Анри Троая
Гладът на лъвчетата (6)

VI

— Не ти ли омръзна? — попита Жан-Марк, като затвори тетрадката си по административно право.

— Да — каза Дидие Копелен. — Не познавам нищо по-гадно от това! Минаваме ли към гражданското?

Жан-Марк погледна часовника си: четири часът. Очакваше Валери дьо Шарнерай след половин час. Точно време, за да се подготви, да постави малко ред в стаята… Той не бе очаквал, че тя ще се съгласи да дойде в квартирата му още при първия разговор по телефона. Навярно не беше заета.

— Не — отвърна той. — Имам среща. Ще ме извиниш…

— Да, разбрах и трябва да се измъкна!

— Не чак толкова бързо!

— Някое момиче от факултета?

— Не.

— Спиш ли с нея?

— Не още!

— Във всеки случай не забравяй да дойдеш вкъщи тази вечер!

— Да, но късно — каза Жан-Марк. — Има някаква вечеря у баща ми. Обещах да присъствувам.

— Домъкни се, когато искаш, но знай, разчитам на тебе. Бих желал все пак да се запознаеш с Жаклин.

Камъчето бе изплюто: Жаклин! Откакто се бе уловил на въдицата на тази студентка по медицина, Дидие не беше същият: замислен, неспокоен, небрежен. Навярно имаше „сериозни намерения“ тоя глупак! Жан-Марк го тупна по рамото.

— Закълни ми се, че няма да извършиш глупостта да се ожениш за нея!

Дидие се размърда на стола, засмя се и вдигна ръка.

— Заклевам ти се!

— Дори ако е много хубава (а не се съмнявам, че е такава!), като се ожениш, ще провалиш всичко. Можеш ли да си представиш да следваш и да имаш жена вкъщи, а може би и деца? Не, драги мой, на нашата възраст човек не трябва да се обвързва с момиче. Имай куража да бъдеш малко мръсник в любовта! Иначе си загубен!

Струваше му се, че чува баща си. Този втори образ, твърд и решителен, който се надигаше в него, го затрудняваше.

— Ще говорим отново, след като я видиш — измърмори Дидие и стана, за да си тръгне.

Той взе сакото си от облегалото на стола и го наметна. Отвореното му лице с големите рогови очила блестеше от увереност. „Какво добро момче!“ — помисли си Жан-Марк. И изведнъж свъси вежди. Приближаващи се стъпки се чуха в коридора. Някой почука на вратата. Валери беше подранила. По земята имаше книги, чифт подпетени обувки под кревата, мръсно бельо под умивалника… Това безредие дразнеше Жан-Марк, но пред Дидие той не искаше да подрежда нещата си.

— Влез! — каза той.

Валери се появи — руса, фина и бяла. Тя бе облечена в много хубав жълтеникав костюм, гарниран с черно. Жан-Марк се почувствува горд от тази елегантност. Но способен ли беше Дидие да оцени изтънчеността на един дамски тоалет? Той поздрави Валери, каза на Жан-Марк: „Значи тази вечер, непременно, нали, драги?“, и излезе много бързо.

Валери обходи с поглед стаята.

— Бомба е! Лесно ли я намери?

— Да, чрез един приятел.

— И сега сам ли живееш?

— Както виждаш…

— Нищо не виждам! Може би зад тоя параван има цял харем!

— Не, само един душ!

Тя започна да се смее звънко, седна в края на леглото диван, наведе назад тялото си, като опря двата си лакътя на дюшека. Свила глава между раменете си и изпъчила гърди, тя втренчено гледаше Жан-Марк. Той не виждаше нищо друго, освен смачканите обувки на пода. Жълтата кожа беше деформирана, изтъняла, протъркана и потъмняла от употреба. Вехтории, които той обичаше, защото му бяха удобни, и не искаше да се раздели с тях, но които внезапно го ужасиха.

— И така, впечатлението ти от Съединените щати?

Този въпрос, задаван му вече сто пъти, го накара да настръхне. Принуден да повтаря едни и същи думи, за да изрази ентусиазма си, в края на краищата той започваше да се съмнява в него. Приличаше на актьор, изморен от най-хубавата си роля.

