Глен Мийд
Измамата (20)

20.

— Still, bitte.

Дженифър примижа. Тъпата болка в черепа още я измъчваше. Седеше на леглото в хотелската си стая, а лекарят фиксираше марлята на главата й с лейкопласт под погледа на Грета. Бързо каза нещо на немски и Грета преведе:

— Казва, че на всяка цена трябва да си направите рентгенова снимка. Нямало нужда от никакви шевове, но цицаната била голяма.

Дженифър понечи да поклати глава, но лекарят отново я сгълча с „Still, bitte!“. Тя каза на Грета да преведе на лекаря, че се чувства добре. Главоболието не бе отминало съвсем, но от замайването нямаше и следа. В мига, в който бяха стигнали в хотела, Грета я отведе в стаята й, а Антон веднага се обади в местната медицинска служба. Докторът пак заговори и Грета услужливо преведе:

— Казва да го повикате незабавно, ако отново започнете да виждате двоен образ или главоболието ви се усили. — Грета поклати глава. — Антон, бедният, още не може да дойде на себе си. Но и двамата сте живи, а това е най-важното. Сега трябва да си починете. Така ще е най-добре.

Дженифър се съгласи, но десет минути след като Грета и лекарят бяха излезли от стаята й, вече просто не можеше да лежи. Стана и си облече пуловера. Макар още да не бе дошла напълно на себе си, реши да слезе в бара. Отначало й се стори, че там няма никого — Грета и Антон не се виждаха — но после видя в края на бара да седи Маккоул. Пред него имаше бутилка уиски. Той се обърна към нея и попита:

— Посъвзехте ли се?

— Малко. — Гледката зад прозорците бе скрита от гъста мъгла. — Къде е Антон?

— Много се разтревожи, като му казах за спирачките, и отиде да говори с местния полицейски сержант, който сигурно ще иска да ви разпита. — Маккоул вдигна чашата си. — Едно уиски? Като ви гледам, ще ви се отрази добре.

— Благодаря.

Маккоул заобиколи бара, за да вземе чаша, пусна в нея няколко кубчета лед и й наля.

— Страшно съжалявам за сина ви — каза Дженифър. Не можеше да измисли какво друго да каже.

Лицето на Маккоул потъмня от скръб.

— Едва ли знаете какво изпитвам… Чък беше единственото ми дете.

— Съжалявам… наистина — повтори Дженифър, но разбираше, че думите й не могат да му донесат никаква утеха. — Мога ли да попитам откъде знаете за мен?

Чертите му се изостриха.

— Такава ми е работата — да знам.

Понеже не пожела да поясни, Дженифър попита:

— Защо сте толкова сигурен, че синът ви е убит?

Маккоул остави чашата си на бара.

— Вечерта преди да умре Чък ми се обади в Ню Йорк. Каза, че някакъв репортер, Емил Харц от „Цюрих Експрес“, искал да го интервюира горе при прохода Фурка за обстоятелствата около намирането на трупа. Когато швейцарската полиция ми се обади, за да ме уведоми, че синът ми е загинал при Фурка, веднага позвъних в редакцията на вестника в Цюрих, за да разговарям с репортера. И знаете ли какво? Никакъв Емил Харц не работел там. Оказа се, че такъв не съществува и в нито един от останалите цюрихски вестници, с чиито редакции се свързах. И тогава взех първия възможен полет и дойдох тук.

— Може би синът ви е сбъркал името на репортера.

Маккоул поклати глава.

— Аз естествено се поинтересувах дали изобщо някой от сътрудниците на вестниците е проявил желание да говори с него. Но нямаше такова нещо. Освен това този тип, Харц, беше обещал на сина ми възнаграждение за интервюто. Само че нито един от вестниците няма такава практика.

Дженифър пребледня.

— Разказахте ли за това на швейцарската полиция?

— Разбира се. Не че помогна особено. В действителност, когато се сблъскахме в планината, бях тръгнал нагоре към глетчера, за да видя с очите си мястото, където Чък е намерил трупа. Защото искам сам да разследвам смъртта му.

— Но защо?

— Защото така си изкарвам хляба. Аз съм частен детектив. И като разбиращ от тези неща човек, мога да заявя, че швейцарците са много далеч от това да ме изпълнят с увереност, че ще постигнат дори частичен успех в разследването на смъртта на Чък.

— Защо мислите така?

