Анри Троая
Гладът на лъвчетата (3)

III

— Вика ви за ваша сметка от Шатодюн господин Даниел Ейглетиер — каза телефонистката. — Приемате ли да платите разговора?

— Да — каза Жан-Марк.

И като се обърна към баща си, извика:

— Даниел се обажда за наша сметка от Шатодюн!

— От Шатодюн? — повтори Филип изненадан. — Дай ми слушалката!

Той стана пъргаво от фотьойла си и прекоси салона с три разкрача. Жан-Марк му подаде телефонната слушалка, но задържа втората на ухото си. Дълго време той слуша как телефонистката казваше: „Поръчката приета“, а после гласа на Даниел, далечен, плуващ, прекъсван от бръмчения:

— Ало, татко? Тук Даниел… Прощавай, че не ви уведомих за моето пристигане, но телеграмите струват скъпо… Съвсем не трябва да се безпокоиш!… Всичко върви много добре!… Пътешествието беше зашеметяващо!…

— Какво търсиш в Шатодюн? — попита Филип.

— Лесно ти е на тебе! Не можах да стигна по-далече. Корабът ме стовари в Бордо. Там изтръсках джобовете си, за да събера пари за влака. И в резултат — Шатодюн! Завърших! Дотук ми бяха силите!

Жан-Марк и Филип избухнаха в смях.

— Напразно се опитах да продължа на автостоп — продължи Даниел, — никой не иска да ме вземе заради багажа ми!

— В кой хотел си отседнал? — попита Филип, който отново бе станал сериозен.

— Хотел? Не се подигравай! Настанил съм се на гарата, в чакалнята. Дори малко си дремнах.

Филип повдигна рамене.

— Всичко това е абсурдно! Ще си вземеш стая в някой приличен хотел и аз ще ти изпратя телеграфен запис, за да те измъкна от това затруднено положение.

— Но това е забранено от правилника, татко!

— Кой правилник?

— Този на фонда „Зелиджа“. Нали ти бях казал: ние сами трябва да се справяме и с работа да припечелваме парите, които са ни необходими през време на пътуването. Иначе работата би била много лесна!

— Тогава какво! Нима ще станеш хамалин в Шатодюн, за да събереш парите, които ти липсват? Смешно е!

— Не, татко! Аз ще успея да намеря някой камион, който ще ме стовари в Париж! Няма нищо страшно!… Аз просто ти телефонирам, за да ти кажа, че съм във Франция! И че всичко е окей!

— Почакай за миг! — каза Филип.

Той се наведе към Жан-Марк и му каза полугласно:

— Би ли отишъл да вземеш брат си с колата? Шатодюн не е далече!

Жан-Марк прие. Той се радваше, че ще посрещне Даниел, когото не беше виждал от два месеца и половина, а освен това щеше да кара новия ситроен, който баща му беше купил след завръщането си от Гърция.

Филип започна да нарежда в телефонната слушалка:

— Е, добре, ето че се нареди! Жан-Марк ще мине там да те вземе с колата.

— А, не! И това няма да е правилно! — каза Даниел.

— Тук вече прекаляваш! — извика Филип. — Предположи, че спираш една кола на пътя и че случайно брат ти се оказва на волана. Ще откажеш ли да се качиш?

— Не, разбира се! — измърмори Даниел. — Но случаят не е такъв. Жан-Марк ще дойде нарочно…

— Нищо подобно! Той има работа в този край!

— Тъй ли?

— Значи отказваш? Толкова приказки за някакви си сто километра!

— Сто тридесет и девет!

— Стига вече, Даниел. Жан-Марк е очарован, че ще дойде да те измъкне. Ще му дам новия ситроен.

— Аха, така ли?

Гласът на Даниел се размекна.

— Добре — каза той най-после. — Значи ще го чакам пред гарата. В колко часа ще бъде тук?

