Анри Троая
Гладът на лъвчетата (18)

V

Най-досадното беше фуражката. Тя стягаше слепоочията на Жан-Марк и му напомняше, че е шофьор на разположение. Някои клиенти не изискваха тази формалност, но други считаха за унижение да бъдат возени от гологлав човек. Откакто се беше наел в „Универсалтранспорт“ като шофьор на разположение, беше направил пет курса. Плащаха му петнадесет франка за полуден. Беше малко, но баща му прекрати издръжката и той беше доволен, че намери тази непостоянна работа, която го спасяваше да не умре от глад. Всеки ден в осемнадесет часа телефонираше в бюрото, за да разбере дали ще имат нужда от него на другия ден. Вчера бе карал между Париж и Витри льо Франсоа камионетката на един книжар, претоварена с книги и хартии. Тази вечер, зад кормилото на едно пежо, той возеше някакъв френски индустриалец, господин Йортие, който развеждаше из Париж мексиканска двойка, господин и госпожа Алварес. Тримата пътници се бяха натъпкали на задната седалка. Жан-Марк ги слушаше как разговарят на една смесица от френско-испански език, изпъстрена с английски думи. Жената — петдесетгодишна, отрупана с бижута и прекалено напарфюмирана — се провикваше от време на време: „А това какво е?“ Обясняваха й. Лувърът, статуята на Жана д’Арк, градината „Тюйлери“, обелискът на площад „Конкорд“ бяха поднесени твърде сърдечно от господин Йортие на гостите му. Първата спирка трябваше да бъде един голям ресторант на „Шанз-Елизе“. Стигнаха, без много да бързат, към осем часа и двадесет минути. Жан-Марк слезе, за да отвори вратата на клиентите, както му бяха наредили в „Универсалтранспорт“. Един великан, голобрад, червендалест и с лампази, се изпречи пред него при тази маневра и с фуражка в ръка посрещна новодошлите.

— Бъдете тук след час и половина — каза господин Йортие на Жан-Марк.

Жан-Марк се поклони. Неговият господар за тази вечер и мексиканските съпрузи потънаха в силно осветената врата.

— Ако искаш да паркираш, място ще намериш на улица „Цирк“ — каза му портиерът.

Жан-Марк му благодари и седна отново зад волана. Улица „Цирк“ беше спалня за автомобили. Група шофьори бъбреха пред един ролс-ройс. Той запали вътрешната лампа на пежото и извади от джоба си няколко циклостилни листа от учебника по гражданско право. След петнадесет дни изпит. Беше зле подготвен. Цели две глави от конспекта (именно по търговско и международно право) си оставаха за него тера инкогнита. Впрочем не можеше да учи, както преди. Разривът с баща му го бе смутил: цялото скеле, което го крепеше в равновесие, беше рухнало изведнъж. Той, който твърде добре се приспособяваше да живее извън семейството си, когато бе уверен, че може да се върне там, не знаеше как да се справи сега, когато бе изпъден оттам, без каквато и да е надежда, че може да се върне. Свали фуражката си и я постави до себе си на седалката. Марката на един голям магазин беше изписана със златни букви на вътрешната страна. Кожената лента, беше почерняла от употреба. Колко ли типа бяха носили тази синя фуражка преди него? Сега тя бе тук, обърната с вътрешността нагоре. Като шапка на просяк. Ако Валери го видеше!… Той, разбира се, беше й казал, че работи като шофьор на разположение. Отначало тя бе намерила това за забавно. После положението му я беше трогнало, раздразнило. По взаимно съгласие те пътуваха във втора класа на метрото, предпочитаха да се разхождат пеша, вместо да ходят на кино, избягваха да си купуват вестник, а когато бяха жадни, избираха някое бистро, където цените бяха ниски. За Валери това бе игра. За него също, но до известна степен. Нуждата да се ограничава го правеше по-съзнателен. Настроението му се повишаваше от малките лишения. Мечтаеше за калкан с масло, за заешко задушено, за бифтек с пържени картофи. Устата му се пълнеше със слюнка. Колко ли време щеше да понася полубедността, полумръсотията, полуглада, полувината, която беше сега негова участ на земята? На която и страна да се обърнеше, той не намираше изход. „При липса на публичност деянията не могат да бъдат противопоказни на трети лица, освен в следните случаи…“ Беше преговорил цялата тази глава с Дидие миналата седмица, но вече нищо не си спомняше. Освен това Дидие беше в още по-лоша форма от него тази година. Жаклин, „обожаваната Жаклин“, за която той искаше да се ожени, го беше зарязала заради един студент от Института по пътно строителство. Мръсница като другите жени! Краят можеше да се предвиди предварително. Дидие нямаше тежест пред това хитро и амбициозно момиче. Сега той беше отчаян. Колко смешна изглеждаше тази сантиментална тъга на Жан-Марк пред опетнената чест, с която се бореше самият той. А и тия три прасета, които си тъпчеха търбусите в ресторанта! Светлини, раболепни поклони, фини сосове. Реши да изяде едно варено яйце и да изпие чаша бира.

