Анри Троая
Гладът на лъвчетата (12)

XII

— Сигурно мащеха ти е предизвикала всички тези трудности! — извика Люси, като изведнъж се намръщи над чашата си.

— Не, мамо! — каза Франсоаз. — Напротив, Карол беше склонна ти да дойдеш!

— Значи баща ти се е противопоставил?…

— Да.

— Той няма право да ми забранява.

— Той нищо не ти забранява. Моли те да си избереш. Ако предпочиташ да присъствуваш на религиозния брак, той ще присъствува на гражданския, а пък ако ти предпочиташ да присъствуваш на гражданския, той ще присъствува на религиозния.

— А защо да не присъствувам и на двата?

— Защото не иска да те срещне!

— Няма да се хвърля на шията му! Ние сме се разделили при много добри отношения!…

— Може би, мамо. Но все пак…

— Винаги стават някакви истории при брака на децата, чиито родители са разведени — каза Ив Мерсие с нравоучителен тон.

— Въпреки това! Трябва да се намери начин за споразумяване! Не сме кучета! — каза Люси.

Франсоаз извърна глава. Тези спорове за предимство я дразнеха. Безсмислено беше да избухват отново старите вражди между родителите по повод на едно събитие, което интересуваше само нея. С техните горчиви спомени, с тяхната фалшива гордост, с техния остарял егоизъм нямаше ли да й попречат да бъде напълно щастлива в деня на сватбата си? Макар и да изпитваше съжаление към майка си, тя й се сърдеше, че не е отстъпчива. „Ах, по-скоро да се измъкна от това семейно тресавище, да си създам мое собствено огнище и повече да не разчитам на нищо друго, освен на моята воля и тази на Александър!“ Щастие бе за нея, че той не я придружи тази неделя следобед! Стига му посещението през миналата седмица! Той не бе казал нищо обидно на Франсоаз по адрес на майка й, нито за втория й баща, но тя беше убедена, че ги е осъдил строго. Щеше да го види тази вечер, в седем часа. Това бе единствената светла точка през този ден. Даниел и Жан-Марк имаха вид, че също се отегчават около масата. Зад гърбовете им телевизорът беше пуснат, но без тон. От време на време Даниел, все още бронзов от зимното спортуване, се обръщаше, за да види бегло някоя картина. Яхнали коне с плъстени копита, жестикулиращи и неми каубои стреляха безшумно срещу индианците, които падаха, без да издадат никакъв вик. Люси избърса носа си с кърпа, погледна съпруга си с влажни очи и каза:

— И така, Ивон, ти какво мислиш?

— А-а — отвърна Ив Мерене, — аз съм деветата дупка на кавала…

— Знам — изхленчи Люси, — но това не е никакво решение!

Жан-Марк се усмихна саркастично и запали цигара с една позлатена запалка, чието щракане, изглежда, му доставяше голямо удоволствие. Беше подарък от тази Валери дьо Шарнерай, която Франсоаз случайно бе срещнала само веднъж на улицата и която й бе направила впечатление на ужасно предвзета снобка. „Ще трябва да му говоря за това момиче! Да узная докъде е стигнал с нея. Надявам се, че няма да…“

— Добре — каза Ив Мерсие, — ето моето мнение. Щом трябва да се избира, сладката ми, аз смятам, че ние, ти и аз, трябва да присъствуваме на гражданския брак, а след това ще направим един голям гуляй тук, вкъщи, семейно, само със свидетелите.

— Значи не ще видя дъщеричката си в булчинска рокля? — изстена Люси.

— Аз няма да се венчавам в бяла рокля, мамо — каза Франсоаз решително.

— Не в бяла? Защо?

Франсоаз се почувствува като попарена. Погледите на братята й бяха отправени към нея.

— Защото се ужасявам от този маскарад — отвърна тя.

Настъпи мълчание. Тя дишаше тежко. „Да мислят каквото си щат! Малко ме интересува!“

— Но как ще бъдеш облечена тогава, мила моя? — попита Люси с нескрито безпокойство.

Тя бе изостанала с един век.

— С бледосин костюм — каза Франсоаз. — Избрах си вече модел. Ще ти го покажа. Ние смятаме да сключим гражданския брак в събота, църковния брак в понеделник…

— В събота ще бъде прекрасно! — извика Ив Мерене. — Точно тогава съм свободен. И, значи, за гуляя — разчитай на мене! Твоят бъдещ съпруг има хубав апетит, надявам се…

— Как може да знае това още отсега, бедната ми? — попита Люси, като се усмихна.