— Зависи колко време ще пътува. Към пет часа, предполагам. Жалко, че няма да те видя, когато пристигнете. След един час заминавам за Лондон. Но няма да остана повече от три дни. До скоро виждане!

Филип със сияещо лице остави слушалката. Както винаги, той нямаше за какво да се съмнява и да се безпокои. Предварително беше решил всички проблеми.

— Какъв тип е този Даниел! — каза той весело.

— Питам се в какво състояние ще го намерим! — каза Карол.

Точно бяха завършили обеда, Мерседес, все така величествена и противна, влезе в салона и постави подноса с кафеника и чашите върху малката маса пред дивана.

— Колко глупаво, че съм принуден да замина! — въздъхна Филип, като седна отново. — Щях да дойда с тебе!

— Аз ще отида! — каза Карол, като сипваше кафе в чашите. — Съгласен ли си, Жан-Марк?

— Защо мислиш, че няма да е съгласен? — попита Филип.

Тя сви очи в гримаса, която й бе свойствена.

— Не знам, може би предпочита да вземе някой приятел!

Жан-Марк настръхна, обзет от някакъв смътен страх.

— О, не! — каза той. — Очарован съм!

Надигна много бързо чашата с кафето към устните си и се опари.

— Деца — каза Филип, — след двадесет и пет минути ви напускам!

И докато стане време, той се разположи удобно във фотьойла и започна да пие кафето, гледайки жена си.

— Дръж, ето ти ключовете, драги — каза той. — Не карай много бързо, колата още не е разработена…

Жан-Марк наведе глава. В устата му, откъм лявата буза, парченце изгоряла слизеста ципа висеше като малко парцалче. Той я опипваше с наболелия си език. Перспективата за това пътуване с Карол все повече го разгневяваше.

* * *

Удоволствието да държи волана и една жена да седи до него го накара да забрави лошото си настроение. Пътят при излизането от Париж не беше задръстен. Макар че задържаше мотора, ситроенът летеше с нервна лекота. Вътрешността на колата лъхаше на пластмаса и лак. Времето беше хубаво. От двете страни на пътя се разстилаше едно спокойно поле, разделено, изравнено и почистено съвсем по френски. Малки ниви, прорязани от малки пътища, стопанисвани от малки села, пръснати тук-там. Жан-Марк си спомни за огромните американски пространства. Там щастието се състоеше от безбрежна земя, а тук — от едно оградено местенце. Достатъчно беше да протегнеш ръка, за да пипнеш оградата. „В края на краищата у нас всичко отива към обща собственост“ — реши той и се усмихна.

— За какво мислиш? — попита Карол.

— За Съединените щати.

— Още ли! Сигурно не можеш да ги забравиш!

— Не искам да ги забравя — каза той.

— Толкова ли беше щастлив?

— Доста… да…

— Заради какво?

— За нищо… заради промяната може би.

— Да не би да си се влюбил там?

Тя го разпитваше, издала напред брадичката си, с жив поглед, толкова фин, самоуверен и дързък, че той започна да се пази.

— Не — прошепна той.

— Как? Нито една?

— Нито една.

— За мене това е много мило!

Той не отвърна, раздразнен, че тя тълкуваше в своя полза всичко, което казваше. Една кола се движеше пред него. Той ускори, изравни се с нея, почти я докосна и много бързо я изпревари. Съзнателна безразсъдност. Това изопваше нервите. Той въздъхна продължително. А и това парченце изгоряла кожа в устата му — каква глупост!

— Можеше да ми пишеш! — подзе Карол.

— Защо?

— Нямаше ли какво да ми кажеш?

— Не.

Задължението да следи пътя го освобождаваше от задължението да я гледа, но той чувстваше нейното присъствие, долавяше движенията, дишането и топлината й. Целият трепет на кожата под роклята. В главата му нахлуваха спомени. Колкото повече се мъчеше да ги прогони, толкова по-ясни ставаха те. Тя докосна ръката му върху волана. Той я пожела, но си наложи да се въздържи. Взе тази лека, нежна и гальовна ръка и с голямо усилие я отстрани.