Бистрото, в което влезе, беше продълговат тунел с розови огледала и никелови тръби. Той яде и пи на тезгяха срещу собственото си отражение. Жълтъкът на яйцето беше зеленикав и твърд, а белтъкът сивееше. Или пък беше зрителна измама. Той смачка черупката върху чинийката. Сол блестеше по кожата на пръстите му. Накрая — чаша с много горещо, много сладко кафе. Главата му тежеше. Каква задуха в тази зала, където от един бокс се разнасяше оглушителна музика за четирима консуматори, които се клатушкаха. Твърдо свареното яйце тежеше като камък в стомаха му. Беше го изял много бързо. Желанието да прати всичко по дяволите замря върху устните му. Ами клиентите му!

Той плати, излезе тичешком, влезе в колата и пристигна пред ресторанта в момента, когато господин Йортие и съпрузите Алварес преминаваха през отворената врата.

Сити, доволни, сияещи, те се приближаваха бавно, сякаш благоговееха пред прелестите, които носеха в стомасите си. Следващият пункт — „Лидо“. Там няма да стоят дълго. Само колкото да изпразнят една бутилка шампанско и да се възхитят на тридесет и шест бели кълки, разтварящи се и затварящи се като ножици пред зачервената публика. Скоро тръгнаха към Монмартър. Този път интимността между господин Йортие и съпрузите Алварес беше подсилена от ястията и зрелищата и затова се плъзнаха към по-голяма волност. Едно нощно заведение за стриптийз ги погълна много развеселени.

Жан-Марк паркира в двойната редица коли на съседната улица и се унесе върху седалката. От време на време някое женско лице се навеждаше към вратата със спуснато стъкло. В просъницата си той виждаше очи, обградени с черно, и едри лакирани устни, които шепнеха покана. Тогава, като извръщаше глава, се мъчеше да потъне по-дълбоко в забрава. Събуди се изведнъж, защото господин Йортие раздрусваше рамото му. Ненаситните съпрузи Алварес искаха да видят още по-пикантно зрелище. Тръгнаха отново. Към други две заведения за стриптийз, едно, от които тайно и „в апартамент“. След това, преситени от разголването на напудрени тела и на бикини с фалшиви диаманти, цялата компания заседна в един ресторант при халите и яде супа с лук.

Жан-Марк се прибра в квартирата си в четири часа сутринта. Умираше за сън. Йортие му бе бутнал десет франка бакшиш. Той изпра найлоновата си риза в умивалника и със закачалка я остави да съхне на тръбата на душа. За да бъде в ред, трябваше да изпере и чорапите, и гащетата: нямаше чисти дрехи за утре. Толкова по-зле: този извънреден труд изтощаваше силите му. Изобщо хубав ден. През нощта тарифата на заплащането беше двойна. Тридесет плюс десет — четиридесет. Можеше да не ходи в студентския стол три дни. Да избегне шумната блъсканица и миризмата на евтина гостилница, да си въобрази, че живее охолно. Отвори прозореца, плъзна се в леглото си, угаси нощната лампа. Чувствуваше още вкуса на твърдо свареното яйце в устата си. Зад затворените му клепачи святкаха светлинни знаци. Проститутки с гипсови лица и с кървави устни се навеждаха над него. Една от тях приличаше на Карол. Събуди се с подскачане, потънал в пот. Глад и желание да повърне измъчваха стомаха му. През отворения прозорец нахлуваше глухата врява, на града. Там вътре, в дъното на стаята, се люшкаше мършавият силует на един обесен. Той позна найлоновата риза, разлюляна в полумрака от слабото течение. Защо се инатеше да живее, щом като нищо вече не го интересуваше? Всичко, което бе успял да направи за една година, беше да замени една Карол с една Валери и родната си къща с една слугинска стая. Стискаше зъби, спря мислите си и си пожела да бъде мумия, една ладия с кости и пергамент, понесена от реката на живота.

