Глен Мийд
Измамата (7)

7.

До една от пукнатините стояха двама млади полицаи. И двамата бяха облечени в дебели зимни якета, а до тях имаше малък примус, на който правеха кафе. Разкъсани облачни валма се въртяха около Васенхорн под студеното слънце и Карузо усещаше с пълна сила суровата неконтролируема мощ на природата.

Глетчерът представляваше забележителна гледка. Изграден от добре уплътнен сняг, син в нюанса на патешко яйце, масивът приличаше на широка замръзнала река. Тук-там по повърхността му се виждаха дълбоки пукнатини, някои от които се отваряха в широки пропасти. До една от тези пукнатини имаше две закрепени в леда въжета, които стигаха до ръба и изчезваха някъде надолу. Бяха вървели над час, за да се доберат дотук — не час безгрижна разходка из планината, а час изнурително изкачване през неравен и пълен с коварни опасности терен. Преходът се бе оказал наистина изтощителен и Карузо го бе изминал запъхтян през по-голямата част от пътя. Краката му трепереха и ходилата му бяха подбити, но не бе чак толкова изтощен, че да не може да се възхити на величествената гледка.

— Къде… е… Рима? — на пресекулки изрече той.

Барти сви рамене.

— Вероятно се е спуснал в пукнатината и прави оглед на трупа.

— Разбери какво точно става.

И докато Карузо продължаваше да диша тежко, сержантът отиде при двамата млади полицаи. Наблизо бе разпъната малка палатка, а в снега бе очертан квадрат с жълта полицейска лента, опъната между къси алуминиеви пръти, забити около отвора на пукнатината. Барти се върна заедно с единия полицай и го представи:

— Ефрейтор Фаусто.

Младият мъж отдаде чест.

— Капитане.

— Разкажи какво става.

Ефрейторът посочи пукнатината.

— Както виждате, отцепихме мястото. Патологът още е долу.

— Сержантът ме увери, че познаваш тези места по-добре от планинските кози.

Ефрейторът се усмихна и сви рамене.

— Някога работех в близкото село като планински водач.

— А глетчерът?

— Пресичал съм го и аз не знам колко пъти. Това е един от туристическите маршрути.

— Какви хора идват тук?

— Основно туристи. Италианци и швейцарци. Мястото е популярно за катерачи. Хората изпитват тръпка от минаването през глетчера.

— Това ле е ли опасно?

— Не ако познаваш терена или използваш водач.

Карузо се обърна към Барти:

— Искам да видя трупа.

Ефрейторът ги заведе до края на пукнатината. Карузо надникна в бледосинята камера, която с дълбочината ставаше все по-тъмна. Изпъкнал корниз пречеше да се види самото дъно.

— Общо взето лесно спускане — обади се Барти.

— Нямам друг избор, освен да ти повярвам. Води…

Барти се препаса с алпинистки ремък, хвана без колебание едно от въжетата и започна да се спуска.

Карузо го последва.

 

 

В пукнатината цареше дяволски студ. Карузо се спускаше, като се оттласкваше с крака от стената. В един момент видя някъде под себе си ярка светлина и след секунди Барти го хвана през кръста.

— Окей, вече сте долу, пуснете се.

Карузо стъпи на земята и пусна въжето. Снегът под краката му беше пресован. Пукнатината извиваше и на метри зад завоя ярки прожектори осветяваха пода на ледената камера. Набит мъж стоеше изправен над отворена в краката му лекарска чанта, парата на дъха му се извиваше в мразовития въздух. Имаше посивяла брадичка, носеше очила с дебели метални рамки, беше облечен в подплатено с кожа арктическо яке, а ръцете му бяха в дебели вълнени ръкавици.

— Крайно време беше някой да дойде да ми прави компания — с кисел тон се обади той. — Започвах да си мисля, че съм прихванал нещо заразно.

— Как си, Рима?

— Студен като целувка на погребален агент. Вярно е, че ми се е случвало да работя на доста шибани места, но това просто е върхът.

Карузо огледа пода на камерата.

— Провери ли наоколо?

Рима кимна.

— Огледах възможно най-подробно по десет метра в двете страни от тялото. Повече няма как — нататък стените се сближават и пролуката става много тясна.

— И?

— Нищо. Опасявам се, че единствената находка ще си остане намерената от американеца раница.

— Къде е тя?