— Какво ти е, Жан-Марк?

Той изръмжа:

— Свършено е, Карол. Не трябва никога вече. Това, което се случи между тебе и мене…

— Това, което се случи между тебе и мене — каза тя разпалено, — няма да можеш да го изтриеш, каквото и да правиш! Мислиш ли, че и аз не съм опитала? Това лято, далече от тебе, пътешествах в една прекрасна страна и нищо не видях… нищо не видях заради тебе, заради нас… О, Жан-Марк!…

Нейният тих кадифен глас беше вълнуващ. Тя взе чантата си, машинално извади пудриерата си, отвори, капачката с рязко щракане. Той вдъхна парфюма й. Тя мълчеше. Навярно устата й беше полуотворена, очите й насълзени. Страхуваше се да я погледне. Беше си помислил, че е много силен, когато се завръщаше от Съединените щати. Неуязвим, неподкупен, защото бе прекарал ваканцията си далече от нея. А при първия случай той отново попадаше под нейния чар. Цялата мръсотия щеше да започне пак. Преглътна слюнката си. Устата му гореше.

— Не може ли да спреш за една минута? — каза тя. — Боли ме главата.

* * *

Шест часът и половина и Жан-Марк го няма! Даниел нищо не разбираше. Можеше отново да телефонира за тяхна сметка в Париж, за да узнае дали брат му е тръгнал отдавна, но не желаеше да напусне наблюдателния си пост при входа на гарата в Шатодюн. Освен това съвсем не беше разтревожен. Оптимист по характер и по разум, той не допускаше катастрофи, преди сам да си завре носа. Без съмнение Жан-Марк се е забавил поради някаква техническа трудност. Уморен от разхождане надлъж и шир, Даниел седна върху куфара си, претъпкан догоре и овързан с канапи. Беше мръсен, умираше за сън и не беше слагал нищо в стомаха си след чашата кафе, изгълтана тази сутрин в бюфета на гарата. Седем сантима в джоба. С тях ще пристигне в Париж. Това е истински подвиг! През платнената торба, поставена на земята, той погали с върха на пръстите си двата фенека, които носеше от пътешествието. Един бивш легионер му ги беше продал на кораба за десет франка: една двойка, мъжка и женска, сахарски лисици. Бяха съвсем опитомени, не хапеха, не се опитваха да бягат… Но и те бяха гладни, бедничките. Той отвори торбата. Две малки главички се показаха. Огромни уши, обезумели зеници, треперещи нослета. Поиска да ги почеше по муцуните: те се сгърчиха ужасени. Затвори торбата и помисли с отчаяние: „Никога не ще мога да си ги задържа вкъщи. Карол няма да се съгласи. Ще трябва да ги пробутам на леля Маду“. Хора нахлуха на площада. Един носач мина, влачейки куфари. Даниел се облегна на стената и сви рамене. Над главата му имаше афиш, който той знаеше наизуст: „Посетете замъците на Лоара“. Беше смешно. Пък и всички тези бели лица! Той наистина беше видял няколко такива на кораба, но тук на земята впечатлението бе много поразително. Какъв болнав и загрижен вид имаха всички. Не беше ли безгрижието монопол на черните? Дори в мизерията те изглеждаха спокойни и щастливи. Те се сливаха с природата! Даниел почувства, че сега се приближава до една голяма идея; но винаги когато беше пред прага да я улови в цялата й същност, тя му убягваше, пъргава и блестяща като онази змия, която беше забелязал при входа на колибата си, там някъде, на север от Бондуку. Той се помъчи да си спомни името на селото. Напразно усилие. Сънят разбъркваше мозъка му. Щом клепачите му се затваряха, той виждаше отново тропическата степ, удавените от дъжда пътища, гигантските пеперуди, кръжащи около ветроупорната лампа, хлебарките по олющените стени на една болница, един хирург с потно чело под бялата шапчица, надвесен върху маса, червена кръв върху абаносова кожа. Каква разлика между Африка, която бе мечтал, и тази, която бе опознал. По-малко живописна и повече загадъчна. Той беше оставил приятели там: доктор Поарие, доктор Лекошел, Тюгаду, един бивш жандарм, станал бакалин в Каламон, шофьора туземец Исиака, който се смееше от все сърце, карайки джипа през тресавищата, гъмжащи от мухи цеце… Ще ги види ли пак някога? Тези два месеца натежаваха повече в главата му, отколкото целият й останал живот. Сега той беше сигурен, че има право да говори като мъж. А след петнадесет дни щеше да се върне в лицея! Каква горчива подигравка! Един дрезгав високоговорител съобщаваше за пристигането и заминаването на малки незначителни влакове. Седем без пет! „Къде ли се мота?“ — изръмжа Даниел, като се изправи на крака. В същия момент той забеляза един тъмносин ситроен, който летеше към гарата. На кормилото Жан-Марк. Готов да закрещи от радост, Даниел се въздържа от достойнство и зае поза на мъжествено безразличие.

