Анри Троая
Гладът на лъвчетата (23)

X

Пак печатна грешка! Франсоаз изтри с гума сгрешената дума върху петте екземпляра, направи поправката, като удряше клавишите отсечено, и продължи да преписва по-бавно. Винаги в края на деня вниманието й се отпускаше, изнервените ръце не бяха сигурни в атаката. Текстът, който днес имаше за преписване, беше изобщо отегчителен: „Доклад, изнесен на колоквиум в Екс ле Бен по въпросите за авторското право в индустрията, и по-специално върху авторското право за рисунките, моделите и фабричните марки“. Двеста и петдесет страници. Беше преписала само сто и десет. А трябваше да предаде всичко вдругиден вечерта. Стигнала до двадесет й шестия ред, тя извади петте листа, отдели ги от индигото и ги подреди. Звънецът на входната врата я накара да стане на крака. Погледна часовника си: седем часът и двадесет. Можеше да бъде само Александър: той често забравяше ключа си. Мина в антрето, отвори вратата и изненадана се намери пред един младеж, облечен в червено поло и прилепнал панталон от дебело светлокафяво кадифе.

— Домът на господин Козлов ли е? — попита той.

— Да.

— Бих искал да го видя.

— Господин Козлов не е тук.

— На път ли е?

— Не.

— Значи ще се върне скоро?

— Без съмнение.

Младежът се подвоуми за известно време. Беше висок, слаб, чернокос, с широка уста и тъмни очи, блестящи като кестени, току-що олющени от бодливата обвивка. Беше на около шестнадесет-седемнадесет години…

— Ако дойда пак след около час — час и половина? — попита той.

— Мисля, че ще го намерите — отговори Франсоаз. — Но кой сте вие, господине?

— Никола̀ Верне.

Като произнесе името си, той погледна Франсоаз в очите с известно предизвикателство. Тъй като тя не реагираше, той подзе:

— Никола̀ Козлов, ако така по ви харесва.

Франсоаз потрепери. Всъщност още при първия поглед тя бе познала несъзнателно кой беше той. Не приличаше черта по черта на баща си. Но в това юношеско лице наистина блестеше настойчивият, нахалният поглед на Александър.

Тя повтори машинално:

— Никола̀ Козлов…

— Да — каза той. — А вие коя сте?

— Госпожа Козлова.

По лицето му се появи лека усмивка, която се превърна в гримаса.

— Добре — каза той. — Тогава до скоро виждане…

Един вътрешен порив раздруса Франсоаз: тя нямаше право да остави това момче да си тръгне; прошепна:

— Не предпочитате ли да го чакате тук?

— Искам, разбира се.

Той се наведе и взе малкия куфар от фибър, смачкан и издраскан, който беше оставил на пода. Франсоаз не бе го забелязала отначало. Тя се отдръпна, за да му направи място да влезе, и му показа един стол. Той седна. Тя се върна при пишещата си машина и за да си придаде някакъв вид, изписа още няколко реда. Ръцете й бяха несръчни, умът й разсеян. Правеше грешка след грешка. Въпреки това не искаше да спира. Всеки път, когато вдигаше нос от клавишите, виждаше Никола̀, седнал със скръстени ръце пред нея. Разглеждаше стаята с остър поглед, който пламтеше изпод веждите му. След известно време той преглътна и въздъхна.

— Искате ли да пиете нещо? — попита Франсоаз.

— Имате ли кока-кола?

— Не.

— Тогава дайте ми вода.

Тя отиде в кухнята, напълни от чешмата една чаша и му я поднесе. Той я изпразни и каза:

— Благодаря. Беше студена…

— В Париж ли живеете? — попита Франсоаз.

— Не. Идвам от Тулуза.

— Какво правехте в Тулуза?

— Ами живеех, това.

— Отдавна ли?

— От самото начало.

— Искате да кажете, че никога не сте напускали този град…

— Не, никога…

Тя покри пишещата машина с калъф, подреди листовете в едно чекмедже. Значи Александър я беше излъгал, като й каза, че майката на Никола̀ се била омъжила, била напуснала Франция и отишла в Чили заедно със сина си! „Защо бе направил това? — помисли си тя. — За да прекрати моите въпроси ли? За да приспи моите скрупули ли? Ще трябва да го попитам, когато бъдем сами. Но нали го познавам: няма да си даде труд да ми обяснява. И ще си остана смешна с моите съмнения, с моята злопаметност. Тогава каква полза? Никога няма да узная истината от него“.