* * *

Някой чукаше с юмрук на вратата на колата. Разярен глас крещеше:

— Жан-Марк! Жан-Марк!

Той с мъка разтвори клепачи. Около него бе съвсем светло. Колата беше паркирана сред стаята. Одеялото обвиваше краката му. Воланът се беше стопил между ръцете му. Ризата му висеше в кабинката с душа.

— Жан-Марк! Тук ли си?

Той скочи от леглото. Оправи пижамата си, отвори вратата на Даниел и изръмжа:

— За какво си се домъкнал?

После седна на края на дюшека, прозя се и с нокти се почеса по косматата си кожа. Ако не беше това кретенче, щеше да спи още два часа: точно тази сутрин нямаше лекции.

Даниел стоеше пред него мъртвешки блед.

— Какво? — подзе Жан-Марк.

— Добре, ето какво — каза Даниел, — случи ми се мръсен номер: Даниела е бременна!

— Ех, че гадно! — изсумтя Жан-Марк.

— Точно така! — въздъхна Даниел.

И изнемощял от тази изповед, той се отпусна на един стол. Жан-Марк си имаше доста лични грижи, за да не го вълнува нещастието на другите. Първите му думи не изразиха съчувствие към брата му, а гняв срещу глупостта му.

— Не можеш ли да внимаваш!

— Внимавал съм! Само че Дани е виновна.

— Сигурен ли си?

— Сигурен. Отначало се съмнявахме. После проверихме, нали знаеш… Тя е бременна, уверявам те, напълно бременна…

— Тогава какво? Адрес ли искаш?

— Адрес имам… Дебюке ми го даде… Дани дори видя акушерката…

— Сериозен човек ли е? Не трябва да се оставиш да те измамят!

— Не, не, няма никакво съмнение по този въпрос! Сестрата на Дебюке е останала много доволна!

— Е, добре, иначе аз бих могъл…

— Благодаря ти, драги.

Двамата замълчаха. Даниел се изкашля. Най-после каза:

— Исках най-вече да ти поискам… Много е алчна тази мръсница, акушерката… Седемстотин и петдесет франка!… Нали знаеш, че нямам толкова пари подръка!…

— Аз също — каза Жан-Марк.

— Предполагах! Но може би все пак ще можеш да ми дадеш малко.

Жан-Марк му показа отворения си портфейл върху нощната масичка.

— Шестдесет франка до края на месеца — каза той. — Ако искаш, да ги разделим!

— Не мислех, че си толкова зле — каза Даниел. — Може би Франсоаз?…

— Тя също не разполага с много средства.

— Ами Карол, ако й кажа?

— Не те съветвам — каза Жан-Марк. Тя с удоволствие ще уведоми татко!

— Имаш право. Сега е лошо настроена. Всеки път, когато си отваря устата, все ме ругае! Между нас казано, ти имаш голям късмет; че не живееш вече вкъщи. Ако можех и аз да се измъкна…

— А за Маду помислил ли си?

— Разбира се! Но и за там също се притеснявам… Тя си има принципи… Ще ръмжи… В края на краищата ще видя… Нали каза, че можеш да ми заемеш тридесет франка?

— Да.

— Това е повече от нищо. Тридесет оттук, тридесет оттам…

Жан-Марк взе портфейла си, извади тридесет франка и ги подаде на брат си.

Даниел пъхна парите в джоба си, благодари и каза неясно:

— А ти как я караш?

— Добре — отвърна Жан-Марк.

После, застанали един срещу друг, те не знаеха какво повече да си кажат. Даниел си повтаряше, че трябва от любезност да не си тръгва веднага, но не беше в състояние да разговаря за празни неща. Докато не намереше парите, нямаше да може да си отдъхне. Раздели се с брат си с грубо ръкостискане и с чувство на неблагодарност. Междувременно му бе хрумнала една идея: да продаде старите си книги, бибелата си талисманите си, китарата си… По дяволите, ако с всичко това не събере тия седемстотин и петдесет франка!