— Здравей, драги! — каза Жан-Марк, слизайки от колата.

Стиснаха си здраво ръцете.

— Това ли е новата кола? — попита Даниел. — Красавица!

— Не е лоша, да. Отдавна ли ме чакаш?

— Да, доста…

— Идиотска история! Бях тръгнал с Карол и по пътя тя се почувства неразположена… О, нищо сериозно!

— Не се съмнявам — каза Даниел; — Неразположенията на Карол никога не са сериозни, но тя досажда на всички с тях!

— Трябваше да я върна в Париж. После, когато тръгнах отново, попаднах в едно задръстване… Все неприятности, какво да се прави! Дано поне не си се безпокоил много.

— Какво ли не съм преживял в Брега на слоновата кост! — каза Даниел с груб смях като туземец.

И той сграбчи куфара си. Жан-Марк пък взе торбата и веднага я остави.

— Какво има вътре? Нещо мърда!

— Мърда, защото е живо! — каза Даниел. — Не отваряй, ще офейкат. Това са фенеци.

— Фенеци? — повтори Жан-Марк изумен.

— Да, подарък за леля Маду.

— Не знам дали тя ще го оцени много!

— Разбира се! — каза Даниел. — Много са предани тези малки зверчета! Хранят се с нищо…

Той настани торбата и куфара на задната седалка. Оставаше една голяма картонена кутия.

— Тази — каза той — е много тежка. Ще трябва да ми помогнеш.

— Какво съдържа?

— Един спомен за Карол. Пяна ми излизаше от устата, докато го домъкна дотук, моля те да ми повярваш. Двадесет пъти исках да го захвърля по време на пътуването. Но щеше да бъде жалко. Ще видиш!

Той имаше толкова неща да покаже, толкова неща да разкаже, че чувството за собственото богатство разпалваше главата му. Ако не започнеше да говори веднага за своето пътуване, щеше да експлодира. Празният му стомах обаче пресече този възторг. Наместил картонената кутия в задния багажник, той се тръшна до Жан-Марк в колата и каза:

— Нали няма да имаш нищо против, ако позакусим, преди да тръгнем?

* * *

Бирарията беше почти празна. Един отчаян келнер говореше с касиерката. Седнал в дъното на салона, Даниел унищожаваше огромна наденица с кисело зеле. Срещу него Жан-Марк чакаше да поизстине в чинията му виенски шницел. Изморен, отвратен, той се възхищаваше на брат си, който ядеше, пиеше и говореше с еднакво увлечение. Безспорно Даниел беше възмъжал през това пътуване. Но какъв скитнически вид! Русите коси висяха на мръсни фитили по челото му, над ушите му; ризата, изтъркана и мръсна, зееше около врата му; той имаше черни нокти, опърлен от слънцето нос, одрана кожа в ъгъла на устната; и нито едно копче на сакото! Как да повярваш, че всичко, което разказваше — за посещение в болница за прокажени, за церемония на идолопоклонници в някакво загубено село, за опасни експедиции с джип през тропическа степ в компания с някакъв лекар…