— Прекрасно! — каза той просто. — А ти беше в Шотландия, струва ми се?

— Да.

— Хубаво ли беше?

— Страшно! Яздех всеки ден.

— И това ли е всичко?

— Не, мога да ти съобщя, че не съм вече девствена.

Изрече го непринудено, вирнала нагоре носле и присвити искрящи очи.

— А? — каза той. — Моите поздравления.

Не беше изненадан. Но тази новина, която би трябвало да го радва, защото изравняваше терена пред него, по-скоро го смущаваше. Сякаш Валери му беше отнела причината да я уважава, сякаш сега не бе вече така свободен в избора си! Той извади от един шкаф бутилка уиски, която бе взел снощи от мазето на баща си, газирана вода, чаши и постави всичко на земята, пред леглото. В същото време с бърз жест той блъсна старите обувки. Но те се опряха в краката на пружината и останаха на открито.

— Няма ли да ме попиташ как се случи това? — каза Валери.

— О, знаеш, то винаги става почти по един и същ начин…

— Един приятел на баща ми…

Уточняването на деянието не развълнува Жан-Марк. Той седна със скръстени крака на китеното килимче и наля уиски.

— Страшен тип — подзе Валери. — Старец. На четиридесет и пет години! Но красив, спортист, интелигент. Един Греко, който бе чел Верлен — разбираш ли какъв тип? Той беше като мене на гости в семейство Донагю. Една нощ влезе в стаята ми…

— Сега си му любовница? — попита Жан-Марк.

— Мислиш ли? Има жена — драка, деца — пиявици… Бързо се откачих!…

— Имала ли си други след това?

Тя изпи голяма глътка уиски и като изви назад глава, каза:

— Не.

— Съжаляваш ли?

— Ще ти отговоря след малко.

Тя го разглеждаше упорито. Той се престори, че не разбира значението на погледа й, за да спечели време, докато я пожелае. Но колкото повече си повтаряше, че тя е хубава и достъпна, толкова по-малко се вълнуваше.

— Ела до мене — каза Валери, като размаха пръсти към него.

Седна до нея на дивана. Тя хвана ръката му. Той си спомни една друга ръка, съвсем леко докосваща неговата върху волана на колата. Колко много беше развълнуван тогава, колко е студен сега! Какво му липсваше! Плътта на Карол, парфюмът на Карол, малко дрезгавият тон на гласа й… Прогони рязко от главата си спомените, които потискаха, и с цялата си воля се насочи към младото лице, което малко по малко се приближаваше към неговото. Това лице беше една неизвестна планета. Бледа, необятна, заледена. Устните им се срещнаха. Жан-Марк удължаваше целувката, но не се чувстваше възбуден. В съзнанието му винаги изпъкваше Карол, част от нея или цялата; голият й силует в полумрака, гърдите й, начинът, по който тя събуваше чорапите си. Той отметна глава назад. За миг двамата се гледаха мълчаливо. Валери протегна ръка към Жан-Марк, развърза връзката му, разкопча яката, ризата и го погали по кожата. Карол правеше същото. По-хубаво! Тази малка детска ръка със суха длан, това порочно бебешко лице, което животът още не бе дамгосал! Пълна и глупава като яйце! Дори не иска от мъжа да спусне пердетата, за да създаде по-интимна обстановка. Не би се срамувала при нужда да се покаже съвсем гола на светло, защото бе уверена в своите ханшове, гърди, линия на врата! Нямаше какво да крие! Значи нямаше и какво да даде! „Не, тя е чудесна! Който и да е на мое място!…“ Той бе разтреперан и безпомощен, готов да заплаче пред нея, която с полуотворени очи и с усмивка на уста тупаше по гърдите му с крайчеца на пръстите си като слепец, който търси път. Той стана изведнъж, дръпна двойните пердета и се върна при нея. В полумрака всичко ще тръгне по-добре. Започна да я разсъблича. Тя не се съпротивляваше, подпомагаше го от време на време, като шепнеше:

— Обичам те, обичам те.

