Анри Троая
Гладът на лъвчетата (21)

VIII

— Госпожата тук ли е? — попита Мадлен, като свали мушамата си и я подаде на Агнес.

— О, не! — каза Агнес. — Замина завчера.

— Замина?

— Да, на пътешествие. С кораб, както каза. Ще се върне след два месеца!

Мадлен се учуди, че сутринта по телефона Филип нищо не й бе казал за това пътуване. Бяха говорили само за предстоящата женитба на Даниел. От едно писмо на Франсоаз Мадлен бе научила за събитието. И веднага бе повикала брат си. Той само можа да потвърди фактите и да изкаже съжаление, че не е могъл да го възпре. Мадлен имаше впечатление, че, противно на характера си, той не беше недоволен от нейното идване в Париж. Погледна часовника си: седем и десет.

— Господинът няма да закъснее — каза Агнес.

— А господин Даниел?

— Той има изпити днес.

— Наистина! — каза Мадлен. — Той трябва да е в голямо напрежение!

— Така ли мислите: днес е третият ден!… Най-тежкият беше вчера, както той каза!…

Мадлен влезе в салона с фенека си подръка и се отпусна върху възглавниците на дивана. Каква горещина! Беше яла солено на обяд. Устата й беше пресъхнала. През цялото време на пътуването, по пътя, размекнат от слънцето, беше мечтала за чаша бяло вино, чисто и студено.

— Агнес — каза тя, — много съм жадна! Смилете се над мене!…

— Уиски с лед, госпожо?

— Нямате ли бяло вино?

— Не.

— Е, добре! Дайте уиски — каза Мадлен със съжаление.

Агнес изчезна. Мадлен запали цигара: тази сватба след две седмици — каква глупост! Естествено, ако малката е бременна… След Франсоаз Даниел! Вятър на умопобъркването духаше върху фамилията. Филип и Карол не бяха в състояние да налагат волята си в къщата. „Истина е, че сегашните младежи не слушат вече никого. Те са буйни, хвърлят се във водата…“ Залязващото слънце ръсеше в салона златист прах. Стари фотьойли, скъпи тапети, ценни килими, протъркани до основата… Мадлен си каза, че някои хора от типа на нейния брат и на Карол натрупват мебели, бибела, пари, връзки, сякаш се подготвят за приятен живот, а всъщност никога не живеят щастливо. Тези хора вярват, че най-важното в живота им не е самият живот, а неговият декор. Не беше ли малко подобен и нейният случай? Тя погали фенека си. Агнес се върна, тласкайки една масичка на колела с бутилки и чаши. Мадлен си наля в чаша уиски с много газирана вода, изпи половината и попита:

— Децата ще вечерят ли с нас тази вечер?

Агнес погледна изплашено.

— О, не, госпожо! Господин Даниел да, но не и другите!

— А? — каза Мадлен. — Жалко! Бих желала да ги видя!

— И аз, госпожо! — простена Агнес.

Тя притисна с юмрук устата си и очите й се напълниха със сълзи. Цялото й лице се изкриви.

— Какво ви е, Агнес? — попита Мадлен. — Грижи ли си имате?

Хълцане разтърси раменете на Агнес.

— О, госпожо! — измърмори тя. — Да знаехте само! Проклятие има над тази къща! И всичко това по моя вина! Бог никога няма да ми прости!

— Какво толкова лошо сте направили?

— С тоя нещастен господин!… Мерседес му казала, че съм знаела… и че само да ме попитал!… Той ми зададе толкова много въпроси! Като съдия! Никога не съм лъгала! Казах всичко! Не трябваше да казвам, а казах всичко! Ах, каква беда!…

— Какво му казахте?

— За госпожата и за господин Жан-Марк!

Ледено безпокойство обви Мадлен като мъгла. Всичко се смрази и скова в нея.

— И после? — отсече тя.

— Мисля, че господинът прокле господин Жан-Марк! Във всеки случай господин Жан-Марк не стъпва вече тук, за него не говорят вече на масата. Освен това господинът спи в кабинета си. Да! А госпожата, питам се дали ще се върне някой ден от пътешествието, дали не е отпътувала за хубаво! Господинът е съвсем объркан. Ако не беше така печален, нямаше да позволи на господин Даниел да се жени! Не мислите ли, че и това е едно нещастие! Всичко се обърка. Съвсем скоро господинът и мене ще пропъди! А не съм го ограбила, кълна ви се!