— И изведнъж нашата таратайка затъва в една колония от месоядни мравки в поход. Те се разстилат на пластове, обкръжават стада, изяждат всичко, което попадне под челюстите им: хиена, бивол или пантера… Ние воювахме срещу тях повече от час… Трябваше да ги откъсваме една по една от кожата си… Кръв шуртеше, ах, драги мой! Каква сеч!…

Жан-Марк поклащаше глава, измърморваше от време на време по някоя любезна въпросителна думичка и опипваше с език края на мъртвата суха кожичка в кухината на бузата си. Тези истории на бойскаути го отегчаваха. Веселостта, наивността, апетитът на брат му, прибавени към неприветливостта на тази ресторантска зала, ставаха в края на краищата непоносими. Ледена тъга притискаше сърцето му така тежко, че от време на време пречеше на дишането му. А би трябвало да бъде щастлив, че бе скъсал с Карол. Никога не би повярвал, че ще намери смелост да й говори така, както бе направил, след като беше спрял колата. Тя именно, без да съзнава, го беше подтикнала към жестокостта. Бледостта й, погледът й молеше: „Жан-Марк… Не е възможно да си забравил всичко!… Или пък има неща, които аз не зная… Ти ми дължиш едно обяснение… Отвърна ли те някой от мене? Направила ли съм нещо, каквото и да било, което да не ти е харесвало? Оскърбила ли съм те? Не те ли привлича вече нашата любов? Да не си пък болен?…“ Като говореше, тя се бе обърнала към него и с устни бе дръпнала цигарата, която той се канеше да запуши: „Целуни ме, Жан-Марк“. Една ръка върху тила. Едно лице, което се приближава. И пак тази глупава рана в устата му. Невъзможно. Невъзможно заради баща му, заради Даниел, заради раната.

— Когато бяхме излезли от тресавището, Исиака ми каза: „Ти истински вожд на вождовете“. Исиака беше нашият шофьор. Прекрасен тип. Като магьосник в този край. Той ми приготовляваше местни ястия. Ядох печени гъсеници. Не беше лошо…

Беше се отдръпнал инстинктивно. И изведнъж гневът му го стисна за гърлото. Той я мразеше, че бе така желана. Какво й беше казал? Безразсъдни думи: „Слушай, Карол, стига така!… Дотегнаха ми всички тия мръсотии!… Аз обърнах една страница, ти трябва да направиш същото!… В противен случай краката ми няма да стъпят вкъщи!…“ Келнерът дойде да смени чиниите. Но Даниел задържа остатъка от шницела и го зави в книжна салфетка. Това щеше да бъде вечерята на фенеците: ще им я даде довечера вкъщи. За себе си след зелето бе поръчал бифтек с чер пипер.

— Ще се пръснеш! — каза му Жан-Марк.

— Не се тревожи. Имам да наваксвам сериозно закъснение. А ти нищо ли повече няма да вземеш?

— Едно кафе.

— Какво ли се гълташе там като кафе!… Студено, разбира се… Студено кафе и ром!…

И той отново се пренасяше в спомените си. Дори не беше попитал Жан-Марк как е минало неговото пътуване в Съединените щати. Егоизъм, глупащина, липса на възпитание? По-скоро изумителна неспособност да разбира, че близките му могат да имат други интереси и грижи, освен неговите.

— Бифтекът с чер пипер е знаменит! Искаш ли да го опиташ?