Вкъщи той се блъсна в Карол, която излизаше, после в Агнес, която точно по това време оправяше стаята му. Той я изпъди, като нежно я хвана за раменете и я изтласка, намери един куфар и най-напред напъха в него старите учебници, които задръстваха стаята му, после книгите за пътешествия. При поемането на всеки том спомените от детството му причинявала мъка. Но колкото повече страдаше от това оголване, толкова повече се възхищаваше от любовта си, която го подтикваше към тази постъпка. Любовта към Дани се увеличаваше с всичко, което жертвуваше за нея. Подвоуми се, когато стигна до рибата луна. И това ли? Ами да, тя заслужава! Валчестото, полупрозрачно и бодливо морско чудовище бе откачено бързо от куката и на негово място остана само една гола електрическа крушка. Талисмани, желязно копие, дървени статуетки отидоха при рибата луна в кошницата. Лишена от украсата си, колибата на пътешественика се превърна в монашеска килия. Даниел преметна през рамо китарата си, хвана с една ръка кошницата, а с другата куфара и побърза да излезе, преди да се е разколебал. Ако стане нужда, ще спазари и грамофона си. Той ще бъде последна резерва, кавалерията на отчаянието.

Добре бе предвидил, че за учебниците и другите книги ще му предложат нищожна цена, но се учуди от малкия интерес, който вехтошарите от квартала проявиха към произведенията на африканското изкуство и към рибата луна. Търговецът на музикални инструменти, към когото се отнесе след това, направи гримаса пред китарата и му предложи „последно“ сто франка. Възмутен, Даниел изкрещя, че тя струвала четири пъти повече. Тогава човекът, като се извърна, му показа в дъното на магазина шест китари оказион, много по-хубави от неговата, и му се закле, че от две години за тях нямало купувач. Отчаян, Даниел наведе глава и протегна ръка. Той никога не бе вярвал, че това, което бе толкова ценно за него, е така евтино за другите. Така ли е в любовта? Може би към Дани, която му се струва незаменима, останалият свят гледа с безразличие? Може би само той я намира красива?

За всичко — сто четиридесет и седем франка и петдесет сантима. Дори да се предположи, че ще продаде грамофона, сумата ще бъде далеч по-малка от седемстотин и петдесетте франка, които искаше акушерката. Вариантът Маду беше за предпочитане. Реши да отиде в Тюке следващата неделя, не искаше да пътува с влака, обаче моторното му велосипедче не го биваше за тази работа. Едва му служеше за из града, а за по-далече можеше да го остави насред пътя. Дебюке имаше по-здрав мотопед, почти мотоциклет. Той ще му го даде. И вече се виждаше как лети в бялото и зелено пространство, как вятърът брули носа и ушите му и издува ризата му, цял поток от вятър и от шум, които свистят срещу него. Скоростта трепти в китките, в челюстите му. При всяко наклоняване на тялото му полето също се наклонява. Удоволствието, за което мечтаеше, беше толкова силно в някои моменти, че забравяше тъжната причина за тая дълга разходка. Прибра се вкъщи в повишено настроение, макар че още нищо не бе решил за Дани и срещу нищожна цена се бе лишил от предмети, на които много държеше.

През цялото време на обеда, който бе мрачен, седнал между един предвзет и мълчалив Филип и една цвърчаща Карол, той не престана да мисли за авантюрата си. Не се съмняваше, че Маду, след като вдигне врява, ще му заеме парите, от които имаше нужда. А после? Ще може ли Дани да отиде при акушерката тайно от родителите си? Ще има ли тя смелостта да отиде докрай?… Ами ако работата се разкрие — какъв скандал! Кръвта му се смразяваше предварително. О, не, всичко ще мине добре. „Нищо не са двата месеца след това. Само да не отпадне духом!“ После веднага ще я въвлече в такъв водовъртеж от радост, че тя бързо ще забрави. Защо да не я заведе в Тюке с мотоциклета? „Невъзможно! Трябва да бъда сам, за да говоря с Маду! Впрочем ако Дани е с мене, няма да мога да карам толкова бързо! Човек лесно може да направи катастрофа с един подобен товар! Не, внимание! Да возиш бременна жена с мотоциклет — това е най-добрият начин да предизвикаш аборт! Та ето го мечтаното разрешение! О, не! Пътят е много хубав! Истинска тепсия. Ще отида без нея. С пълна газ!“ Отново го обзе мотоциклетното опиянение. Яденето завършваше. Филип погледна часовника си.