Когато остана гола, той я просна върху леглото. Един лъч светлина, проникващ между лошо спуснатите пердета, я осветяваше точно толкова, колкото да я направи желана. Наведен над нея, той я наблюдаваше, душеше я. Тя имаше дълги крака, плосък корем, малки кръгли гърди. И всичко това, младо, гъвкаво, нямаше мирис. Той я галеше. Тя пъшкаше нежно. И не се решаваше. Разсъблече се на свой ред, без да престава да я наблюдава. Бяла, руса! О, колко бе руса!

— Не върви ли, Жан-Марк? — прошепна тя.

Като казваше тия думи, тя се бе полупривдигнала, поставила разперените си като морска звезда длани върху гърдите си; Карол често заемаше тази поза в леглото. Тя се срамуваше от гърдите си, считаше ги малко меки. Но то бе само прекалено кокетство. Като в проблясък от светкавица Валери заприлича на Карол. Една Карол, обагрена в златисто. Смешно! Странно! Той се хвърли върху й, повали я, облада я бързо, лошо, брутално и се отдръпна отвратен. Тя го задържа, обвила с ръце врата му и притиснала се към него. Разочарована навярно; но за нея, както и за него, честта бе спасена; сега можеха да се преструват на нежни.

— Беше хубаво, знаеш ли — говореше тя. — Ти си силен!… Ти си хубав!…

Той мълчеше, разтворил ноздри. Това тяло, което преди малко не миришеше на нищо, сега имаше съвсем определен мирис: един приятен мирис, сладникав и остър едновременно, наподобяващ на смирна, не — на тамян… Водата от крана се стичаше в умивалника на капки с тих, кристален шум. „Карол, прощавай!“ Ако поне беше мъртва! Да не я вижда никога вече! А тази вечер на масата с Дюхурионови, Шолузови…

— Знаеш ли — каза Валери, — онзи тип, в Шотландия, онзи приятел на баща ми, ме държеше с часове гола на коленете си. Истинска свиня. Най-после му го казах. Отиде си разгневен. Ти, ти ми харесваш… Ще ми бъдеш ли верен?… Аз нищо не мога да ти обещая! Ако не си много мил с мене…

Тя се засмя, притисна се още повече, лепна устните си в устата на Жан-Марк. После запушиха. В седем часа той я изпрати. Тя си тръгна сияеща. За нея това бе победа! Бедната идиотка! Той отвори прозореца и задиша с пълни гърди. Най-после въздух, студен, суров, нов въздух, който не миришеше на жена! Приготви се за вечерята. И вече мислено беше избрал вратовръзката си — тъмносинята, с нежните зелени райета.

* * *

Беше като в театър: целият персонаж се държеше фалшиво; като се започне от Карол и Филип, играещи ролята на щастлива брачна двойка, и се свърши с Даниел, който ядеше с маниери на англичанин; Мерседес, преобразена като извънредно предана прислужница, се въртеше внимателна и нежна около масата, блеснала в сребро и кристали. Дори Франсоаз имаше необикновено изражение. Жан-Марк я намираше весела, потайна и напрегната. Той й се усмихна през фруктиерата от китайски порцелан в синьо и бяло и вдигна чашата си.

Какво хрумване на Карол да покани Шолузови и Дюхурионови, след като се бе скарала с тях по време на пътешествието! Едно светско помиряване! Истина е, че Пол Дюхурион беше голям клиент на бюрото „Ейглетиер“! Разговорът беше строго географски: Гърция, Съединените щати, Брегът на слоновата кост. Когато имаше опасност интересът да спадне, Карол оживяваше разговора с някой умел въпрос или остроумна забележка. Жан-Марк се възхищаваше на нейното непринудено държане. Той намираше, не никой не може да се сравни с нея по чар и елегантност. Колкото повече се показваше развълнувана и престорена, толкова повече я харесваше. След като не бе изпитал желание днес следобед пред бялата и руса Валери, поднесла му се съвсем гола на леглото, сега му стигаше да погледне ръката на Карол, поставена нежно върху покривката на масата, за да почувствува, че желанието го обзема до болка. Потиснат от това, той говореше малко и всеки път мислеше какво впечатление ще направи. Облечена в черна рокля с остро деколте, с диамантен клипс на рамото, тя властвуваше недостъпна и забранена, като зад защитена от куршуми витрина. Той имаше желание да хвърли салфетката си и да побегне. Вечерята се удължаваше. Даниел бе поискал още една порция сладолед с малини. Какъв мръсник! А господин Шолуз, който беше познавач на вината, непрекъснато дегустираше бялото вино, поднесено с десерта. Истинско щастие, че бе поканен тази вечер у Дидие Копелен. Жан-Марк беше предупредил Карол, че ще си тръгне веднага след вечерята. Всъщност самият той беше далеч от тази къща.