— На първо място, те не разполагат дори с едно-единствено веществено доказателство, подсказващо, че той може да е убит. Нали разбирате — бутваш някого в планинска пропаст без свидетели и това се превръща в перфектното престъпление. Полицията признава, че не разполага с никакви доказателства за съществуването на някакъв Емил Харц, освен моето голословно твърдение. Но аз знам, че съм говорил с моя син, и съм сигурен, че „Харц“ съществува, който и да е той. Големият въпрос е защо е убил сина ми? Според мен това е свързано с факта, че именно Чък е открил трупа на баща ви.

— Не ви разбирам.

Маккоул я изгледа.

— И аз не разбирам напълно. Затова нека просто приемем, че интуицията ми надушва в цялата тази история нещо странно. Освен това си мисля, че вие бихте могли да ми кажете нещо повече.

Дженифър се изчерви.

— Да не намеквате, че по някакъв начин е възможно да съм замесена и аз?

— Не мога да знам, докато не науча повече. Засега единствената причина за смъртта на Чък, за която мога да се сетя, е, че той е открил тялото.

Дженифър гневно остави чашата си.

— Започвате да ме карате да се чувствам заподозряна. Съжалявам за случилото се с вашия син… повярвайте ми, наистина съжалявам. Но не знам нищо повече от онова, което ви е известно. А сега, ако не възразявате, мисля, че трябва да се погрижа за джипа.

И се обърна да си тръгне, но Маккоул я хвана за ръката.

— Частен детектив съм от десет години, а преди това бях полицай. Човек развива усет за тези неща и рядко бърка, когато нещо му замирише лошо. А ако питате мен, цялата тази история мирише по-лошо и от кочина. Първо намират тялото на баща ви, после умира Чък. А след това може би някой се опитва да убие и вас. Има ли нещо, което не ми казвате?

Дженифър се изчерви още повече.

— Пуснете ми ръката, ако обичате… боли ме. Казах ви всичко, което знам. А ако ви интересува алибито ми, когато е загинал синът ви, бях в Ню Йорк.

Маккоул я пусна, тонът му осезаемо се смекчи.

— Мога ли в такъв случай да ви помоля за една услуга?

— Каква?

— Проверих при карабинерите. От тях научих, че сте направили постъпки да видите тялото на баща ви.

— Е, и?

— Бих искал да ви придружа. И аз искам да видя какво точно е намерил Чък в онзи глетчер.

— Съжалявам, но въпросът е личен.

Маккоул продължаваше да я гледа и тя внезапно осъзна опасността, която се криеше зад погледа му.

— Въпросът е от лично естество и за мен.

— Тогава ви съветвам да уредите това сам с италианската полиция. Приятен ден, господин Маккоул.

 

 

Марк се бе загубил. Беше изкачил три планински пътя и откри, че и трите свършват без следа от Дженифър. Опита да се свърже по радиото с Граймс, но от радиостанцията се разнасяше само дразнещо ухото пращене. И мобилният телефон не можеше да му помогне — когато бе опитал да се обади на Келсо, бе установил, че няма връзка. За да станат нещата още по-лоши, беше започнала да пада мъгла и леко да ръми. И изведнъж, при изкачването на поредния път, след поредния завой той се натъкна на бялата тойота.

Отби и спря, изгаси двигателя и слезе. Сърцето му биеше лудо. Тойотата беше застинала опасно близо до ръба на пропастта, а от Дженифър нямаше и следа. Изглежда, бе имало катастрофа — шасито на колата бе лошо пострадало, а на местата, където бялата боя бе одраскана, се виждаха следи от синя. Опита вратите, но те бяха заключени. „Какво се е случило? Къде е Дженифър?“

Докато оглеждаше пораженията, забеляза под предното дясно колело локвичка кафява течност. Мушна се под джипа и видя, че спирачният маркуч е разхлабен и по резбата на винта се просмуква спирачна течност. Реши, че е резултат от катастрофата. Изправи се и в този момент чу по пътеката да се задава нова кола. След малко откъм завоя се появи полицейски фолксваген, който закова до него. От колата слезе плещест швейцарски полицай, хвърли поглед на опела на Марк и повдигна вежди.

— Werd sind Sie?

— Съжалявам, не говоря немски.

— Англичанин ли сте?

— Американец.

— Аз съм сержант Клаузен. Какво правите тук?

— Видях изоставения джип, помислих, че може да е имало катастрофа, и спрях, за да видя дали не мога да помогна по някакъв начин. Знаете ли какво се е случило?

Сержантът се почеса по главата.

— Наистина е имало пътно произшествие. Една американка се е отървала на косъм. За нейно щастие в нея се е ударила друга кола, благодарение на което тя не е полетяла в пропастта. Но джипът изглежда kaput.

Марк се опита да скрие тревогата си.

— А тя добре ли е?

Сержантът сви рамене.