— Три часът! Няма ли да закъснееш за лицея?

— Не, татко. Днес е четвъртък.

Филип смръщи вежди и стана от масата. Минута след това и Карол изчезна. Страхуваха ли се да останат насаме? Даниел телефонира на Дани. Определиха си среща в „Люксембург“.

* * *

— Сигурен съм, че Маду ще склони! — каза Даниел. — В неделя сутринта ще се върна със седемстотин и петдесет франка. А в понеделник… В понеделник нали загряваш какво ще стане!

Той очакваше горещо съгласие и се учуди, като видя как лицето на Дани се гърчи и обезформява, докато нейните зелени присвити очи се изпълваха със сълзи.

— Какво ти е? — прошепна той.

— Нищо.

Хвана ръката й, притегли я и несръчно я повдигна към устните си. Тя изсумтя и извърна глава.

— Какво ти е? — повтори той. — Хайде, раждай!

Осъзнал веднага грубата си грешка, той се поправи:

— Да не би нещо да не е в ред, малка моя Дани?

— Искам… Искам да запазя това дете — измърмори тя.

Той допускаше всичко, но не и това! Да запази детето! И за какво? Разбира се, не трябваше да се показва учуден. Като паднал от небето, той се помъчи да запази умно и приятно изражението на лицето си.

— Не е лесно при нашето положение — каза той.

Очите на Дани се разшириха.

— Напротив, лесно е!… Това е най-лесното!

— Не разбирам! Вчера беше съгласна. Сама ми каза.

— Нищо не съм ти казала! Оставих те ти да казваш! И много ми беше тежко, като те слушах! И после, тази нощ почувствувах, че това е невъзможно… Не-въз-мож-но, Даниел! Ти не трябва да искаш това от мене! Обичам те!… Нося дете от тебе! Това дете трябва да се роди!

Пред това майчинско упорство всички аргументи на Даниел се изпариха. Времето спря. Настъпи мълчание, толкова тежко, толкова вяло, че приличаше на смърт. На две крачки от тях една Венера излагаше на слънце мраморните си гърди. Деца се гонеха с викове. Обляна в слънце, градината лъхаше на суха трева, на прах и на вафли… В миг на инстинктивна отбрана Даниел измънка:

— Разбирам, че искаш да го запазиш. Но тогава какво ще стане с нас двамата?

— С нас двамата? Няма никаква трудност. Ще се венчаем, Даниел!

Миг преди това той се досещаше за решението, което тя таеше в главата си. И все пак, когато го изрече с тих и равен глас, се смая. Обзе го панически страх. Беше като захапан от трансмисионен ремък. Как ще реагира баща му? За миг си представи, че е застанал лице срещу лице с него. Стоманени очи, пронизващ глас. „Как ще издържа!“ — помисли си той, като тържествено потрепери. И прошепна:

— Твоите родители никога няма да се съгласят!

— Нищо няма да кажат моите родители! Щом като Бог ни е изпратил дете, техен дълг е да го приемат!

Последните думи развълнуваха Даниел. „Ще ги повторя на баща си по време на генералното обяснение!“

— Каза ли вече на майка си? — попита той.

— Не. Но всъщност уверена съм, че тя ще бъде очарована!

— Очарована, очарована… Това би ме учудило! Аз съм на осемнадесет години, нямам никакво положение…

— Как така нямаш положение? Ти следваш! Това е почти някакво положение! После ще работиш като всички хора!

Той помисли за бъдещето, което тя очертаваше. Затворен за цял живот с нея. Това не беше неприятно. Но неговата независимост, журналистическата му кариера, пътешествията?… Хайде де, навярно има начин да се съгласуват брачните задължения с авантюристичния дух! Иначе хората никога няма да се женят. А пък въпросът за възрастта е съвсем второстепенен. За да се убеди в това, дой си припомни имената на познатите му типчета, които се бяха оженили, преди да вземат изпитите си. Многобройни и щастливи бяха студентските семейства. Наистина самият той още не беше студент. Но след една година!…

— А какво ще правим за квартира? — каза той.