— О! Тия неща жените отгатват веднага. Във всеки случай много мил изглежда твоят Александър!

„Мил не е подходяща дума“ — помисли си Франсоаз. И веднага си даде сметка, че трябва на всяка цена да отвърне нещо на този комплимент.

— И той ви намира за много мили — прошепна тя.

— Значи разбрахме се — заключи Ив Мерене. — Граждански брак в събота, а след това се събираме у нас… Кои ще бъдат свидетелите в общината?

— Дидие Копелен от моя страна и един колега от Института по източни езици от страна на Александър.

— Това е много мило!

Всичко беше много „мило“! Със свито сърце Франсоаз си представи тази трапеза, която без съмнение щеше да бъде много шумна, много обилна, с много, и то различни вина; Ив Мерсие пийнал и в настроение, Люси нервна, а Александър, ироничен и студен, ще наблюдава всичко и безмълвно ще критикува всичко. Но нямаше начин да се направи друго.

Изобщо направеният компромис беше самото благоразумие. Франсоаз благодари на майка си и й се закле, че ще мине да я види в „булчинския“ тоалет заедно със съпруга си веднага след церемонията в църквата, преди приема със студен бюфет, който ще се даде у тях, на улица „Бонапарт“.

— Ще има ли много свят на този прием? — въздъхна Люси.

— Не, мамо. Не повече от тридесет души. Само най-близките.

— Най-близките! А без мене!

Тя започваше отново. Франсоаз потисна един жест на нетърпение.

— Но, мамо!…

— Знам, знам, остави…

Появата на Анжелик, завърнала се от разходка с прислужничката, създаде неизбежното оживление. Докато Франсоаз и майка й се занимаваха с детето, Жан-Марк каза:

— Пет часът и половина! Веднага трябва да тръгна.

— И аз — каза Даниел.

Той се приближи до брат си, лепна се до него така пъргаво и радостно, сякаш бе скочил във влак по време на движение. Очевидно двете момчета понасяха тежко тези седмични посещения у майка си. От година на година тя ставаше за тях все по-далечна, по-отегчителна. Франсоаз съжаляваше за този факт, но не можеше да ги обвини в непризнателност. Изгледа ги със завист, когато тръгнаха.

На улицата Даниел и Жан-Марк, без да се уговарят, се отправиха към моста на Севър. Вървяха бързо, размахали ръце, много щастливи, че могат да раздвижат краката си след тази семейна среща.

— Какво мислиш за брака на Франсоаз? — попита Даниел.

— Нищо — отвърна Жан-Марк.

— Много си предпазлив! Аз намирам, че е много глупава идеята да се омъжиш за даскала си! При това положение вкъщи, на масата и в леглото тя ще бъде винаги в клас!

Жан-Марк повдигна рамене: несъмнено шегите на Даниел, бяха много солени. Забелязал пренебрежителното изражение на брат си, Даниел уточни стрелбата:

— Забележи добре, че в леглото никога не знаеш какво ще ти се случи!

Той се опита да си представи сестра си в ръцете на така наречения Александър, загуби се в мъглата и бързо се съвзе. В края на краищата това не го засягаше. Имаше си доста грижи с Даниела.

— С метрото ли ще пътуваш? — попита той.

— Да — отвърна Жан-Марк.

— И аз.