Жан-Марк отказа и запали цигара. Срещу него Даниел ядеше бързо. Скоро можеха да тръгнат за Париж. Карол беше способна да ги чака. С какъв вид тя щеше да посрещне Даниел? Тревогата на Жан-Марк се увеличи. Тя беше отправила към него такъв поглед на студена омраза, който той никога нямаше да забрави. След като я беше заплашил, че краката му няма да стъпят вкъщи, тя бе изкрещяла с пребледняло лице и безчувствени очи: „Върни ме веднага в Париж!“ Той беше възразил: „Трябва да отидем да вземем Даниел“. „Ще идеш после сам! Той ще чака!…“ През цялото време на връщане тя бе стискала зъби. Той кормуваше, а един манекен на гнева беше седнал до него. Красив и чудовищен. Напълно безчувствен. Потопен в безмълвни сметки. Като стигнаха в Париж, още на първата червена светлина тя слезе от колата и тресна вратата зад себе си. Видя я да се качва в едно такси.

— Ще те отегча ли, ако взема торта? — попита Даниел.

— Не, но не бих желал да тръгнем много късно.

— И аз също. Още от тази сутрин мечтая за моето си легло. Слушай, за фенеците не трябва нищо да се казва на Карол. Ще ги държа в стаята си тази нощ. И утре ще телефонирам на Маду.

Жан-Марк поръча тортата.

— Имаш ли поне с какво да платиш? — обезпокои се Даниел.

— Разбира се! — каза Жан-Марк.

Баща му беше дал пари.

— Защото аз имам всичко на всичко седем сантима — каза Даниел с гордост. — Какви ли номера не съм изпълнявал, за да печеля хляба си там, просто невероятно! Всичко ще разкажа в доклада си. Ще се вдигне шум! Може би ще получа награда или стипендия за второ пътешествие… Ти ще видиш снимките. Направил съм много! Най-вече в селата на тропическата степ, за да покажа лошите хигиенни условия, в които живеят тия момчета там. Впрочем това е темата на моя доклад: „Санитарното дело в Брега на слоновата кост“. Знаеш ли, че присъствувах на едно раждане?

Той сияеше: „Аз… аз… аз…“ Жан-Марк изпи кафето си. Много горещо естествено. Раната в устата му се раздразни.

— Не е красиво раждането! — подзе Даниел, като сви устни с отвращение. — Ти виждал ли си?

— Не.

— Какво ли изпитват добрите женици!

Настъпи мълчание. Даниел се бе превърнал в мечтател. Вилицата му отчупи парче от тортата.

— А ти — каза той изведнъж, — твоето пътешествие в Съединените щати?

Жан-Марк го погледна с ирония. „Ах, все пак се сети!“ Но бърборенето на Даниел му беше отнело всяко желание да разказва собствените си впечатления. Беше претъпкан с думи, както Даниел с храна.

— Ще ти разкажа по-късно — измърмори той.

Даниел не настоя, много доволен да подхване нишките на разговора:

— Болниците там са позор!… Правят каквото могат наистина!… Аз помагах на доктор Поарие веднъж, когато оперираше един черен с костен израстък на коляното. Той беше уверен, че ще обърна очи. Нищо подобно…

— Тръгваме ли? — попита Жан-Марк, след като уреди сметката.

— Ще повторя с удоволствие тортата — каза Даниел.

Келнерът донесе втора порция, по-обемиста от първата. Кайсии, потопени в златистожълт сироп, закриваха тестения триъгълник. Вместо да яде седнал, Даниел стана, хвана парчето торта между палеца и показалеца си и се отправи към вратата, като дъвчеше големи хапки. Жан-Марк го последва, почувствувал се неудобно от неговото държане. Минавайки, той плати на касата допълнителната поръчка и отправи извинителна усмивка към келнера. Впрочем веднага се упрекна за тази малка подлост. Какво значение имаше за него мнението на един келнер в Шатодюн? Липсваше му вяра в себе си. И поради това се страхуваше от Карол. Дори след като я беше поставил на мястото й, той не беше сигурен, че е спечелил. Без съмнение за него няма да има никога пълен успех в живота. Въпрос на характер. Даниел дори и при неуспех парадираше като победител; той дори при успех изпитваше страх като победен.

