Глен Мийд
Измамата (6)

6.

Италиано-швейцарската граница

Хеликоптерът модел „Августа“ се спусна от ниските дъждовни облаци и направи едно кръгче, преди да кацне.

Шумът на роторите заглъхна и Виктор Карузо изморено се надигна от седалката. Беше дребничък, малко над петдесетте, с гъст прав мустак по ръба на устната и пронизващи сиви очи. Захвърли встрани фаса от цигарата си и в същия миг порив на вятъра изми лицето му с ледени капчици дъжд.

— Страхотно начало на деня — извика той на пилота.

— Би могло да е и по-лошо, капитане.

— Понякога се съмнявам — мрачно заяви Карузо. — Едва ли, ако са те събудили в пет сутринта.

Вдигна яката на шлифера си и погледна двете синьо-бели коли, паркирани наблизо. Неколцина униформени служители на местната станция на карабинерите във Варцо чакаха под дъжда, бърбореха си нещо и пушеха. Карузо вдигна поглед към планината. Не че се виждаше много. Отвратителна сутрин и гледката бе скрита от въртящата се маса на тъмносив облак.

Мъж в сержантска униформа и с радиостанция в ръката се отдели от групата и тръгна към него. Висок и енергичен, той стискаше къса пура между зъбите си; захвърли я, преди да козирува.

Карузо кимна и каза:

— Сержант Барти, нали?

Барти протегна ръка.

— Добро утро, капитане. Благодаря, че дойдохте.

Карузо отново погледна към надвисналите сиви облаци.

— Кажи ми какво му е доброто. Вчера бях в Торино и се занимавах с личните си работи в очакване на първия ми свободен ден от цял месец и в един момент някакъв идиот от управлението ми се обажда, за да ми каже, че се налага да отлетя на север по чукарите.

Барти се усмихна.

— Съжалявам, че провалихме почивния ви ден, но ни трябваше помощта на експерт. Нали познавате този район, капитане?

Карузо направи гримаса и неволно погледна свъсените зъбери.

— По-добре, отколкото бих желал. Баща ми е роден тук, а и аз веднъж бях командирован из тези места за половин година. Още мога да го докажа с мазолите по ходилата си. — Дъждът продължаваше да се сипе на фина мъгла, но това не попречи на Карузо ловко да запали нова цигара в шепите си и да затвори с щракване запалката. — И къде, казваш, е трупът?

Барти кимна към планината.

— Там горе, на около час, час и половина път, повечето пеша. Облаците са прекалено ниско, за да използваме хеликоптер.

Карузо отчаяно извъртя очи нагоре.

— Знам го от моя пилот. Не можем ли да отидем поне с кола?

— Само до Алпе Велия, опасявам се. Оттам нататък трябва да извървим разстоянието до глетчера. Познавате ли Алпе Велия, капитане?

Карузо кимна и въздъхна. Алпе Велия беше необятен природен резерват в италианските Алпи, напълно затворен за трафик, освен за колите с висока проходимост на патрулната служба към резервата. Но дори те не можеха да изминат цялото разстояние по каменистите пътеки по границата с Швейцария.

— Прекрасно. И кой сега е там горе?

— Двама от моите хора. Единият е местен, познава района на глетчера много добре. Другият е съдебен патолог от Торино, казва се Рима.

— Вито Рима?

— Познавате ли го?

Карузо кимна:

— Казват му Вито Лешояда. Има ли някъде труп, смятай, че Вито е наблизо. Давай нататък.

— Отцепили сме мястото. Не че е кой знае какво, защото там е спокойно като в ковчег под земята. — Барти мушна с пръст към хората си. — Другите ще чакат тук, докато не ни потрябват. Няма никакъв смисъл всички да премръзнем до смърт на глетчера.

Карузо отново въздъхна. Последното, от което имаше нужда точно сега, бе да се потътри из планините в това скапано време и да търси пътя из студения мокър сив облак. Обърна се и забеляза смущението на Барти.

— Какво има, сержант? Изглеждаш ми угрижен.

Барти се смръщи.

— Тази история… Много е странна, да не кажа нещо по-силно. Живея тук от двайсет години и за пръв път ми се случва нещо подобно.

Карузо хвърли фаса си и кимна към фиата.