— С квартирата винаги ще я наредим. Отначало ще живеем с родителите ми. Имам много хубава стая, нали знаеш…

Той клатеше глава с вид на полуубеден. В същото време се питаше дали не беше по-добре да уведоми баща си чрез Карол. Не, защото по всичко личи, че при сегашното много особено състояние той не може да разчита на нейната подкрепа. Жан-Марк? „Той няма да направи нищо за мене“. Франсоаз? „Тя няма никакво влияние вкъщи“. Маду? Подскочи при тази идея. Да й телефонира. По-добре да отиде да я види!… Още веднъж той яхна мотоциклета на Дебюке. После се спря. Погрешна насока: достатъчно бе Маду да каже бяло, за да каже баща му черно. От която и страна да потърсеше съюзници, все се виждаше сам. Той, и никой друг, трябваше да застане лице срещу лице с върховната власт. Предварителният му страх се увеличаваше при всеки удар на сърцето му. Едно нещо беше положително: не можеше да откаже да се ожени за Дани, след като той беше виновникът. Въпрос на чест. Гледаше я с по-голямо уважение. Как да повярваш, че в този плосък и нежен корем е заченат живот? Един живот, който всъщност беше негов живот. „Аз се удължавам. Аз се раздвоявам. Появявам се в света под друг образ!“ Прониза го гордостта на твореца. Изведнъж се почувствува равен с автора на своя живот. Трябваше ли да се страхува от баща си, щом като и самият той беше баща? „Днес, след вечерята, ще му поискам десет минути за разговор. Като мъж с мъж. За предпочитане в кабинета му. И там, без да се двоумя, ще му кажа: работата е така и така, няма какво да разискваме…“ Разгорещяваше се предварително. Всичко изглеждаше лесно, възбудително, почти весело. Той пак взе ръката на Дани и силно я стисна, сякаш за да запечати съюза им.

— Ще се справим! — каза той.

Тя му отправи безумен поглед на признателност. Мълчаливо го провъзгласи глава на семейство. Той важно прие тази висока чест. Колко щастливо семейство щяха да бъдат! Няма да има нужда да се крият. Господин и госпожа Даниел Ейглетиер. А тоя син, който щеше да се роди! Този син или тази дъщеря! Не, този син, този син! Той скочи на крака. Щастието го караше да се раздвижи.

— Предлагам ти да пийнем по чашка — каза той. — Аз съм богат. Колко е смешно — продадох старите си книги, китарата си, за да платя за една мръсотия, но ще употребя тия пари, за да отпразнуваме нашата сватба! Кога мислиш, че ще се роди?

Без да се двоуми, тя отвърна:

— Края на януари.

— Толкова късно?

— Пресметни сам! — каза тя. — Май, юни, юли…

Месец след месец работата ставаше по-сигурна. Даниел израстваше в собствените си очи едновременно с детето в утробата на майката. През септември той се почувствува необикновено солиден, мъжествен, благороден и опитен.

— Да — каза той. — Така трябва да бъде… Как ще го наречем?

— Още не съм мислила!

— Има време наистина!

Изненада се на собствената си непоследователност: преди четвърт час смяташе да унищожи това дете, а сега му търсеше име. Колко е зависима съдбата на едно същество! Отправиха се към желязната врата. Даниел я бе прегърнал през раменете.

— Как ще се справиш с баща си? — попита тя неочаквано.

Стреснат от действителността, той се вдърви. Тръпки полазиха по гърба му.

— Не се тревожи — каза той. — Тази вечер всичко ще, се уреди. Имам план.

* * *

Карол беше предупредила, че няма да вечеря вкъщи. Нейното отсъствие ли така помрачаваше Филип? Даниел никога не бе виждал баща си с толкова сурово лице. Те седяха един срещу друг на семейната трапеза, между тях имаше само един бял десерт. Агнес им прислужваше мълчаливо като в параклис. Понякога се чуваше хлопане на автомобилна врата в двора на къщата. Даниел реши да дочака плодовете, за да мине в атака. Филип взе една круша в чинията си, разряза я на четири и бавно обели едно парче. Движенията му бяха точни, а погледът мътен.

— Какво прави днес следобед? — попита той, без да вдигне очи към сина си.

— Нищо — измънка Даниел.

— Как нищо? Напреднал ли си в преговора?

— Разбира се.

— Имам впечатление, че гледаш през пръсти на матурата си!

— О, не, татко.

— Във всеки случай не пускай грамофона, докато зубриш уроците си! Как може да запомниш нещо при тази врява в ушите ти?