— Другият шофьор е я свалил в Симплон. Имала някои натъртвания, но доколкото знам, не е нищо сериозно. Вие турист ли сте?

— Да. — Марк почувства искрено облекчение, че всичко с Дженифър е наред.

— На ваше място бих забравил за всякакво качване в планината. Пътеките са крайно опасни след буря. А този дъжд и мъглата могат да се превърнат в нещо много по-сериозно.

— Благодаря, ще се вслушам в съвета ви.

Сержантът клекна, за да огледа под джипа. Първото нещо, което прави един полицай, когато пристигне на мястото на пътно произшествие, е да огледа щетите и да направи някои измервания. Само че сержантът изглеждаше много по-заинтригуван от онова, което се намираше под тойотата. Любопитството на Марк надделя и той попита:

— Имате ли нужда от помощ? По една случайност разбирам от коли.

Сержантът го погледна.

— Вие американците винаги знаете по нещо за всичко.

— Само се опитвам да бъда полезен. — Марк посочи петното. — Изтекла е спирачна течност.

Сержантът направи гримаса.

— Да не сте механик?

— Не, но разбирам от двигатели. Причината за изтичането е в разхлабване на спирачния маркуч.

Сержантът се замисли за момент.

— Ще трябва да помоля местния автомеханик да погледне и той, но я ми кажете, според вас дали маркучът не е разхлабен нарочно?

— Нарочно?

— Това ви попитах, защото според онзи, който се е забил в колата на американката, маркучът е бил разхлабен с цел.

Марк се намръщи, наведе се и пак се завря под шасито. Разгледа съединението, изправи се и изтупа ръце.

— Не мога да кажа със сигурност. Би трябвало да се консултирате с експерт. — Казваше истината. Наистина свръзката би могла да се разхлаби с времето, само че джипът изглеждаше доста нов. От друга страна, планинските пътища са неравни и осеяни с камъни и бабуни. Друсането би могло да ускори разхлабването на съединението, катастрофата също, но подмятането на сержанта, че това е могло да бъде направено нарочно, едва не го хвърли в паника. Той погледна пак следите от синя боя по бялата тойота. — Каква кола е карал този човек?

— Джип „Нисан“. Защо?

— Просто питам — сви рамене Марк.

Сержантът го изгледа подозрително и той реши, че е време да се маха оттук. Преди полицаят да каже нещо, Марк се качи в опела, направи обратен завой и потегли надолу.

 

 

Дженифър стоеше пред прозореца и гледаше как над Алпите се спуска стена от мъгла и ръмящ дъжд. Твърдението на Маккоул, че някой е повредил спирачките й, я бе разтревожило сериозно. Кой би направил такова нещо? И защо? Тя потръпна и без да знае защо, си спомни опела с тъмните стъкла, който я бе следвал до навлизане в селото, и неясното чувство, че е следена от онзи, който бе вътре. Дали Маккоул не беше прав? Може би наистина някой се бе опитал да я убие. И все пак защо? Не виждаше никаква причина.

Отново се замисли за Маккоул. Разбираше прекрасно, че загубата на сина му е голяма трагедия за него. Спомни си какво бе изживяла след смъртта на майка си. В началото нежелание да повярва, после гняв, а след това жестока нужда да отмъсти. Продължаваше да се чувства раздразнена от това, че Маккоул я бе третирал като заподозряна, но разбираше отлично емоциите му. Изведнъж почувства угризение.

— Дявол да те вземе, Маккоул!

Слезе пак в бара и го намери изправен до прозореца, загледан в планината, с цигара в устата. Когато се обърна към нея, видя, че в очите му има сълзи.

— Какво искате сега, по дяволите?

— Да поговорим — тихо каза тя.

Маккоул кимна и тонът му поомекна.

— Може би бях излишно остър. Извинявам се, ако е било така, но нямам търпение да стигна до отговорите. Освен това се опасявам, че не мога да се отърва от стария си навик да прилагам първото правило при разследване.

— И какво е то?

— Всички са заподозрени.

— Преди малко изглеждахте така, сякаш сте някъде другаде. Далече.

— Мислех за Чък и как катеренето бе най-важното в живота му. Той работеше в компютърна фирма в Ню Йорк, но още от малък обичаше излетите. Често излизахме да се катерим заедно, но той обожаваше да идва в Швейцария. Казваше, че това е мечтата на всеки истински катерач.

— Страшно съжалявам — каза Дженифър и пристъпи към него. — Може ли да ви помоля за цигара? Не пуша, но не бих се изненадала, ако след тази сутрин започна.

— Много ли се изплашихте?

— Още треперя.