Обаче, когато се качиха в колата, той се овладя отново. Мощността на мотора, покорен на неговата воля, му възвръщаше чувството за превъзходство.

— Върви хитро! — каза Даниел. — Това ми заменя обиколките с таратайка из степта. Не можеш ли да я засилиш още малко?

— Не — каза Жан-Марк. — Още не е разработена.

— Тъкмо затова, още мъничко, за да видим!

Жан-Марк усили. Пътят подскочи насреща му в светлината на фаровете. Черни дървета изсвистяваха в ушите му като палки на барабан. Скоростта се вмъкна в стомаха му. Това беше хубаво.

— Знаеш ли — каза Даниел, — аз спах с една мила жена в Абиджан.

— А? — изненада се Жан-Марк.

— Да, една бяла. Вдовица на горски. Харесах й се. О, това не продължи много! А ти?

— Какво аз?

— Америка?

Жан-Марк не отговори и намали.

— Ако правя второ пътешествие, ще избера Америка може би — подзе Даниел. — По-точно Южна Америка. Гватемала, Перу, трябва да са сензационни тия места там!…

Изведнъж той млъкна. Тъй като мълчанието продължаваше, Жан-Марк плъзна поглед вдясно. Брат му беше заспал дълбоко с клюмнала надолу глава, с ръце върху коленете. Остра миризма се разнесе в колата. „Какво е това?“ — помисли си Жан-Марк, като разтърка ноздри. После разбра: краката на Даниел миришеха лошо.

* * *

Карол бе седнала в салона: мека светлина, домашна бледосиня рокля и разтворена книга върху коленете. Като видя Даниел, тя се надигна със залитане и тръгна напред с усмивка на уста и с протегнати ръце. Пред тази фигура, изпълнена с нежност, скромност и радост, Жан-Марк се помисли за жертва на грешка при регулиране на железопътна стрелка. Внезапно той се видя в един друг път, в един друг свят.

— Но ти си пораснал! — извика Карол.

— Така ли? Не съм и забелязал! — каза Даниел, като я целуна.

— И после, много си модерен с тези дълги коси!

Той се засмя:

— Подиграваш ли се с мене?… Да знаеш само!… Такъв живот съм водил!…

Тя го прекъсна:

— Ще ми разкажеш това утре — падам от умора!

— Вярно! Жан-Марк ми каза. Лошо ли ти беше в колата?

— Малко… както обикновено… тия отвратителни мигрени!… Бързо иди да се окъпеш!…

— Имам нужда, нали? — каза той без ни най-малко стеснение и дори, както се стори на Жан-Марк, с известна гордост.

— О, да! — съгласи се Карол.

Гримасата, с която тя каза тези думи, беше така приветлива, че Жан-Марк се попита дали тя беше още разгневена срещу него. Една унижена жена не може, мислеше си той, толкова много да се владее, че да изглежда очарователна, когато умът й изцяло е зает с отмъщението. Без съмнение той беше преувеличил значението на обидата, която й беше нанесъл.

— Обещавам ти да се изстържа основно — каза Даниел. — Но най-напред бих искал да ти покажа нещо, което съм донесъл за тебе и за татко. За тебе най-вече. Защото ти най-добре ще го оцениш…

Той се втурна във вестибюла, завърна се, като носеше в ръце тежката картонена кутия, и с един замах на ножчето си разряза канапите, с които беше вързан пакетът. Във вътрешността стари вестници образуваха защитна покривка. Той ги отстрани с жестове на магьосник, зарови ръцете си по-дълбоко в куп слама и извади една огромна маса с блестящи релефи. Издялана от дърво от един местен майстор, това беше глава на негър, два пъти по-голяма от естествената, със сплескана долна устна, с разцепена брада и с изпъкнали очи. Карол се отдръпна назад, а Жан-Марк избухна в смях.

— Какво е това? — попита той.

