нощ на главоболие и кошмари тя възкръсваше подмладена, жизнена, егоистична, с чиста кожа, с остри зъби пред този победен мъж. Ще отиде при фризьора — разбира се! — после у шивачката си, после в този магазин в квартал Сен Оноре, който Олимпия толкова й беше хвалила! Даниел оженен и глава на семейство — букет от бенгалски огън на нелепости!

— Доволна съм за Даниел — каза тя, като се усмихна.

Филип я изгледа с безпокойство. Тя протегна ръце напред. Нощницата й беше прозрачна.

— Сега ме остави — каза тя. — Закъсняла съм!

Той си излезе.