— Ей там. — Рима кимна към голямата черна найлонова чанта, подпряна на отсрещната стена, и Карузо я вдигна. Найлонът бе леденостуден и леко замъглен. Под него се виждаше брезентова раница. Изглеждаше тежка, в добро състояние и имаше метална заключалка.

— Не си ли я отварял?

— Опитах, но е толкова замръзнала, че реших да я оставя на водещия следовател, когато пристигне. — Рима се усмихна. — Това, предполагам, си ти.

Карузо остави раницата на пода.

— Окей, да обърнем малко внимание на трупа. Нещастен случай ли е според теб?

— Невъзможно е да се разбере, преди да се е размразил. — Рима посочи с пръст зад гърба си. — Виж сам. Там е.

Рима светна с фенерче и поведе Карузо по дъното на ледената камера. Стигнаха до сгъваемо алуминиево столче с брезентова седалка, обърнато с лице към лявата стена. Отляво на столчето имаше издълбана в леда квадратна дупка, ниско до пода на камерата.

— Ето тук американецът е открил раницата — обясни Рима. — Трупът е на около половин метър над главата ти, в хоризонтално положение със съвсем лек наклон нагоре. За да го видиш, трябва да стъпиш на столчето.

Карузо стъпи на клатещото се столче, насочи лъча на фенерчето към ледената стена и изживя момент на истински ужас. От вътрешността на леда го гледаше гротескно разкривено човешко лице.

— Изправя ти косата, нали? Тук ледът играе ролята на фризер. Няма да сбъркам, ако кажа, че тялото е идеално запазено.

Карузо потръпна, взря се по-внимателно и каза на Барти:

— Още не си ми казал какво му е… странното.

— Прегледах внимателно случаите на изчезнали хора, както и такива, за които е известно, че са се изгубили в тази част на Алпите. Всички са намерени — мъртви или живи. Швейцарците твърдят същото за своите хора.

— Колко назад във времето си прегледал архивите?

— Двайсет години, както и швейцарците. И мога да ви уверя, че властите от двете страни на границата водят на отчет всеки изчезнал по тези места. Така че е доста странно да се натъкнем на мъртвец, за чието изчезване никой нищо не знае.

Замръзналата глава се виждаше доста ясно: носът и устните, ушите и бузите, къдравите кичури тъмна коса, полепнали по челото. Карузо насочи отново лъча към лицето и отново изпита тревожно чувство. Кожата бе алабастровобяла, а очите — широко отворени.

— Колко дълго смяташ, че е престояло това тяло тук?

— Не мога да кажа, преди да сме го изрязали от леда и да разполагам с него на масата — сви рамене Рима. — Но определено става дума за дълго време. Знаеш ли нещо за глетчерите, капитане?

Карузо поклати глава.

— Почти толкова, колкото знам за жените след трийсетгодишен брак.

Рима се усмихна и посочи зейналата паст на пукнатината, през която проникваше светлина и многократно се отразяваше от сините стени, преди да стигне до тях.

— Намираме се на осем метра дълбочина, а тялото е на два метра от дъното. Ледът на глетчерите се образува от дъжда и снеговалежите. Те са в основата на механизма на опресняването му. С течение на годините той се уплътнява — така наречения пак — и нараства. Но едновременно с това се топи и пълни реките на долините. — Рима сви рамене. — Тяло на тази дълбочина би могло да престои доста дълго. Може би години.

— Ще ти повярвам. Е, свърши ли?

Рима потри замръзналите си ръце.

— Почти. Следващата стъпка е да изрежем нашия приятел от леда. Ще използваме верижен трион.

— Трябва да поговоря с американеца. Къде е той?

— Един от моите хора отиде да го вземе от швейцарския хотел — обясни Рима. — Уредих да използваш един от кабинетите в участъка.

— Добре. Направени ли са всички необходими снимки?

— Разбира се, всичко, от което някога бихме имали нужда.

Карузо хвърли последен поглед на запечатаното в леда лице, потръпна пак и слезе от столчето.

— Окей, видях предостатъчно. Да се качваме.

* * *

Кабинетът в малкия участък на карабинерите във Варцо гледаше към миниатюрен площад. Карузо седна зад бюрото до прозореца, където светлината бе предостатъчно, и взе плика с веществените доказателства. Нахлузи на ръцете си латексови ръкавици за еднократна употреба и извади тежката раница. Ледът се бе разтопил, така че брезентовата материя бе просмукана от влага.