Отново мълчание. Жан-Марк отгатна, че брат му искаше да води с него сериозен разговор като мъж с мъж, но че не знае откъде да започне. При всеки друг случай той би насърчил Даниел да говори, но сега нямаше нито време, нито желание да го слуша. Както винаги, когато имаше среща с Валери, той изпитваше нужда да се уедини в себе си, за да се подготви. Всъщност трябваше да склони душата си и да убеди тялото си, за да може да изпита пълна радост, че ще я види. С Карол не бе изпитвал никога такова чувство. Тази вътрешна борба, на която се подлагаше преди всяка тяхна среща, малко го тревожеше. За щастие тази вечер нямаше да я води в квартирата си. Трябваше да отидат на една частна прожекция на италиански филм в някаква малка зала на „Шанз-Елизе“. След това ще я заведе в един китайски ресторант, евтин, но много забавен. Може би там ще намерят компания от приятели. Тези излизания бяха приятна част на отношенията му с Валери. Изпитваше гордост, че го виждат с нея, защото тя бе хубава, добре облечена, духовита, дръзка, момиче от висшето общество, винаги готово да злослови по адрес на някога, да хапе, да парадира. Двете седмици, които прекара в Шантии, бяха успех в това отношение. Имаше само младежи. Разходки на коне в гората, импровизирани ловни излети, турнири по бридж… Но след това следваха нощите. Той не обичаше да си спомня за тях. Понякога му се струваше, че което и да е друго момиче би му действало повече, отколкото тя. Сега погледна две, които вървяха пред него. Те се спуснаха по стълбите на метрото, преминаха коридора и излязоха през една врата. Срещна ги отново на перона. Момичетата се обърнаха: една брюнетка и една блондинка; отвратителни. Влакът пристигаше с бучене. Жан-Марк и Даниел се качиха след двете момичета в първа класа. Момичетата седнаха. Те останаха прави. Влакът тръгна със силен монотонен шум. Даниел бутна ръката на брат си и каза:

— Къде слизаш?

— Ще се прехвърля на „Трокадеро“ и после ще пътувам до Звездата.

— Добре, тогава и аз така.

— Работа ли имаш натам?

— Не, не точно там.

— Тогава защо?

— Ей тъй, за да бъда с тебе.

Бийанкур. Пътниците, които се качваха, ги изблъскваха. Долепил се до Жан-Марк, Даниел се подвоуми за миг, после подхвана разговора, като заговори по-тихо:

— Какво ще правиш тази вечер, Жан-Марк?

— Зает съм.

— В квартирата или навън?

— Навън.

— Тогава може би ще можеш да ми дадеш ключа си?

Жан-Марк се сепна и учудено изгледа брат си.

— Няма да разтурям нищо — подзе бързо Даниел.

— Какво ще правиш?

— Ще заведа едно момиче.

— Момиче?

— Разбира се, не момче!

— Е, добре, драги! Кое?

— Даниела Совело.

Даниел каза името с нежелание. Едно раздрусване на вагона го отдели от брат му. Прозорците звънтяха. Отново се приближиха един до друг.

— Любовница ли ти е? — попита Жан-Марк.

— Не още. Но ми се струва, че това може да стане днес!… Всъщност, ако ти ни дадеш стаята си!… Тя разбра, че вече не е възможно да стоим ей така и само да се натискаме. Пък и аз вече не мога да издържам. Станал съм много нервен. Не е човешко!

Жан-Марк извади ключа от джоба си, подаде го на Даниел и си помисли с отвращение: „Всичко ще разбишкат, всичко ще омърсят. Ще трябва да проветрявам, да сменям бельото след това“.

— Ще поставиш ключа под изтривалката, като излезеш — каза той.

— До колко часа?

— Няма да се прибера преди полунощ. А дотогава вие ще сте офейкали, надявам се!

— Какво говориш! Даниела трябва да си е вкъщи точно в осем часа!

— Не ви остава много време!

— Ех! Не…

— Бедничкият ми!… Надявам се, че всичко ще мине добре!

— Няма причина…

— С момичетата, нали знаеш…

— Знам, знам — въздъхна Даниел, сякаш бе смазан от дълъг развратен живот.

И той се обърна към прозореца, където лицето му се отрази като в траурна рамка.

— Я слушай — измърмори той след миг, — щом като работата се нареди така, няма да те придружа до „Трокадеро“!

— Така си и мислех! — отвърна Жан-Марк, като се усмихна.

— Трябва да я взема от тях. Живеят близо до Военното училище. Ще се прехвърля на следващата спирка. Довиждане, драги!

— Довиждане!

Даниел се отправи към изхода. С две ръце върху дръжката на вратата, с изпъчени гърди и с безстрашен поглед, той изглеждаше готов да разбие с обтегнатите си мускули автомата за затваряне на вратите. Но вратите сами се отвориха бавно и примамливо, когато влакът спря. Даниел скочи на перона, размаха ръце и се спусна към прохода за другата линия. Едно място се бе освободило пред Жан-Марк. Той седна, когато влакът отново потегли. Всичко мърдаше — и полираните плоскости, и изнурените лица. Бялата светлина, която се отразяваше в емайла, изморяваше очите му. С ръце върху коленете, с вдигната глава, той се мъчеше да пожелае Валери в този железопътен декор.