Изсекна се чак до издъхване в една голяма кърпа. Мадлен, отначало учудена, почувствува някакво особено успокоение да измества смущението й. Не беше ли за предпочитане едно страшно, но ясно положение пред благовидното лицемерие? Сега се чувствуваше засегната, че Жан-Марк не беше я повикал на помощ, когато е избухнал скандалът. Франсоаз също, макар че е била в течение, не е намерила за необходимо да я уведоми. А и как да си обясни защо Даниел не й е написал един ред за своите намерения? Бяха ли престанали племенниците й да разчитат на нея? Тази мисъл я натъжи, без да предизвика възмущение. Едно такова откъсване беше в реда на нещата. Агнес продължаваше да хленчи. Мадлен нямаше вече желание да я разпитва. Отпрати я в кухнята с няколко утешителни думи. После си наля втора чаша уиски. Изпи я на един дъх. Силният алкохол я съвзе. Фенекът се беше свил на коленете й. Той наостри уши. Входната врата се затвори шумно. Филип? Даниел? Беше Филип.

Той влезе в салона с бързи крачки. Господи, колко бе застарял!

— Отдавна ли си тук? — попита той.

— Току-що пристигам.

— Как си?

Той седна, наля чаша уиски и протегна краката си с наслада.

— Много добре — каза Мадлен. — А ти?

— Чудесно! Всъщност толкова добре, колкото може да бъде един човек, чийто син е пред прага да извърши величествена глупост. Всичко опитах, да знаеш, за да променя решението му. Но тъй като господинът е имал благоразумието да направи една глупост и иска да бъде кавалер докрай…

— Ти видя ли се с родителите?

— Необходимо беше! Хора по-скоро симпатични. Бащата е инженер. А колкото до дъщерята, тя е блудкаво миловидна блондинка, закръгленичка, бледичка и глуповата… Все пак, щом като такъв тип му харесва!…

Той разклати парченцата лед в чашата си и изпи глътка алкохол.

— Карол е заминала? — попита Мадлен.

— Да. На пътешествие до Антилите.

— А с тебе какво става?

— Съсипвам се. Никога не съм имал толкова работа! Вдругиден отлитам със самолет за Ню Йорк. Ще остана там три седмици или месец…

— Значи няма да присъствуваш на сватбата?

— Не! Впрочем и да искам, нямаше да мога! Съвпадение. Но при нашето положение така е по-добре, не намираш ли?

Той се кискаше. Тя го погледна със съжаление.

— Не, не намирам, Филип. Тъжно! Много тъжно!

— Защо? Ти ще бъдеш тук. Децата те обожават!

— Аз съм им само леля!

— Та какво? Вярваш ли, че имат нужда от баща си? За да си развърже кесията — само за това! Не бъди толкова сантиментална с младите; те не се отнасят така с нас! Те са лъвчета, сурови, коравосърдечни, жестоки, егоисти!… Те са гладни, те са жадни, бързат да живеят… Нищо друго не ги интересува!…

— Даниел е малолетен… Необходимо му е твоето съгласие…

— Ще му го дам писмено, преди да замина.

— Кога ще се състои сватбата?

— В началото на юли. Ще бъде много скромна!

— Както на Франсоаз, предполагам.

— Още по-скромна: няма да има църковен брак!… Да, просто да си умреш от смях!…

Той се наведе към Мадлен с оживено лице, сякаш за да й разкаже циничен анекдот, и рече полугласно:

— Представяш ли си, че госпожа Совело е толкова малко уверена в сериозността и здравината на бъдещото младо семейство, че внуши този брак да не бъде благословен от свещеник. Така в случай на развод нейната дъщеря ще може отново да се омъжи — какво казах? — да се омъжи в черква! Едва се сдържах да бъда сериозен, докато тя се мъчеше да ми обяснява своя номер! Едно благоговеене пред религията, което води към отказ от религиозен брак!…

Той избухна в дрезгав смях и изпразни чашата си наведнъж. Мадлен изчака да мине един миг на мълчание. Колкото повече наблюдаваше брат си, толкова повече го намираше посърнал и жалък. С ловка преднамереност, измервайки думите си и пресмятайки риска, тя прошепна:

— А какво става с Жан-Марк?