— Хубаво е, нали? — каза Даниел. — Каква работа е паднала! Желязно дърво! Опитай се да го вдигнеш. Стърчеше върху тезгяха на едно бистро в Абиджан. Отдавна му бях хвърлил око. В продължение на две седмици давах уроци по френски на сина на търговеца. В деня на заминаването, вместо да ми плати, той ми предложи това! Не казах не, нали разбираш!… Къде ще го поставиш?

Изненадана, Карол се колебаеше — да се присмее ли или да се трогне. Очевидно тя не искаше нито да обиди Даниел, нито да се затрудни с неговия подарък.

— В салона може би? — подсказа Даниел.

Карол извика тихо:

— В салона? Невъзможно е!

Тя огледа наоколо с уплашен вид, сякаш имаше опасност орда диваци да нахлуе в дома й и да строши нейните мебели Луи XV.

— В твоята стая тогава?

— И там е невъзможно.

— Защо? Виж колко е внушителен!

— Именно! Ще ми пречи да спя!

— Да, доста е властен, като магьосник! — призна Даниел. — А в кабинета на татко?

— В кабинета на баща ти, ако искаш! — съгласи се Карол с усмивка. — И така, лека нощ, деца!

Тя размърда пръсти с вдигната ръка, за да се сбогува с тях, и влезе в стаята си. Главата, поставена върху един скрин с инкрустации, гледаше свирепо пред себе си. Даниел се върна във вестибюла, хвана куфара с една ръка, торбата с фенеците с другата и каза, обърнат към Жан-Марк:

— Мисля, че не й хареса много.

— Кое?

— Главата. Но ще свикне. Все пак това е много хубава вещ. Всъщност нямам желание да се къпя тази вечер. Ще свърша тази работа утре сутринта. Умрял съм…

— Обаче е необходимо — каза Жан-Марк, като го блъсна по раменете.

— Тук ли спиш?

— Не, на улица „Асас“.

— Жалко! Имах още доста тайни да ти разказвам!

* * *

Потопил се в горещата вода, Даниел се унасяше в приятна дрямка. С отпуснати мускули, със замъглен ум, той съзерцаваше тъпо розовите палци на краката си, които мърдаха в мътната вода, кокалестото си коляно, което бе изплувало като малко плешиво островче, мъхестата туфа в слабините си. Парата бе замъглила огледалото. Капки вода се стичаха по стената. Би могъл да си представи, че е в Абиджан през сезона на дъждовете. Сапунът се изплъзна от пръстите му и потъна във водата, изчезна пъргаво като живо същество. Невъзможно беше да сложи ръката си върху него. Толкоз по-зле, нека се стопи, нека се разводни! После ще се измъкне през дупката за изтичане на водата от ваната. Пот течеше от челото му. Двата фенека, след като си бяха изяли парчето от шницела, тършуваха боязливо из банята, вирнали опашки и дращейки с лапи по плочите. Даниел свирна през зъби; те застанаха неподвижно с щръкнали уши и отпуснати задници.

— Забавни са — каза той полугласно.

И облегна тила си на ръба на ваната. Утре ще телефонира на Даниела. Беше й донесъл една малка рамка от змийска кожа. В нея тя ще сложи неговата снимка. Тъкмо имаше една, която много му харесваше. Прав между двама черни пред затъналия джип. Панталони „Бермуда“, риза с външни джобове, широкопола шапка от мек плат. Вид уморен и мъжествен. Клепачите му се полузатваряха. Той се изплаши, да не би да заспи и изведнъж се изправи. Големи вълни заплискаха около краката му. Ваната преля. Ужасени, фенеците се скриха под умивалника. Той се засмя, изду гърдите си, прибра корема си и се погледна в огледалото. През влажната мъгла смътно различи един слаб и гол човек с много дълги коси, който разиграва мускулите на ръцете си. „Имам колкото за една наденица!“ — реши той весело. Откачи една хавлиена кърпа, изтърка горната част на тялото си, като си тананикаше някаква негърска мелодия, която беше научил там.