Глен Мийд
Измамата (56)

56.

Спряха с поднасяне пред кметството на Мурнау. Келсо беше потен от напрежение. Старинната сграда имаше пристройка от стомана и стъкло, в което се отразяваха улици с къщи в алпийски стил. Келсо направи знак на Граймс и Фелоус да останат в колата, после посочи с пръст Марк.

— Вие елате с мен.

След това, без да чака, мина през вратата на кметството. Марк го последва.

 

 

В кухнята се бе възцарила тишина. По челото на Фогел бе избила пот. Той продължаваше непрекъснато да поглежда към монитора.

Дженифър наруши мълчанието.

— Хер Фогел, защо ни заплашвате? Ние не сме тук с намерението да ви направим нещо лошо, просто търсехме информация.

— Не лъжете. А пистолетът?

— Пистолетът е за да се чувстваме в безопасност. Ако ни изслушате, можем да ви обясним…

— Тишина. Никакви въпроси.

Дженифър се надигна от стола си. Кучетата изръмжаха и оголиха зъби, но тя не им обърна внимание. Беше решена да научи какво знае Фогел за изчезването на баща й.

— Настоявам да изслушате онова, което имам да ви кажа.

Маккоул я дръпна за ръкава.

— За бога, Дженифър, не поставяй късмета ни на изпитание. Не е ясно как може да свърши всичко това.

Без да обръща внимание на призива му, Дженифър посочи с пръст снимката на бюфета.

— Един от мъжете на тази снимка е намереният на Васенхорн, нали, хер Фогел и вие знаете самоличността му. Но той не е бил сам на глетчера, когато е умрял. С него е бил баща ми. Или може би и това ви е известно?

— Баща ви? Какви ги разправяте?

— Баща ми изчезна преди две години. Полицията открила паспорта му до тялото и това е единствената причина да съм тук. Нося снимката му в чантата си. Бих мога да ви я покажа.

Фогел я изгледа с подозрение.

— Не, подайте ми чантата. Бавно…

Дженифър му подаде пътната си чанта и Фогел извади снимката с лявата си ръка — с дясната държеше пистолета. Дулото не трепваше.

— Това е баща ми. Пол Марч. Виждали ли сте го някога, хер Фогел?

Лицето на Фогел стана пепелявосиво. Не свали пистолета, но изражението му се смени от враждебно на заинтригувано. Той погледна Дженифър и попита тихо:

— А сега ми кажете точно за какво дойдохте тук.

 

 

Келсо и Марк се приближиха до гишето, зад което седеше млада жена. Тя тъкмо обслужваше някакъв възрастен швейцарец, но Келсо го избута безцеремонно встрани и я попита:

— Говорите ли английски, фройлайн?

— Да, но трябва да изчакате реда си.

— Случаят е крайно спешен. Виждали ли сте някога тази жена? — И плесна на гишето снимка на Дженифър.

Служителката я разгледа внимателно.

— Да, разговарях с нея тази сутрин. Дойде, за да потърси информация. Защо?

Келсо сбърчи чело, преглътна с мъка и прибра снимката в джоба си.

— Аз съм баща й. Случи се ужасен пътен инцидент, при който бе тежко ранен член на семейството ни. Налага се спешно да намеря дъщеря си.

— Аз… аз… страшно съжалявам. Тя беше тук преди половин час. Дойде с един мъж и се интересуваше от адреса на двама жители на околността. Потърсих в регистъра, за да намеря интересуващата я информация.

— За кои двама души става дума? — попита Марк.

— Честно казано, тя се заинтересува само от единия — Хайнрих Фогел. Упътих я как да стигне до фермата му.

Келсо едва не въздъхна на глас от облекчение.

— Бихте ли ни обяснили как да я намерим там?

 

 

Дженифър свърши разказа си. Единственият шум в кухнята бе тиктакането на часовника. Лицето на Фогел бе бяло, ръцете му трепереха.

— Познавате мъжа, който е умрял на Васенхорн, нали? — попита Дженифър.

— Ja, познавам го.

— Кой е той?

— Брат ми, Петер — прегракнало отговори Фогел. Изглеждаше потресен и като че ли полагаше усилия да не загуби контрол.

— Какво е правил в планината?

— Не знаете, нали? Вие май нищо не знаете.

— Какво да знаем? Вие ли го убихте? От това ли ви е страх, хер Фогел?

