Анри Троая
Гладът на лъвчетата (14)

I

Шест часът. Дясната ръка на Франсоаз тръпнеше от умора. Тя поставяше валяка върху кофата боя. Оставаше да се боядисат цокълът, вграденият в стената шкаф, вратата… Много й се искаше да завърши всичко тази вечер. Това беше възможно само ако Александър не се върнеше много рано. Но той беше толкова непостоянен!… Два месеца, откакто бяха женени, а тя още не бе успяла да му втълпи, че трябва да бъде точен. Той излизаше, връщаше се и пак излизаше, както му хрумнеше. Колкото повече тя настояваше да бъде точен, толкова повече той закъсняваше. Когато се сърдеше, той, смеейки се, я наричаше малка еснафка. Всъщност тя трябваше да признае, че нямаше право да отдава значение на толкова смешните си изисквания за обеда и вечерята. Преди всичко не трябваше да се стреми да наложи в своя нов дом реда, на който бе свикнала при родителите си. Нейният баща бе делови човек, точен, категоричен, солиден, докато съпругът й беше мечтател, поет, бохем. „Никога не трябва да забравям това! Не трябва да се боря срещу това! Той е толкова себичен! Ако някой трябва да се промени, това съм аз, а не той!“ За да свързва двата края на домакинството, тя отскоро вземаше да преписва на машина вкъщи. Фирмата „Топ-Копи“ й плащаше малко, но за сметка на това й обещаваше постоянна работа. Програмата в Института за източни езици й даваше възможност да върши тази допълнителна работа. Както се бяха споразумели, беше се прехвърлила в групата на госпожа Шуйска. Съжаляваше, че не е вече в класа на Александър. Той беше толкова добър преподавател! Всички момичета бяха пленени от неговия чар. Въпреки това не ревнуваше. Толкова много му се възхищаваше. Изблик на любов я разнежи. „Когато се върне, ще бъде възхитен!“ Тя направи три крачки назад, за да прецени извършеното. Хванати по някакъв вълшебен начин, слънчевите лъчи се отразяваха като старо злато върху стените. Ефектът ще бъде още по-голям, когато стаята бъде подредена. Сега стари вестници, изпоцапани с боя, покриваха пода. Събрани в средата, мебелите приличаха на стръмна подводна скала. Едно огледало беше поставено полегато към един стол. То отправи към Франсоаз образа на слугиня. С кърпа на глава и с жълта боя по бузата. Тя се изсмя на работническия си вид, объркан, див и неспокоен, реши да се нахвърли върху вградения в стената шкаф. Беше извадила от него почти всичко, оставаше само голям куп хартия върху най-горния рафт, до който мъчно можеше да достигне. Покачи се на табуретката, протегна ръка, издърпа пакет прашни листове и ги хвърли върху масата. Те се разпиляха пред нея. Погледът й разсеяно проследи разпръснатите страници и се спря на едно писмо, върху което бе заиглена снимка на дете. „Но това е Александър!“ Същите очи, трапчинка на брадичката, усмивката му. Беше на около десет години или малко повече. Разнежена, тя се приближи до лампиона с вит крак, за да види по-добре. Между пръстите й писмото увисна под гланцираната снимка. Линиран бял лист, нежен почерк. Думите привлякоха вниманието й, без тя да съзнава, че ги чете:

… Все още не съм получила издръжката си за февруари… Наистина, Александър, ти прекаляваш… Мислиш ли, че мога да се справя, ако ти не ми помагаш?… Изпращам ти последната снимка на твоя син… Той е втори по правопис и трети по смятане… Тук приложено ти изпращам неговите бележки за срока… Все пак трябва да си дадеш сметка… Ако не на мене, то направи го заради него… Нашият малък Никола има право на…

Сломена, Франсоаз се видя седнала с писмото на колене. Лампата хвърляше остра светлина в стаята, разтурена като от стихия. Мебелите нагоре с краката, жълта бъркотия, миризма на боя, стари книжа, четки — краят на света. Александър имаше син и не беше й казал. Прочете датата на писмото: шест години вече! Коя бе тази жена? Тя стана, направи няколко крачки, като заобикаляше кофите с боя, седна отново съкрушена. Кога ли ще се върне? Щеше ли нейната роля да бъде винаги да го чака? Една разлудяла се муха се завъртя около лампата, отдалечи се и се лепна на стената. Крачетата й се изцапаха с жълта боя. Франсоаз я гледаше как се мъчи да се изскубне. После я освободи с върха на нокътя си. Мухата литна тежко и се върна върху лампата, за да изгори. Върху боята остана бледо петно. Какво да се прави? Как да му заговори? Времето минаваше, а тя не се помръдваше. Чуваше шума на къщата и под себе си, и над себе си, и отдясно, и отляво. Деца слизаха тичешком по стълбите и стените трепереха от това препускане. Сведе очи и машинално зачете заглавията на старите вестници, постлани в краката й: „Утре многоочакваната декларация на министър-председателя…“ Изведнъж изтръпна. Стъпки във вестибюла! Той е! Толкова рано? Вратата се отвори и Александър се спря на прага смаян.