— Окей, да вървим. Ще ми разкажеш по пътя.

 

 

Във фиата бе по-топло, макар разликата да не бе кой знае колко голяма. Карузо избърса с пръст кондензиралата по предното стъкло влага, посегна да запали нова цигара, но размисли. В Италия имаше две основни полицейски сили: полувоенизираните карабинери, към които се числеше самият той, и гражданската полиция. Големите градове бяха под юрисдикцията на гражданската полиция, докато селищните райони бяха към карабинерите, макар в много случаи да имаше застъпване. Карузо бе на щат към отдел „Убийства“ на управлението в Торино. Местният участък във Варцо, който покриваше и района, където бе намерен трупът, бе поискал от Торино помощ и Карузо бе изтеглил късата сламка. От друга страна, не се случваше чак толкова често да разследваш намирането на труп, открит замръзнал в ледник.

Той погледна косо към сержанта.

— Мисля, че е време да ме запознаеш с подробностите.

— Вчера следобед ни позвъниха от швейцарската полиция в Бриг. Млад американски катерач, отседнал в местен хотел в Симплон, „Бергхоф“, съобщил за намирането на тяло високо в планината. Както се оказва, трупът бил замръзнал в дълбока пукнатина на глетчера Васенхорн. Американският младеж правил преход през глетчера, пропаднал в пукнатината и съвсем случайно открил тялото.

— Младеж? На колко години е?

— Двайсет и една. — Барти се поусмихна. — За такива като мен това си е хлапе. Казва се Чък Маккоул.

— И какво е правил тоя Чък на глетчера?

— Той е турист, обича да ходи из планините и да се катери. Оказва се също, че е намерил раница, заклещена в леда, непосредствено до тялото.

Карузо вдигна заинтригувано поглед.

— Имало ли е нещо в раницата?

— Американецът я оставил в пукнатината… обяснявам си го с шока от намирането и на трупа. Прецених, че е най-добре да не я докосваме, докато не дойдете с Рима.

— Правилно. Продължавай.

— Швейцарската полиция изпратила екип на Васенхорн. Разбрало се обаче, че тялото е на нашата страна. Тогава се обадили на нас.

Барти поспря, защото фиатът подскочи, надигна се странично, после се изравни. Карузо се взря в ръмежа от другата страна на стъклото. Теренът беше неравен, гледката — унила. Обърна се отново към Барти, който продължи:

— Изпратих на свой ред патрул да направи оглед. Тялото е замръзнало в леда на два метра от дъното на пукнатината.

— Мъж или жена?

Барти сви рамене.

— Предполагаме, че е мъж. Но лицето зад ледената стена се вижда изкривено. Няма начин да сме абсолютно сигурни.

— Но няма съмнение, че се намира откъм нашата страна на границата?

Барти кимна.

— Абсолютно никакво. Проверих няколко пъти на картата. Швейцарците могат да се смятат за късметлии, че случаят не е техен и че този път лайненият край на пръчката се пада на нас.

— Защо?

Барти го погледна за момент.

— Има нещо доста странно в тялото.

Карузо понечи да попита нещо, но се разколеба, защото Барти спря фиата. Пред тях се виждаше тясна камениста пътека, покрита с фина снежна пелена. Беше пределно ясно, че фиатът не може да продължи нататък. Карузо видя стъпките на онези, които бяха минали преди тях. Облакът и мъглата малко се бяха разсеяли, ръмежът почти бе спрял и гледката, която се разкриваше пред очите им, бе непредаваема с думи. Извисяващи се зъбери, покрити със снежни шапки, стърчаха от гръдта на планината — част от масива на Алпите, образуващ естествената граница между Швейцария и Италия. Далеч пред тях се издигаха славният Матерхорн и величественият Айгер.

Карузо огледа покритата с каменни плочи пътека, която отиваше нагоре. Знаеше, че това е един от древните маршрути за мулета, кръстосващи Алпите като паяжина — изтрити от ходене по тях пътеки, използвани от дълбока древност от контрабандисти, пренасящи стока.

Той погледна сержанта.

— Така и не ми каза какво му е странното на трупа.

Барти дръпна ръчната спирачка.

— Мисля, че е най-добре първо да го видите с очите си.