Той й даде цигара и й поднесе огънче.

— Благодаря, господин Маккоул.

— Казвай ми Франк. Достатъчна ми е официалността на швейцарците.

— Ще ми кажеш ли как научи за мен?

— Съвсем лесно. След като се убедих, че швейцарците няма да направят нищо, се обадих на един приятел в централата на карабинерите в Рим. Той ме запозна с разследването, поне в онази му част, за която бе осведомен, и случайно спомена, че ще дойдеш да разпознаеш трупа на баща ти, както изисква процедурата.

— Наистина ли мислиш, че някой е повредил спирачките на колата ми?

— Като съдя по онова, което видях, напълно е възможно, макар че едва ли ще може да се докаже. При това друсане по планинските пътища може да изглежда, че маркучът се е разхлабил сам.

Дженифър отново усети как през тялото й минава студена тръпка.

— Не мога да си го обясня.

— В такъв случай и двамата имаме въпроси, които чакат отговори.

— Може би започвам да ставам параноична, но вчера ми се стори, че бях проследена дотук от кола. — И тя обясни набързо за опела.

— Запомни ли регистрационния му номер?

— Изобщо не се сетих да му обърна внимание.

Маккоул сви рамене.

— Може и да не заслужава внимание. Но забележиш ли го отново, няма да навреди, ако запишеш номера и го дадеш на полицията.

Дженифър се поколеба.

— Ако все още желаеш, макар да не виждам смисъла, можеш да дойдеш с мен за идентификацията.

— Какво те накара да размислиш?

— Реших, че ти го дължа след случилото се тази сутрин. Не вярвам италианците да имат нещо против. Джипът ти ще издържи ли до Торино?

— Остави ме аз да се безпокоя за това.

— В такъв случай ще се обадя на детектива, който води случая, и ще се опитам да му обясня. После ще позвъня в агенцията, от която наех колата, и ще им разкажа за случилото се.

Дженифър се обърна да си ходи, но в този момент Маккоул каза:

— Би ли ми казала какво е правил баща ти на Васенхорн, когато са го убили?

— Нямам представа. Честно.

— Моят приятел, детективът, подхвърли, че по всяка вероятност бил мъртъв от доста време.

— Баща ми изчезна преди две години. Оттогава не бях чувала нищо за или от него.

— Това сигурно е било много… мъчително за теб.

— Не ми беше лесно да преодолея мъката, макар че сега най-сетне ще мога да сложа точка. — Дженифър изгаси цигарата си. — Но ще излъжа, ако кажа, че очаквам идентификацията с нетърпение.

 

 

Марк спря пред „Бергхоф“. На паркинга нямаше никакъв син нисан и той се замисли какво да предприеме. Беше изморен от задълбочаващата се лъжа по отношение на Дженифър, а след като бе видял и пътното произшествие, се запита дали не е крайно време да сложи край на цялата тази мистификация. Ами ако някой наистина се бе опитал да я убие и животът й беше застрашен, точно както бе казал Келсо?

И къде, по дяволите, бяха Келсо и хората му? Той отново опита радиото и отново чу само бял шум. Мобилният му телефон също бе извън обхват. Реши да каже на Дженифър цялата истина и да мисли за последиците след това. Влезе решително в хотела и видя на рецепцията млада жена.

— Търся Дженифър Марч. Отседнала е тук.

— Госпожица Марч замина преди половин час. — Жената го изгледа. — Вие неин приятел ли сте? Американец?

— Да. Къде замина?

— За Торино, доколкото ми е известно.

— Но от полицията разбрах, че е имало злополука…

— Значи знаете. — Жената поклати съжалително глава. — Ужасно нещо! Но поне оцеля. Тръгна с хер Маккоул.

— Кой е той?

— Американец — като вас. Всъщност той й спасил живота, като се забил в джипа й със своята кола. Брат ми Антон пътувал на предната седалка до нея.

Маккоул. Марк се замисли откъде му е познато това име.

— Може ли да ви попитам кой е този Маккоул?

— Синът му загина при прохода Фурка. Ужасна трагедия. И той беше отседнал в нашия хотел. Колко необичайно, какъв странен обрат на съдбата…

— Какво искате да кажете?

— Синът му беше младежът, който преди няколко дни откри трупа във Васенхорн.

Сега Марк си спомни името. Разбира се, Чък Маккоул. Катерачът, който бе намерил тялото на Пол Марч. Само че сега според жената излизаше, че и той е мъртъв. Марк бе съвсем объркан. Искаше му се да я разпита по-подробно, но не разполагаше с никакво време.

— Казахте, че са заминали преди половин час?

— Вече повече…