— Каква бъркотия! — провикна се той. — Но ти си работила зверски!… Колко е прекрасно!…

Тя не се помръдваше, онемяла и вцепенена. Тогава той промени изражението си и се приближи до нея. Без да каже нито дума, тя му подаде писмото и снимката. Той хвърли поглед върху тях и се усмихна:

— Ах, намерила си ги! Това е стара история!

— Защо не си ми казал досега? — промълви тя, като мъчно скриваше вълнението си.

— Защото няма никакво значение.

— Как така никакво значение?… Ти имаш син и аз не знаех това!

— Е, добре, сега знаеш! Променя ли се нещо с това?

Тя го изгледа изумена. Той сияеше от лекомислие.

— Най-после, Александър, обясни ми — каза тя. — Ти си имал задължение към него и майка му.

— Какво трябваше да правя според тебе?

— Да се ожениш за нея.

— Аз бях на седемнайсет години, а тя на тридесет!

— Тридесетгодишна!

— Да! Правиш ли сметка на колко години е сега?

— А детето в цялата тази история?

Александър беше отишъл в кухнята, за да си измие ръцете.

— Какво? Детето ли? — каза той, сякаш говореше на вятъра.

— Твоето име ли носи?

— И още какво имаш да питаш?

— Не си ли го признал?

— Да не съм луд! Кое е доказателството, че е мой син?

— Снимката, приличате си… очебиещо е!

Спокойният му глас заглуши шума от водата.

— Не намирам!

Тя го видя да се появява със запретнати ръкави на ризата и с разкопчана яка. Бършеше врата и лицето си в хавлиена кърпа.

— В края на краищата, Александър… невъзможно е да не си почувствувал нищо, когато си го виждал!

— Винаги съм отказвал да го видя!

Той хвърли кърпата върху облегалото на стола. Мокрите му коси висяха върху челото.

— Това е безумие! — каза тя. — Не те разбирам! Ти имаш дете! Би трябвало да бъдеш горд, щастлив! А ти не се интересуваш за него, отнасяш се като чужд към него!

— Не се отнасям като чужд, защото дълго време плащах издръжка на майка му.

— И сега не плащаш вече тази издръжка?

— Не.

— Защо?

— Тя се е омъжила преди две години за един южноамериканец, който я е отвел в Сантяго заедно с хлапето й. Къде е четката за коса?

— В чекмеджето на малката масичка.

Той отвори чекмеджето, взе четката и клекна, за да се среше пред огледалото, облегнато на стола. Франсоаз се въртеше наоколо. Какво можеше да направи тя срещу това лошо отношение, което бе установено много преди нея и към което Александър проявяваше такова безгрижие?

— Никола̀ ли се казва? — попита тя.

— Да.

— На колко години е сега?

— На петнадесет или шестнадесет години, не знам точно…

— И не съжаляваш ли, че никога не си го срещал?

Той се изправи, облече сакото си, издърпа ръкавелите си.

— Защо да съжалявам? Бащинското чувство е женска измишльотина. Жените именно ни убеждават въпреки нашето желание, че ние желаем поколение. За тях майчинството е едно необходимо физиологично състояние, с него са намерили начина да задържат мъжа в семейното огнище. Когато виждам глупаци да тикат детска количка с важен вид по алеите на някой парк, аз мислено отправям похвала към оная, която така хубаво ги е излъгала за тяхното призвание!

— Чудовищно е това, което казваш! — прошепна тя.

— Хайде де! Ето че пак си огорчена! Отново правиш точно същата физиономия, както когато ти говорех за твоето самоубийство.

— Не виждам връзката!

— Има все пак. Ти живееш, обкръжена от религиозен фанатизъм: женитба, деца, религия, смърт, дълг, чест, данъци, знаме… Обаче трябва да знаеш как да се отърсиш понякога от предразсъдъците!

Той отиде отново в кухнята, върна се с чаша червено вино, изпи я на един дъх, въздъхна и взе снимката, която Франсоаз беше поставила в един край на дивана заедно с писмото.

— Съвсем прилича на теб — каза тя отново.

— Може би… Не съм съвсем сигурен… Но има ли мъж, който няма извънбрачно дете някъде по света? Това е законът за сляпото продължение на рода. Ако освободеното семе никнеше само в брака, докъде щяхме да стигнем? Уверявам те, че младият Никола̀ съвсем не се интересува сега от това какво можем да мислим и да казваме ти и аз. Той е роден с известен капитал от щастие и нещастие. С това ще изгради живота си. Останалото е литература! Защо се мъчиш да усложняваш най-простите положения, моя малка Франсоаз?