— Него пък отдавна не съм го виждал! — каза той.

— Защо?

— Не знам… Много е зает… Има изпити…

— Сега ли ги държи?

— Навярно…

— Сигурно ще успее!

— И аз така мисля.

— Бих искала да го видя тази вечер вкъщи!

— Е, добре, няма да го видиш!

Мадлен отправи поглед към очите на своя брат, потопи се цяла в тази тъмна, искряща вода и каза бавно:

— Филип, аз зная защо Жан-Марк не идва вече тук!

Чертите на Филип се изопнаха. Лицето му повехна.

Той изръмжа през зъби:

— Малкият мръсник! Трябваше любовните му подвизи да станат достояние на цялата фамилия. Това е славата му сега! Откога знаеш, не моят син е спал с жена ми? Предполагам, че си била в течение много преди мене!

— Да, Филип.

— И нищо не си ми казала!

— Не можех! Аз нямах право! Бях с намордник!… Но, Филип, ти, изглежда, не знаеш всичко… Жан-Марк може да бъде извинен, докато Карол не!… Той е много млад, бил е съблазнен, страдал е повече, отколкото си въобразяваш… А освен това той е скъсал връзката; имал е смелостта! Месеци и месеци са изминали оттогава! Всичко е свършено между тях, кълна ти се! Не може безкрайно да отказваш да видиш сина си!…

За пръв път в живота си тя чувствуваше, че брат й има нужда от нея. Това убеждение я сгряваше, повдигаше духа й. Вече вярваше, че е спечелила играта. Но той поклати тежко глава.

— Има неща, които са извън моите сили, Мадлен. Ти не знаеш какво значи за един мъж мисълта, че е бил измамен от своя син! Това е гнусно! Това е безвъзвратно! Като ампутация!

Той направи с две ръце жест, сякаш прерязва тялото си наполовина. После каза с глух, оскърбен глас:

— Моля те, никога вече не ми говори за него!

Здрачът нахлуваше в стаята. Мадлен протегна ръка.

Светлина бликна от лампата с големия копринен абажур в бананов цвят.

— Много е смешен твоят фенек — каза Филип, като докосна с върха на пръстите си муцуната на животното.

Фенекът се сви с разширени от страх очи и с щръкнали уши.

— Не така, моя малка Жулия! — каза Мадлен. — Успокой се! Това е приятел! Тя се ужасява, щом види непознато лице! А пък с мене е толкова спокойна, толкова мила! Откакто я имам, не се чувствувам толкова самотна!

— Само защото в Тюке не е много весело през зимата!

— Да, не е много весело… Но има нещо друго… Нещо друго, много привлекателно…

Агнес дойде да попита господина дали искат да минат веднага на масата, или ще чакат господин Даниел.

— Осем часът! — забеляза Филип. — Малко го е грижа за нас! А му бях казал, че ще вечеря тук! Сигурно е изтичал до „Дани“ след изпита. Вчера и завчера резултатите бяха катастрофални. Днес навярно ще бъдат същите. Иначе щеше да ни телефонира. Можете да сервирате, Агнес.

Седнала в трапезарията срещу брат си, Мадлен почувствува леко замайване на главата, сякаш земята се беше завъртяла наопаки. Виждаше се отново на същото това място временно като господарка след развода на Филип. Но сега столовете на децата бяха празни. Притисна я умора, меланхолично чувство по нещо преживяно. Не знаеше вече какво да каже на Филип. В откровението, до което бяха стигнали, всяка дума можеше да причини рана. Изведнъж Филип попита:

— В хотел „Моне“ ли си отседнала?

— Не, но ще отида там след вечеря.

— Не намираш ли това за малко смешно?

— Кое?

— Да спиш в хотел, когато тук си имаш стая.

— Винаги съм правила така.

— Не, Мадлен, невинаги. Не би ли останала тази вечер?

Развълнувана, тя го изгледа с изненада. Не беше свикнала на такова внимание. Само прошепна:

— Е, добре, оставам!

— Пригответе стаята на сестра ми — каза Филип на Агнес, която разтребваше масата.

Входната врата хлопна. Даниел нахълта като вятър. Лицето му беше зачервено и гузно.

