Глен Мийд
Измамата (41)

41.

Тичаше по коридора. Обърна се за миг да погледне назад. Двамата я настигаха. Не беше на себе си, имаше чувството, че всеки момент краката й ще се подгънат и ще рухне. Смръщените лица на мъжете само потвърждаваха онова, което вече знаеше: „Ще ме убият“. Сграбчи дръжката на вратата към следващия вагон и рязко я дръпна. Обхваната от паника, се вряза в групата ученици, качили се с тях във Варцо. Те блокираха коридора, блъскаха се на шега и викаха. Дори за миг не помисли да им обясни какво става и защо се държи така, още повече че не искаше да ги застрашава, като се задържи между тях. Беше убедена, че мъжете няма да пощадят никого в стремежа си да я убият, дори да става дума за невинни деца.

— Scusi! Scusi! Пуснете ме да мина! Моля ви, дръпнете се! — Развеселените ученици я гледаха, сякаш е ненормална, но тя продължаваше да тича и не отместваше поглед от нейното купе — до него оставаха двайсетина метра. Знаеше, че единствената й надежда да остане жива е да стигне до Маккоул. „Той има пистолет. Може да им се противопостави.“ Останала без дъх, пак погледна назад. Мъжете бяха на десетина метра зад нея и на свой ред си пробиваха път между учениците. Дженифър стигна до купето и рязко го отвори.

— Франк! За бога, спаси ме!

Но Маккоул го нямаше.

В този миг на абсолютен ужас Дженифър разбра, че това е краят. Вкаменена тя гледаше, без да разбира. „Къде е Маккоул? Нима са го убили?“

Беше се парализирала от страх, всеки инстинкт, който притежаваше, й казваше, че е обречена. В очите й напираха сълзи. Знаеше, че е безполезно да заключва вратата — мъжете щяха да я разбият за секунди.

Колкото и абсурдно да бе, може би благодарение на паниката гневът й я подтикна към действие. „Не — каза си тя разгневено. — Няма да умреш. Ще се бориш. Ще трябва да се потрудят, за да те убият.“

Отново изскочи в коридора. На няколко метра от нея мъжете вече почти бяха минали през групата ученици. На лицата им бе изписана твърда решимост, Дженифър отново побягна.

Беше като в треска. Единствената й мисъл бе да се отдалечи от тях колкото може повече и когато стигна до следващия вагон, рязко отвори вратата. В паниката си не бе обърнала внимание на купетата, покрай които минаваше, но сега осъзна, че се намира в практически празна част от влака — не виждаше нито един пътник.

„Няма кой да ми помогне. Сама съм.“

Мислите й се завъртяха във вихрушка в търсене на някакъв изход. Забеляза две врати на вагона — отляво и отдясно. Прозорецът на едната от тях бе отворен и през него нахлуваше силният грохот на тракащите колела. Пронизващ въздух я удари в лицето. Мина й мисълта да скочи от влака. Но той се движеше с близо сто километра в час и от едната страна имаше плътна скала, а от другата — пропаст.

„Трябва да продължа напред.“

В този миг се появи плешивият нападател, хванал в едната си ръка картечен пистолет. Хвърли се напред и Дженифър отстъпи към вратата. Опита се да го отблъсне, но той я удари през лицето, след което посегна към гърлото й. Тя се задърпа, но нямаше никакъв шанс. Мъжът натисна главата й назад и навън през прозореца, пръстите му я стискаха със сила, на която не можеше да се противопостави. Започваше да се задушава. „Ще умра“, помисли си.

Усети, че се замайва, и пред очите й притъмня…