По време на целия път до участъка любопитството го бе гризало отвътре и сега даже усещаше тръпки на нервна възбуда във връхчетата на пръстите на ръцете и краката си. Той извади комбинираното си швейцарско джобно ножче и се опита да насили заключалката с острието. Но тя не поддаваше. Карузо вдигна слушалката на вътрешния телефон и се свърза с дежурния.

— Имате ли голяма отвертка?

— Господине?

— Обажда се Карузо. Трябва ми отвертка. Колкото може по-здрава.

— Ще видя дали ще мога да намеря нещо, господине.

След пет минути на вратата се почука и на прага се появи ефрейтор с голяма, зловещо изглеждаща отвертка.

— Тази ще стане ли, капитане?

— Ако не стане, ще ми трябва динамит. Благодаря, това е всичко.

Този път Карузо използва съвместно отвертката и острието на ножчето, стиснал раницата между краката си. Трябваше да вложи всичките си сили, но на третия опит ключалката изпращя и се предаде. Карузо вдигна платнения капак и отвътре лъхна силна миризма на брезент.

Той надникна и видя смачкани дрехи, сред които палто, костюм, риза, вратовръзка и дори лачени обувки. Под дрехите имаше автоматичен пистолет „Браунинг“ и нещо като тънък портфейл от черна кожа. Пистолетът изглеждаше в прилично състояние и по него нямаше и следа от ръжда. Карузо извади портфейла, постави го на бюрото, вкара тънкото острие на ножчето си в предпазния пръстен около спусъка на пистолета, извади го така от раницата, сложи го до портфейла и няколко минути замислено разглежда съдържанието на раницата.

Накрая вдигна портфейла. Безкрайно внимателно вкара острието на ножчето в сгънатата част и с леко усилие го отвори. За негова изненада се оказа, че това не е портфейл, а калъфка за паспорт. Започна да разгръща страниците, но в този момент на вратата се почука и ефрейторът подаде главата си в стаята.

— Господин Маккоул е тук, капитане.

— Дайте ми пет минути и го въведете.

 

 

Карузо седна на ръба на бюрото и погледна разположилия се срещу него млад американец. Чък Маккоул бе ниско подстриган, здраво сложен и явно добре възпитан. Погледът му бе фиксиран върху изсипаното на бюрото съдържание на раницата.

— Това ли намерихте в нея, сър?

— Si.

— Мога ли да погледна?

— Да, можете да погледнете. Но, моля, не докосвайте нищо.

Маккоул прояви особен интерес към оръжието.

— Мамка му, страхотна работа, а?

— Pardon?

Маккоул се поусмихна.

— Исках да кажа, че цялата тази проклета история е нещо изключително. Замръзналото в глетчера тяло. Пистолетът, калъфът за документи. Адски странно…

Карузо кимна.

— Така е, определено странна работа. И кой знае какво още ще научим след аутопсията на трупа. Но аз ви моля да ме извините за лошия ми английски. Не ми се удава често да го практикувам. Разкажете ми, ако обичате, как намерихте тялото.

— Но аз вече разказах всичко на сержант Барти.

— Моля ви, искам и аз да го чуя.

И Маккоул му разказа.

Карузо го изслуша и после каза:

— Предполагам сте се изплашили доста.

— Ако ме извините, истината е, че едва не се насрах.

— И сте имали голям късмет, че сте се измъкнали от пукнатината. Намерихте ли нещо друго освен раницата?

— Не, сър.

— Сигурен ли сте?

— Баща ми е частен детектив. Никога не бих лъгал, когато се отнася до веществени доказателства.

Карузо кимна. Някакво вътрешно чувство му подсказваше, че младежът казва истината.

— Извинявам се за времето, което ви отнех, но държах лично да говоря с вас. Повече няма да ви задържам. Кога напускате Швейцария?

— Обратният ми полет е след четири дни. Това ли е всичко, капитане?

— Да, това е.

Маккоул стана.

— Ще възразите ли, ако ви попитам нещо?

— Разбира се, че не.

— Какво всъщност става?

Карузо се смръщи, наведе глава, после вдигна поглед.

— Scusi, не ви разбрах.

Маккоул се усмихна.

— Исках да кажа, каква е тази история? Кой е човекът в леда?

— Не мога да потвърдя самоличността му, докато не огледаме трупа. Но съгласно паспорта, който намерих, има основание да се предполага, че става дума за американец на име Пол Марч.