— Отчаян съм, Маду! Пет препълнени автобуса минаха покрай носа ми! Накрая тръгнах с метрото, но нали има две прехвърляния…

Той целуна леля си и баща си, после повтори: „Наистина съм отчаян“, и се отпусна на един стол.

— Е? — попита Филип сухо.

— Горе-долу — каза Даниел.

Агнес му поднесе две парчета говеждо печено и цял куп пържени картофи. Филип и Мадлен ядяха плодове.

— Какво разбираш под „горе-долу“? — каза Филип.

— Избих английски, история, естествена.

— Да, но всички тия предмети не повишават бала! Вчера ти ми каза, че си бил добре по математика!

— Може да се каже добре! Реших само първата задача… Е, да, първата… Не исках в момента да те тревожа… По математика и физика всичко беше от рода на висшата математика… Отвратително… Впрочем уверен съм, че имаше грешка в условието на задачата по математика. Няма да се учудя, ако вестниците пишат… Трябваше да видиш мутрите на момчетата при излизане… Крещяха страшно… Опасно общество, да!

Говореше, като ядеше, не дъвчеше, поглъщаше направо.

— Нищо чудно, ако анулират изпита… — добави тон.

Мадлен се възхити на тая склонност на младите да се обграждат с извинения дотолкова, че да се самозалъгват със собствените си измишльотини.

— И накратко, ти блестящо ще провалиш матурата си!

— Ех, не чак толкова! Тази година сигурно няма да бъда допуснат до устните!… Но аз те бях предупредил, татко… Програмата е много тежка… Не е, както преди…

— Очевидно — изръмжа Филип. — Преди елементарната математика беше основният предмет.

— Не исках да кажа обратното, но в края на краищата с напредъка на науката ние сме принудени да изучаваме много повече. А във физиката, в химията, в алгебрата, в тригонометрията аз се обърквам като в гора!

— Значи ще трябва да повтаряш? — попита Мадлен.

— За да ме спукат още веднъж ли? Ах, не! Ще се прехвърля в класическия отдел. Татко е съгласен.

Той беше унищожил месото, препържените картофи, салатата и нападаше сиренето.

— Лоран го спукаха като мене — добави той. — Сигурен съм, че тази година процентът на пропадналите ще бъде рекорден!

Мадлен хвърли бегъл поглед към брат си. Той ядеше череши, плюеше костилките в ръката си, свита като фунийка, и от време на време поглеждаше с тъжен и враждебен поглед към сина си. Очевидно бе, че вече нямаше желание да се гневи. Погледна часовника си и каза:

— Ще ме извиниш, Мадлен, непременно трябва да телефонирам в Ню Йорк.

Той излезе от трапезарията. Даниел го изгледа и прошепна:

— Не е много спокоен напоследък!

— Навярно има защо — каза Мадлен.

— О, не трябва да се пресилва! Не е, защото изпортих матурата си…

— Не намеквам за матурата ти, а за брака ти. Да си принуден да се ожениш на осемнадесет години!…

— Не съм принуден!

— Как не? Щеше ли да се ожениш за Даниела, ако тя не чакаше дете от тебе?

— Може би! Само че нямаше да може заради родителите й. Бебето, разбираш ли, ги принуди. Те нямаха време да кажат ох и всичко се нареди. Както виждам, и ти си като татко, мислиш, че съм извършил голяма глупост. Но като опознаеш Дани! Тогава, значи, извинявай!…

Беше се надигнал от стола си. Лицето му сияеше. Ръката му описа във въздуха една великолепна арабеска.

— Тя е стра-ш-на! Винаги мила, нежна, както обичам! Разбираме се, без да си говорим! Когато съм с нея, няма грижи! Посрещам всички удари с усмивка. Ето на̀ — провалих матурата си. Би трябвало да бъда като посран. Е, добре, но тъй като се обичаме, никак не ме е грижа!…

От известно време Мадлен имаше чувството, че хванала под ръка племенника си, се разхожда из цъфнала градина. За него всичко бе просто, красиво, съвсем ясно, загладено, лъчисто. Тя би искала да сподели възторга му, но беше немощна. Защо трябваше този вид сънища да са забранени за възрастните?

Разнежена, тя запита:

— Как изглежда външно?

— Знаеш ли Дорис Брукс?

— Не.

