Глен Мийд
Измамата (90)

90.

— Много е опасно, Стейвс. — Марк свърши със завързването на найлоновото въже през кръста си и пристегна другия край за едно от стъпалата на стълбата към пътеката. Беше отмервал наум интервалите между вълните — около седем секунди. Дървото скърцаше под напора на водата. Марк си помисли, че едва ли ще може да изкара дълго под стълбата, преди да бъде размазан в пристана или отнесен от вълните.

Стейвс насочи пистолета към него и му подаде фенерчето.

— Много неприятно. Сега слизай и разгледай добре под пътеката.

— Казвам ти…

— Затваряй си устата и прави каквото ти се казва. Действай!

Фенерчето беше с каишка и Марк я нахлузи върху китката си. Щракна копчето и изчака поредната вълна да се разбие и да започне да се оттегля. Започна да се спуска по стълбичката. Колкото повече се приближаваше до тъмната повърхност, толкова по-ужасяващо му се струваше морето.

— Това е лудост, Стейвс — извика той нагоре.

— Продължавай — изкрещя Стейвс. Гласът му едва надви грохота на вълните.

Следващата вълна удари, когато Марк стигна шестото стъпало. Леденостудената вода го блъсна и той отчаяно се вкопчи в стъпалата. Вълната започна да се оттегля и го издърпа почти хоризонтално. Той стисна с всичка сила въжето и едва успя да се изтегли на стълбичката. Беше мокър до кости.

Четири стъпала по-долу го удари новата вълна. Този път успя да се задържи за пречките. Беше се спуснал достатъчно, за да различи кръстосаните носещи греди. Но беше тъмно и светлината на фенерчето бе недостатъчна да пробие мрака и пръските на водата. Марк изчака вълната да се отдръпне и оттегли и точно преди да нахлуе следващата, светна в пространството между гредите.

Нищо.

Опита друго място.

Нищо.

Вълната го повдигна и го удари в стълбичката като парцалена кукла. Той се вкопчи във въжето с мрачна решимост, изчака вълната да се отдръпне и пак светна с фенерчето. Нищо. Само че в следващата секунда лъчът попадна на нещо. Сякаш се бе отразил от някаква лъскава повърхност. Вгледа се и сърцето му прескочи — за една от напречните греди бе пристегната черна торбичка.

Сърцето му заби лудо. Той бързо се качи по стълбичката и стъпи на пътеката. Беше премръзнал. Изкашля погълнатата солена вода и едва чу крещящия срещу него Стейвс:

— Какво стана?

— Там е! Намерих черна пазарна торбичка, завързана за една от гредите.

Лицето на Стейвс възбудено светна.

— Защо не я извади?

— Не мога… пристегната е за една напречна греда и ми трябва нещо, с което да разрежа въжето. Нож или друго…

По лицето на Стейвс също се стичаше вода. Той бръкна в джоба си и извади комбинирано швейцарско джобно ножче. Отвори едно от остриетата и подаде ножчето на Марк, като едновременно с това насочи пистолета към него.

— Предупреждавам те, Райън! Ако опиташ нещо глупаво с този нож, ще те убия. Ясен ли съм? Хайде, гмуркай се да донесеш пакета.

Щом дръжката помръдна, Дженифър се скри зад вратата. Сърцето й биеше лудо. Стискаше пистолета с две ръце. Планът предвиждаше да изтича до дома на Марк и да използва телефона там, но не й бе останало време. Стегна се. Знаеше, че трябва да застреля Келсо на място. Това бе единственият начин. За секунда през главата й минаха десетки мисли.

„Дръж пистолета здраво и просто дръпни спусъка“, каза си. Но ръцете не я слушаха, буквално се тресяха от обзелия я страх. Щеше ли да може пак да застреля човек от упор, само че този път без да е в плен на емоциите? Искаше да отмъсти, искаше Келсо да си плати за унищожаването на семейството й, но разбираше, че онова, което трябва да направи, ще я свали на неговото ниво, и това я ядосваше.

Келсо влезе. Дженифър го гледаше в тила. Имаше част от секундата да направи нещо и тя се прицели малко над основата на черепа му.

„Моля те, господи, нека го убия с първия изстрел!“

Затвори очи, дръпна спусъка и оръжието изгърмя.