— За пръв път ли идвате в Париж? — попита тя.

— Да.

— А майка ви остана в Тулуза?

— Майка ми умря в болницата преди осем дни — каза Никола̀.

Тревогата на Франсоаз се увеличи, причиняваше й главоболие. Лицето на Никола̀ беше неизразително. Би казал човек, че си мисли за друго нещо.

— Прощавайте! — измънка тя. — Много е тъжно.

— Да, тъжно е — каза той. — Най-вече, че страда много. Рак. Имаше болки в стомаха. Отнесоха я и тя умря.

Той остана замислен за миг, после подзе с пресипнал глас:

— Моят баща говорил ли ви е за мене?

— Много малко — каза Франсоаз.

— Това не ме учудва. Той дори никога не е пожелал да ме види. Каква професия има?

— Вашата майка не ви ли е казала?

— Не. Знаете ли, той отдавна я беше зарязал!

— Преподавател в Института по източни езици.

— Преподавател! Интересно!

Той поклати глава и добави:

— Хубаво е у вас! О, а какво е това?

С пръст показваше голямата черна глава от дърво.

— Негърска скулптура — каза Франсоаз. — Произхожда от Брега на слоновата кост.

— Купили ли сте я?

— Брат ми я донесе оттам.

— Изследовател ли е?

— Не.

— Много обичам такива неща — каза той.

Тя не го намираше толкова фин и толкова загадъчен като баща си, но все пак със същия вълнуващ чар в погледа. Грубо издялан, но симпатичен. И толкова нещастен в самотата си! А този смачкан малък куфар до стола…

— На колко сте години, Никола̀? — попита тя.

— Ще стана на седемнадесет след девет месеца. А вие?

Дързостта на въпроса я накара да се усмихне.

— На двадесет години.

— Шегувате ли се? Мислех ви за по-възрастна!

— Така е! Нали виждате…

— Но тогава баща ми… Та това е страшна разлика между вас двамата…

Той се въодушевяваше. С живи очи, с гънки по лицето, приличаше на фенека на леля Маду. Необикновена веселост обзе Франсоаз. Вратата хлопна. Александър влезе. Беше мокър.

— Я, вали ли? — попита тя.

— И още как! — каза. Александър.

Той свали мокрото си сако, хвърли го върху един стол и погледна момчето, което бе станало при неговото приближаване. Никола̀ бе пъхнал двете си ръце в задните джобове на панталона си и стоеше така с изпъчен корем и разкрачен като каубоите от киното.

— Вие кой сте? — попита Александър Козлов.

— Никола̀ Верне.

Клепачите на Александър се свиха. Цялата му фигура като че ли се обтегна върху стоманена греда.

— А! — каза той.

— Майка му е умряла преди осем дни — каза Франсоаз. — Дошъл е тук, защото не знае къде другаде да отиде.

Беше се хвърлила буйно напред, за да избегне спречкването между двамата мъже. Но изглеждаше, че Александър е господар на нервите си. Разглеждаше сина си от главата до краката хладно и проницателно. След дълго мълчание каза:

— Кой те посъветва да дойдеш да ме видиш?

— Никой. Майка ми беше оставила вашия адрес…

— Нещо друго не ти ли е оставила?

— Да, остави дългове.

— Виждам — изръмжа Александър, като нави ръкавите на ризата си.

Той взе чаша от шкафа, напълни я с вода, която глътна наведнъж. Тя забеляза, че бащата и синът по един и същи начин, рязък и лаком, изпиват водата от чашата, хванали я здраво в ръка, размърдали адамовата ябълка и отпуснали брадата. Той седна на края на дивана, под руския пейзаж с небе като на Лазурния бряг.

— И така, какво смяташ да правиш? — каза той, прехвърляйки празната чаша от една ръка в друга като фокусник.

— Да, именно — каза Никола̀, — това зависи донякъде от вас…

— От мене?

— Да… Тъй като ще трябва да започна нещо, помислих, че вие може би ще можете да ми помогнете, на първо време…

— В лошо време си дошъл, драги. Ако майка ти е имала дългове, аз също имам! И то повече от нея, разбира се.

— Не става въпрос непременно за пари…

— Става, това е! Единствено за това!

— Все пак няма да ме оставите да загина? — каза Никола̀.

Панически страх удължи лицето му. Франсоаз се приближи до съпруга си. Той размишляваше. Чашата отскочи от дясната в лявата му ръка.