Най-сетне станаха от масата. Докато Мерседес сервираше кафето в салона, Жан-Марк привлече Франсоаз в един ъгъл и й пошепна:

— Би ли дошла с мене?

— У Дидие? Не съм поканена — каза тя.

— Как не, автоматически! Ще бъде много мило. Той ще ни представи едно момиче. Прави сондажи, за да се ожени за нея…

— Дидие иска да се жени? — извика Франсоаз.

И по лицето й се изписа такъв жив интерес, че Жан-Марк я изгледа с изненада: тя едва познаваше Дидие.

— Да — каза той. — Доста глупаво!

— Защо? Ако момичето е хубаво…

— Дори и да е хубаво! Бракът, нали знаеш…

— Невинаги!

— О, ако… Както и да е, но за нас… Когато човек има да учи…

— Да, разбира се…

— Значи ще те заведа?

— Много ми се иска, но може би не е много учтиво…

Бяха прекъснати от шум на разместване на мебели:

Дюхурионови бяха донесли диапозитивите, направени по време на пътешествието, и всичко необходимо за прожектирането. Поставиха прожекционния апарат върху един скрин, опънаха екрана върху огледалото над камината, наредиха столове за публиката. Господин Дюхурион регулираше височината на обектива. Госпожа Дюхурион, запазила си правото за артистичните обяснения, беше нервна, въодушевена, извънредно заета над класьорите със снимки. Жан-Марк се приближи до Карол и с тих глас й каза:

— Ще се измъкна.

— Веднага ли? — попита тя, като го стрелна с недоволен поглед.

— Да, обещах на Дидие да не закъснявам много. Пък ще заведа и Франсоаз…

— Но… но не е възможно! Не трябва да излизате и двамата!…

— Нямате нужда от нас, за да гледате снимките!

Беше казал тези думи бързо, за да преодолее страха, който изпитваше, когато се изправяше пред Карола. Веднага щом излезе от зоната на нейния поглед, на парфюма й, той си възвърна самоувереността. Дюхурионови и Шолузови, на които изказа съжалението си, че той и сестра му не ще могат да присъствуват на прожекцията, извикаха, че те двамата нищо няма да загубят, че на техните години могло да се правят много по-хубави неща.

— Тръгвайте бързо, мили мои! — каза им Карола със снизходителен тон.

— И Франсоаза ли излиза? — попита Филип.

— Да, така беше уговорено — отвърна сухо Карола.

И Даниел използува момента, за да се изпари: не бил преговорил материала за класното си по физика.

— Може ли да загасите? — попита госпожа Дюхурион.

Примирена, Карола седна до Моника Шолуз. През време на цялото пътешествие тя се бе измъчвала, като гледаше Пол Дюхурион да тича сред развалините с фотографическия апарат в ръка и като с картечница да стреля от упор по антични храмове и модерни селяни. И сега трябваше пак да понася шествието на същите тези изгледи, обяснявани от Колет. Лично тя мразеше фотографиите. Първо, защото намираше, че не е фотогенична. Второ, защото тези отражения на едно минало време предизвикваха в нея мисли за старостта и смъртта. „Ще дойде ден, когато от нас ще останат тези демодирани и смешни изображения“. Филип завъртя един ключ. Стана тъмно, блесна само белият правоъгълник на екрана. Карола чу как входната врата се затвори с глух шум: Жан-Марк и Франсоаза излязоха: „Прекаляват и двамата!“ — помисли си тя. И ги проследи с гняв в тяхното радостно бягство, далеч от възрастните, далеч от досадни занимания…

В дъното на салона изведнъж се издигнаха колоните на Партенона, а на преден план се появи синята рокля с бели точици на госпожа Дюхурион.