— Да съм го убил?! — Фогел ахна. — Защо да го убивам?

— Какво в такъв случай се случи с брат ви на глетчера?

— През нощта, преди да умре, Петер докара тук двама души, които бе взел от гарата в Бриг. Единият се казваше Карл Лазар, другият беше този… — Фогел почука с пръст по снимката. — Човекът, който казвате, ще ви бил баща. Него го виждах за пръв път, но Карл Лазар познавах. От години идваше в Мурнау да кара ски и така се запозна с брат ми и с мен.

— И защо дойдоха тук?

— Лазар искаше с брат ми да им бъдем водачи… не, заповяда ни да ги преведем по глетчера в Италия. От пръв поглед се виждаше, че са много неспокойни. Особено баща ви. Той изглеждаше по-обезпокоен от двамата. Едва по-късно научих, че са се опитвали да избягат на приятелите си от руската мафия.

— Нищо не разбирам! — смая се Дженифър.

— В началото си помислих, че сте дошли да ме убиете. Реших, че сте от тях. Затова бях така предпазлив. Но снимката… снимката обяснява защо сте тук. Какъв глупак съм…

— От кои да сме? Какво обяснява снимката? — Дженифър нямаше ни най-малка представа за какво бърбори Фогел и хвърли поглед към Маккоул. Той обаче бе не по-малко озадачен.

— Казах ви, опитваха се да избягат през границата. Лазар работеше за руската мафия.

— Но какво е правил баща ми с него?

Фогел изведнъж стана и погледна монитора.

— Няма време да обяснявам. Те скоро ще дойдат, сигурен съм. Сега вече ми е ясно защо наблюдаваха къщата. Вие сте причината. А когато дойдат, ще избият всички ни. Трябва да си тръгнете веднага!

— Но за какво говорите, дявол да го вземе? Кой ще дойде? И кой ще ни убие?

Стиснал пистолета, Фогел отиде до прозореца. В следващия миг Маккоул скочи и прекатури масата. Тя се стовари на пода с трясък, събори Фогел и блъсна Дженифър, но Маккоул не спря с това, а я засили към кучетата, които вече скачаха срещу него, и ги изтласка през вратата. После намести масата върху касата и се обърна.

Фогел все още държеше пистолета и отчаяно се мъчеше да се надигне от пода, но Маккоул се хвърли и издърпа със сила оръжието от ръката му. Стреля два пъти в тавана, но оглушителните изстрели не спряха доберманите — те продължаваха да драскат по дървото, ръмжаха озверено и се опитваха да прескочат масата.

— Кажи им да мируват! — изкрещя Маккоул. — Да се махнат или ще ги застрелям!

— Sitz, Ferdie! Sitz, Hans! — заповяда Фогел.

Кучетата протестиращо изръмжаха, но се усмириха.

— Кажи им да излязат навън. Заповядай им!

— Draussen! Draussen sofort!

Ноктите на кучетата изчаткаха по пода на път за коридора. Маккоул успя да затръшне вратата, но за всеки случай пак я подпря с масата. Докато го правеше, Фогел бръкна в джоба си за беретата.

— Франк! — изпищя Дженифър, но беше късно. Изтрещя изстрел, куршумът се заби в ръката на Маккоул и го оттласна назад. Дженифър се хвърли върху Фогел, за да му отнеме оръжието, но Маккоул я изпревари и го изтръгна от ръката му.

— Моля ви… моля ви… не ме убивайте! — викна Фогел. — Не исках да ви нараня.

— Показа го по много странен начин, приятел.

— Исках само да се защитя, кълна се…

Маккоул стисна ранената си ръка и каза на Дженифър:

— Намери нещо да спрем кръвта.

Дженифър взе една кухненска кърпа и стегна ръката му. Кръвотечението спря почти веднага.

Куршумът бе пробил якето, бе минал през предмишницата му и бе излязъл.

Маккоул се обърна към Фогел.

— Сега да си поговорим по друг начин, приятел.

Отвън се разнесе шум на приближаваща се кола и Фогел се стресна.

— Вече… вече е много късно. Те са тук. Казвах ви, че ще дойдат.

Дженифър се приближи до прозореца и видя мощно беемве да идва бързо по алеята.

— Прав е, Франк. Някой наистина идва.

— Кой?

— Двама са.