— Знаеш я! Американската актриса… Гледала си я стотици пъти в киното, по снимки. Дорис Брукс… Помисли…

— Да, да, може би…

— Е, добре! Дани прилича — дори е по-хубава — на Дорис Брукс. Очите, носът, усмивката. Няма големи гърди, но след раждането, ще видиш! Един път жена, да! Жена и половина! Не мога по-хубаво да ти обясня! Дори татко я хареса, чувствувам това! Но колко е труден татко!

Той натика цяла шепа череши в устата си, замисли се с издута като топка за тенис буза, започна да дъвчи, изплю костилките и каза:

— Стра-ш-ни са! Хрущялки! Глупаво е, че татко не може да присъствува на сватбата! А пък Карол ще се развява из Антилите! Питам те аз тебе: не можеше ли да избере друго време? Истинско щастие е, че си тук ти, ти заедно с Франсоаз и Жан-Марк. Видя ли ги?

— Не още.

— Струва ми се, че те се наредиха добре. Франсоаз прави чудесна любов, по руски, със своя преподавател. А пък Жан-Марк е в стихията си. И това е съвсем естествено, той дори няма време да мине вкъщи! Зубри за изпитите си и работи странично, за да изкара някоя пара! Не му стига това, което татко му дава. Навярно добре се забавлява със своята Валери!

Отекна телефонен звън.

— Аха! Говорил е с Ню Йорк! — каза Даниел.

После, като се удари по челото, попита:

— Боже мой! А фенекът ти? Какво го направи?

— В салона е; завързах го за радиатора.

— Не му ли даде да яде?!

— Дадох му — каза тя, като се усмихна. — Успокой се. Всичко е наред! Получи си порцията месо в колата!

Станаха от масата. Виждайки господарката си, фенекът нададе гърлени звуци. Тя го отвърза. Даниел го взе на ръце. Но ужасено, животното се изскубна от него, скочи на земята и се сви в краката на Мадлен.

— Не ме ли познаваш, Жулия? — каза Даниел с упрек. — Колко са неблагодарни все пак тия малки животни! Като си помисля само, че аз те доведох във Франция!

— Добре че ми припомни — каза Мадлен. — Какво става с твоя доклад до фондацията „Зелиджа“?

— Пълен провал — каза Даниел. — Нищо не съм направил — това е истината, между нас казано! Занемарих работата си! Но не съжалявам за нищо! За нищо не трябва да се съжалява в живота! Вярно ли е, моя Жулия?

Той се смееше. Мадлен притисна фенека към гърдите си. Филип се върна. Беше се свързал с Ню Йорк. Всичко беше в ред. Агнес поднесе кафето. Даниел се въртеше в един фотьойл. Хвърли поглед вдясно, после вляво и каза:

— Няма ли да ви е много неприятно?… Задължен съм да изляза…

— Защо? — попита Филип.

— Обещах на Дани…

— Бил си при нея преди малко!

— Минах като вихрушка, но почти нямахме време да говорим… В края на краищата матурата мина, нямам вече работа… Пък и ще се прибера рано…

— Добре, отивай! — въздъхна Филип.

— Преди да излезеш — каза Мадлен, — донеси ми куфара. Той е в колата.

— Вкъщи ли ще спиш? — попита Даниел.

— Да.

— Прекрасно!

Тя му подаде ключа на своя ситроен. Той тръгна, върна се след десет минути със светнало лице.

— Занесох куфара в стаята ти — каза той. — Но колата ти беше лошо паркирана… Поизместих я малко. Ще видиш…

Мадлен се усмихна. Даниел не можеше да погледне кормило, без да си поиграе с него. Той пожела лека нощ на баща си, на леля си и се измъкна. Стана така, сякаш угасна една лампа. Останала насаме с брат си, Мадлен потъна в спомените си. Той пушеше, зареял поглед в далечината. Зад тази уморена маска тя изведнъж видя да изниква лицето на едно затворено, измъчено, свадливо дете. Тя беше по-голямата сестра. Той не я слушаше. Един вик отдалече прониза ушите й. „Фил, ако не пуснеш тоя гущер, ще кажа всичко на мама!…“ После обляната в слънце градина се разпръсна в спомена й. Пред нея Филип със сбърчено чело прошепна:

— Да знаеш само колко съм отровен, че трябва да замина вдругиден за Ню Йорк.