— Сензационно! — изписука Моника Шолуз. — Мраморът, бледорозовият цвят на мрамора! Няма нищо по-красиво от природата!

После се появи господин Шолуз с къси гащета и платнена шапка пред храма на Нептун в Пестум. И Карола се възхити. Струваше й се, че гласът й звънти като под стъклен похлупак. Това споразумение между брата и сестрата, това весело съучастничество. Жан-Марк сигурно е съобщил на Франсоаза, че е скъсал. Съвсем горд с успеха си. Неговият пръв успех като мъж. А тя, малката уличница, как ли тържествува под своята лицемерна маска!

— А това не е ли удивително? Спомняте ли си Карола?

— Това… Това е Олимп.

— О, не, това е Делфи, моля ви!

— Във всеки случай, Пол, вие сте необикновен артист! Тия кадри, това чувство на мярка!

В същия този момент Жан-Марк и сестра му може би говореха за нея. За да я унижат очевидно. В това отношение можеше да се има вяра във Франсоаза. Карола стискаше ръцете си една в друга при колана на полата си. Неочаквано на екрана под камината се появи в голям кадър едно женско лице, загоряло, засмяно, с ясно очертани бръчки от слънцето. „Господи? Та това не съм аз? Да, аз съм! Какъв ужас!“

— Аха! Ето я нашата очарователна Карола! — съобщи Колет Дюхурион.

Игла, забодена право в сърцето. Карола изтръпна. Тя никога не се бе виждала в този фалшив младежки вид. И по кожата на лицето нито капка пот. Тридесет и три години! „Най-хубавата възраст на жената“ — тръбяха глупавите модни списания. Навярно мнението на Жан-Марк не беше такова. Тя никога не ще му прости, че я беше оскърбил, унизил точно в момента, когато за пръв път се съмняваше в своята власт.

— Умолявам ви да унищожите тази снимка — каза тя.

— А, не! В никакъв случай! — извика Пол Дюхурион. — Тя е най-хубавата в моята колекция! Вие тук сте така жива, така очарователна.

Шолузови преувеличаваха. Тя наведе глава. Всички лъжеха. Истина бе само измъкването на Жан-Марк. „Какво ли прави в този момент? С коя ли танцува? Към коя ли се притиска?“

— Карола, спомняте ли си?… Фиакърът в Атина… Закуската в Пирея… Стария моряк, който… Къпането ни в…

Тя почувствува, че очите я сърбят. Внимание за грима! Едно дълбоко вдишване, за да облекчи гърдите си. Така, сега е по-добре. Наистина снимката е много увеличена. Но младите имат точно такива очи, които се разширяват, очи, които пронизват, които съдят, които убиват. Прожекцията продължи повече от час. Истинско пресищане от тия колони, пейки на амфитеатри, барелефи, осакатени статуи. Когато светлината блесна, Карола вече едва издържаше. Обаче все още трябваше да говори, да се усмихва, да поднася последните разхладителни напитки, които тласкаха към удължаване на гостуването.

Най-после шумното раздвижване при тръгването.

Прибрала се в стаята си заедно с Филип, Карола се тръшна в един фотьойл и постави отпадналата си ръка върху челото:

— Наистина Колет е станала непоносима. Колкото повече застарява, толкова по-голяма бъбрица става. Само нея слушахме!

— Във всеки случай приемът ти беше блестящ!

— Ти никак не си придирчив! Ами Жан-Марк и Франсоаза, които напуснаха компанията ни още със ставането от масата!

— Ти ми каза, че така сте се уговорили!

— Трябваше да спася положението пред гостите ни!

— Къде отидоха?

— Казаха, че уж у Дидие Копелен.

— Защо уж?

— Защото нямам доверие във Франсоаза! Тя е такава комедиантка!

— Франсоаза?

Той я гледаше учуден, с разкопчана яка на ризата на малко затлъстелия си врат. Бащината му заслепеност я изненада и раздразни.

— Да, Франсоаза — каза тя. — Ах, тая…

— Какво?

— Нищо… нищо…

Тя стана и влезе в банята, за да се разсъблече. Един поглед в огледалото я успокои: изглеждаше по-млада, отколкото на снимката.