— Защото чувствувам нужда, татко. Аз съм привърженик на аудио-визуалната система.

Филип повдигна рамене. Даниел остана доволен от мъдрите си отговори. Изведнъж се почувствува с къси панталони. Въпреки това уводът бе не добре подготвен в главата му: „Татко трябва да те поставя в течение на твърде сложно положение. Обичам едно младо момиче: Даниела Совело. Тя чака дете от мене. При тези условия мисля, че ти ще се съгласиш…“ На това място думите му се объркаха. Дори наум не можеше да каже повече. Ножът на баща му се плъзгаше върху четвъртинката круша и я белеше изящно. Невъзможно бе да прекъсне тази изкусна работа. „По-късно, когато бъдем в салона…“

— Чудно! Вече не пушиш с лула, татко!

— Не — каза Филип.

— Бащата на Даниела Совело пък пуши с лула.

— А!

— Даниела Совело е сестра на моя приятел Лоран. Много са мили и двамата. Ти си го виждал у дома…

— Възможно е, но не си спомням.

Разговорът започна лошо. Смутен, Даниел даде заден ход. Сърцето му туптеше силно. Той се опита смело да направи втора атака.

— У семейство Совело вечерях миналата вечер, когато ви телефонирах… нали знаеш!

— Да.

— Господин Совело е инженер… във ФИСАК, знаеш ли?

— Изглежда, че е много голямо предприятие.

Мълчание. И по тази линия нищо, баща му не се улови. Агнес донесе кафето. Пиха го на малки глътки. Лъжичката на Даниел падна върху килима. „Ще я вдигна и ще кажа всичко!“ — реши той изведнъж. Наведе се, взе лъжичката с палеца и показалеца си, повдигна се бавно, срещна погледа на баща си и продължи да мълчи със свито гърло.

— Ще работиш ли? — попита Филип.

— Да, веднага.

— Тогава лека нощ. Аз излизам.

Филип стана, като остави сина си объркан. Какво? Нима всичко се свърши? Объркал се в плановете си за атака, Даниел помисли отначало да го задържи. Но не можеше да намери причина. Или по-точно не търсеше причина, много доволен, че опитът се отлага.

Той изгледа с облекчение, примесено с ярост, как баща му излиза. Страхливостта му тежеше на сърцето. Все пак трябваше да признае, че моментът беше лошо избран. По-добре беше да изчака по-благоприятни условия, отколкото да атакува, където и да било и както и да е — това е ключът на стратегията. Утре вечер ще се заеме с тази задача. Ако ще да гърми и да трещи! Само един ден още все пак! Схруска бучка захар. В меката светлина на лампата салонът спеше. Между две възглавнички пъстрееше една копринена носна кърпичка на Карол. Падналата лъжичка бе оставила малко петно върху килима. Очевидно Дани ще бъде разочарована. Ще й каже, че баща му не е вечерял вкъщи. Първата съпружеска лъжа. Други ще последват. Не, той искаше да образува с нея идеална брачна двойка. Щастието да бъде еднакво за двамата. Нищо по-лесно от това, когато са искрени един към друг. „Колко я обичам! Какъв шанс, че я срещнах!“ — повтаряше си той, за да поддържа настроението си.

Изпи две чаши кафе и се прибра в стаята ся. Голи стени, полупразни лавици, стаята му бе неузнаваема. Вещите я бяха напуснали, преди самият той да я напусне. Всичко тук му говореше за неговото предстоящо отпътуване. Пусна грамофона, седна до масата си и отвори тетрадката по физика. „Показателят на мощността на един променлив ток е отношението между реалната мощност, измерена във ватове от ватметър, й очевидната мощност, изразена във волтампери“. Той нищо не разбираше от електричество. Светлината от оголената електрическа крушка изморяваше очите му. Матура, после брак. Пропадане на изпита, успех в женитбата. Внезапно разбра, че се страхува и от едното, и от другото. „В какви кълчища съм се оплел? Но не! Всичко е много добре! Трябва да бъде много добре!“ Какво казваше тя? „Щом като бог ми е изпратил дете…“ Той въздъхна. Тревогата не го напускаше. Грамофонът свиреше старата песен „Бурно време“. Взе червен молив и подчерта наслуки няколко изречения в тетрадката си, за да си даде вид, че учи.