— Ние трябва да направим нещо за него, Александър — прошепна тя. — Той е твой син.

— Мой син! Мой син! Лесно е да се каже! Вмъква се в живота ми един божи ден с всичките си нещастия и всичките си нужди! Какво искаш да направя?

— Така — каза Никола̀, — разбрах! Отивам си.

Той взе куфара си и се отправи към вратата с мека, разлюляна походка.

— Не! — каза Франсоаз. — Моля ви да останете!

Александър остави чашата си и я изгледа с изненада.

— Да не би да искаш все пак да живее с нас?!

— Да — каза тя.

Момчето се бе спряло, изпълнено с надежда в последната минута.

— Сега мястото му е тук — продължи Франсоаз.

Враждебното лице на Александър се проясни изведнъж, засия, прихна, избухна в гръмък смях.

— Ами да! Ти имаш право! Мястото му е тук! Между нас двамата! За щастие, ако аз забравя бащинските си задължения, ти имаш развито майчинско чувство!

Враждебността му така бързо се преобрази в ликуване, че Франсоаз го погледна с недоверие. Но не, той беше искрен. Той винаги бе обичал резките обрати, скоковете в настроението, смелото залагане на случайността, всичко, което нарушаваше монотонността на живота. Сериозното решение, което тя бе взела, беше за него някакъв забавен облог. Той тупна Никола̀ по рамото и заключи:

— Чу ли? Освободи се от товара си! Задържаме те!

Никола̀ остави куфара си и прошепна:

— Благодаря.

Детско изражение смекчи лицето му. Погледът му блуждаеше влажен и смирен.

— На колко си години сега? — попита Александър.

— Седемнадесет… Е, не точно, почти…

— Вече? И докъде стигна с учението?

— Имам диплома!

— И после?

— Не можах да уча повече: веднага трябваше да работя. Майка ми беше най-добрата продавачка в „Драпери дьо Франс“. Тя ме нареди в магазина като момче за разнасяне на поръчки, после станах домакин. Тя познаваше добре управителя, струва ми се… Един мръсник… Когато легна болна, той ме изхвърли… Трябваше да назначи сина на един свой приятел…

Докато разказваше, той беше дошъл в средата на стаята. Франсоаз се питаше къде можеше да го настани за спане. В антрето, разбира се! Там имаше място. Чувствуваше се необикновено развеселена, сякаш новосъздаденото положение беше развеселило и нея. И все пак, освен задоволството, че е в съгласие със съвестта си, обземаше я някакъв смътен, объркан, неопределен страх.

— Ще вечеряме ли скоро? — попита Александър.

И като хвана Никола̀ за ръка, добави:

— Ти ще ми помагаш да сложим масата.

Влязла в малката кухничка, Франсоаз наблюдаваше двамата мъже, които сновяха около масата. Изведнъж си представи едно нормално семейство: бащата и синът, които живеят заедно от много години, навици на мъжка дружба, традиции, топлота на семейното огнище… Беше купила за вечеря само шунка. Четири парчета. Не беше достатъчно за трима. Но имаше яйца. Приготви омлет.

Седнала на масата между Александър и Никола, тя ги гледаше развълнувана как ядат, как разговарят, толкова подобни въпреки разликата в годините, толкова близки, въпреки че едва се познаваха! Както винаги, Александър дори не виждаше какво има в чинията си. Той въртеше чевръсто и с безразличие вилицата си, ядеше бързо и лакомо, наливаше догоре чашите с вино. Колкото на себе си, толкова и на сина си. След кафето запушиха. Изпрати ги да вземат един дюшек от килера на шестия етаж. Те го донесоха със смях. Щели да си счупят вратовете по тясното и стръмно стълбище.

— Колко добре ще бъда тук! — каза момчето, като разглеждаше антрето с възторжени очи.

Франсоаз разстла дюшека върху пода и извади от шкафа два чисти чаршафа и едно шотландско наметало за завивка. Така сложено, импровизираното легло заприщи входа. Трябваше да се прескочи, за да се стигне до вратата. За нощна масичка поставиха един кафез, който покриха с червена кърпа. Шнурът за нощната лампа включиха в един от разклонителите в стаята.

— Легни, да видим — каза Александър.

Никола̀ се изтегна, както бе облечен, върху дюшека и каза:

— Великолепно!

Той гледаше отдолу нагоре с учуден вид: родителите се бяха надвесили над него.

— Великолепно! — повтори той.