Като каза тези думи, той скъса снимката. Франсоаз почувствува това раздиране като рана дълбоко в себе си. Наведе глава. Струваше й се, че кръвта й е станала по-тежка и тече по-бавно във вените. Александър разтвори пръсти. Блестящите черни и бели парченца картон паднаха.

— Франсоаз!

Гласът беше сериозен и внушителен. Тя вдигна очи. Александър й се усмихваше дружелюбно върху фона на жълтата стена. Как успяваше да я подчинява винаги на своите мисли?

— Ако излезем да вечеряме навън? — предложи той. — Тук мирише на боя!

Тя се провикна, че било безразсъдно: имали пари едва да приключат месеца! Ами шунката, салатата от картофи, които били приготвени в шкафа за хранителни продукти? С жест на ръката си той помете тия основателни аргументи.

— Не ме интересуват твоята шунка и картофена салата! — каза той, смеейки се. — Ще те заведа у Пауло!

Тя щеше още да протестира, но погледът й пак се спря върху огледалото, облегнато на стола. Тази лошо завързана забрадка, това лице без грим, тази стара пола, тия петна от боя и страхът да не би съпругът й да се отврати от нея я накараха да се изправи, цялата разтреперана. Изпълнена с добро желание, тя се втурна в банята, за да се измие, среше и облече.

* * *

Малкият ресторант на Пауло, където цените бяха точно определени, както никъде другаде, беше препълнен. Александър познаваше собственика, жена му, сервитьорките и повечето от клиентите. Като влизаше, той размени поздрави навред. Франсоаз сега също беше постоянна посетителка на заведението. Тук хората се хранеха един до друг в душната атмосфера, лъхаща на говеждо варено и шницел. Една маса се освободи. Александър настани жена си да седне и отиде в кухнята, за да поговори с Пауло. Франсоаз ги виждаше отдалече през отворената врата. Пауло, шкембест и зачервен, сновеше около печките. Александър го следваше крачка по крачка, говореше му, тупаше го по рамото. Навярно му обясняваше финансовите си затруднения и искаше пак да му отпусне кредит.

— Здравей, Жоржет — каза Франсоаз на сервитьорката, която дотича на масата. Покривката от пъстра хартия с валчести теменужки изхвърча и веднага бе заменена с чиста. Бурканчето с горчица, шишето със зехтин, панерчето за хляб, солницата и пиперницата сякаш паднаха от небето върху тази бяла поляна. В кухнята Пауло и Александър продължаваха да преговарят. Пауло мъчно развързваше кесията си. Франсоаз извърна глава: не искаше да се издаде, че ги наблюдава. Всъщност тя на драго сърце би се отказала от вечерята. Не беше гладна. Това, което току-що бе научила, променяше всички перспективи в живота й. Зад себе си Александър имаше едно тежко минало, за което тя с примирение трябваше постепенно да научава. Между тях никога нямаше да има пълно разбирателство. Пътищата им се разделяха точно в момента, когато тя смяташе, че се сливат. Отново отправи бегъл поглед към кухнята. Пауло, поставил двете си ръце върху корема, се смееше. Александър го тупна дружелюбно и се върна в салона, успокоен и тържествуващ. Въпросът бе уреден. Той седна срещу Франсоаз, тя не го попита какво бе казал на Пауло. За да не го затруднява, предпочиташе да се преструва, че не знае нищо за паричните му затруднения. Те избраха заедно менюто: ангинари, шницел по милански, сирене, сироп с лимонов сок и шише червено вино.

— Червеното донеси веднага, Жоржет! — каза Александър. — Ще го пием за аперитив.

Той пи жадно това силно тъмно вино. Очите му блестяха от радост. Какво всъщност го развеселяваше толкова? Това, че бе излязъл с жена си или че беше я убедил лесно, или че вечеряше на кредит? Тя не можеше да забрави детето. Смущението й се превръщаше в угризение на съвестта. Сякаш бе подтикнала Александър да зареже сина си; сякаш бе виновна колкото него. Той забеляза, че е тъжна и я принуди да пие. Тя вдигна чашата, поднесе я към устните си. Пръстите й миришеха още на терпентин. Не можа да разбере вкуса на виното. Защо се беше наела да пребоядисва тази стая? Между жълти стени нямаше да се чувства по-щастлива, отколкото между сини или зелени стени. Жоржет донесе ангинарите. Листата бяха твърди и почернели по края. Още като започнаха да ядат, Александър запали цигара. Ноздрите й се разшириха при острата миризма на дима.

Утре бяха поканени на вечеря у баща й. Вдругиден — у майка й. Тия малки икономии не бяха за пренебрегване в края на месеца. Между масите мина едно момиче: красиво, високо, с бяла кожа и с черни коси. Отиваше в тоалетната. Александър го проследи с поглед.