Глен Мийд
Измамата (55)

55.

Дженифър спря фолксвагена на покритата с чакъл алея. Видя отзад обор и голям гараж. Вратата на гаража беше отворена и вътре се виждаше стар кафяв мерцедес и допотопен червен трактор с очукано кално шаси. Две огромни черни кучета клечаха до вратата на къщата и не изпускаха дошлите от поглед. Не помръдваха и не издаваха звук, но излъчваха недвусмислена заплаха.

— Добермани — каза Маккоул. — Зли са като дяволи. Тръгнат ли към теб, дори не мигай. Могат да ти разкъсат гърлото, преди да си разбрала какво става.

— Благодаря за успокоението, Франк — с треперещ глас каза Дженифър.

Маккоул слезе от колата.

— Стой на крачка зад мен и ме следвай бавно.

 

 

Бяха направили само две-три крачки, когато кучетата изръмжаха и оголиха зъби. Дженифър замръзна. Маккоул я хвана за ръката.

— Просто не мърдай известно време.

Доберманите наистина внушаваха страх, но не помръдваха, сякаш някаква невидима сила ги бе приковала по местата им. Маккоул понечи да направи следваща крачка, но кучетата пак изръмжаха и се изправиха, готови да атакуват.

— Sitz, Ferdie! Sitz, Hans!

На вратата се бе появил мъж и кучетата моментално се подчиниха на командата му. Изглеждаше над петдесетте, с перчем, беше облечен с избеляло работно сако. Дясната му ръка беше в джоба. Парченце от носа му липсваше и това го правеше доста страшничък.

— Sprechen sie… английски? — неуверено попита Дженифър.

Мъжът определено бе враждебно настроен, но тя отдаваше това на обстоятелството, че все пак в имението му се бяха появили двама неканени гости. Той изгледа продължително Маккоул, после върна поглед върху Дженифър и отговори:

— Да, говоря английски.

— Търсим Хайнрих Фогел.

Кучетата изръмжаха и мъжът им извика нещо на немски. Те веднага се усмириха.

— Аз съм. Какво искате?

— Хер Фогел, бих се чувствала много по-спокойна, ако приберете кучетата.

Акцентът на Фогел определено бе немски, но английският му беше безукорен.

— И двамата сте на моя собственост без разрешение. Отново ви питам какво искате?

— Не е ли възможно да поговорим вътре, хер Фогел? Обещаваме да не ви отнемем много време. Важно е…

— Кои сте вие?

— Казвам се Дженифър Марч, а това е Франк Маккоул. Американци сме.

— Ако искате да наемете планински водач, за да се качите на Васенхорн, по-добре потърсете друг. В момента съм зает.

— Не, не търсим водач. Но е наложително да поговорим.

Фогел се намръщи.

— За какво?

— Моля ви, хер Фогел, наистина ще сме ви благодарни, ако можем да поговорим вътре и ако приберете кучетата си.

Фогел продължаваше напрегнато да ги гледа, сякаш се опитваше да прецени степента на риска в това да пусне двама непознати в дома си, после сви устни и пронизително изсвири. Доберманите скочиха и се втурнаха в къщата, а господарят им кимна към отворената врата и каза:

— Заповядайте.

 

 

Влязоха в кухнята и Фогел ги пусна да минат пред него. В мига, в който се озоваха вътре, доберманите се появиха и Дженифър отново се почувства неспокойна. Кучетата беззвучно заеха позиция до вратата, блокирайки изхода.

Кухнята бе типично швейцарска, с голям чамов бюфет и запалена камина в ъгъла. В центъра имаше чамова маса, на която бяха оставени купчина разпръснати вестници и мощен бинокъл. На стената до бюфета бе монтирана конзола с видеомонитор — предаваше картина от пространството пред къщата. Дженифър не бе изненадана от мерките за сигурност — Фогел определено изглеждаше предпазлив човек.

Забеляза на бюфета няколко снимки в рамки. Едната бе на четирима мъже в алпинистка екипировка — стояха на скален перваз в пози за снимка. Единият бе Хайнрих Фогел. До него стоеше тъмнокос мъж с изпито лице, процеп без устни вместо уста и гъсти черни вежди.

Фогел им направи знак да седнат на масата, седна и той и попита нетърпеливо:

— За какво става въпрос?

Дженифър започна да обяснява за трупа на Васенхорн.

— Може би сте чували вече за него, хер Фогел? Според карабинерите трупът е престоял замръзнал в ледника цели две години.

Фогел отмести за миг поглед към монитора, после го върна върху гостите си.

— Да, чух да говорят в селото. Но какво общо имам аз с това?

— Полицията е намерила във вещите на загиналия нещо, което може да ви заинтересува — обади се Маккоул. — Имате ли нещо против да ви го покажем?

— Защо да имам нещо против?

Дженифър извади бележката от чантата си. Дясната ръка на Фогел упорито стоеше в джоба му. Той взе подадената му бележка с лявата, внимателно я разгледа и се намръщи.

— Виждате ясно изписано името „Х. Фогел“ — обясни Дженифър. — Отдолу са думите „Берг Еделвайс“, а на третия ред има три цифри. Те съвпадат с последните три цифри на вашия телефонен номер.

— Така изглежда — предпазливо призна Фогел.

— Помислихме, че можете да ни обясните по каква причина тази бележка се е намирала във вещите на мъртвеца, хер Фогел…

— Нямам представа. — Той ги изгледа внимателно. — Имате ли нещо общо с полицията?

— Не, аз съм частен детектив — отговори Маккоул.

Фогел изглеждаше объркан.

— И защо се интересувате от всичко това?

— Ще стигнем до това по-късно. Наистина ли нямате никакво обяснение защо в джоба на жертвата са се намирали адресът и името ви?

Фогел отново погледна към монитора, после към прозореца, след това тревожно облиза устни.

— Аз съм инструктор по планинско катерене и водач. Често извеждам хора до Васенхорн. Може този човек някога да ме е използвал за водач. Ако ми кажете името му…

— Полицията не успя да идентифицира трупа — отговори Маккоул. — И е възможно това никога да не стане. Моргата в Торино, където го съхраняваха, вчера бе унищожена от експлозия.

Фогел се помръдна на стола си.

— Да, тази сутрин прочетох за експлозията. — Той вдигна един от вестниците на масата и им показа първата му страница. — Ето… Петима загинали. Според вестника може да е работа на терористи.

Дженифър позна на фотографията димящите руини на полицейското управление в Торино. Отдолу имаше къса дописка на немски.

— Какво друго пише?

— Много малко. Само че полицията още разследва случилото се. Но това е много странно… аз наистина не мога да разбера по какъв начин името и адресът ми са попаднали у този човек.

Дженифър имаше отчетливото усещане, че Фогел ги прави на глупаци.

— Законен ли е бизнесът ви, хер Фогел?

— Законен ли? Какво искате да кажете?

— Говоря за работата ви като водач. Регистриран ли сте където трябва?

— Да, разбира се. Швейцарските закони са много строги в това отношение.

— В такъв случай, мисля, че би трябвало да водите отчетност за хората, които ви наемат като водач.

— Ами… да, водя.

— Което означава, че трябва да записвате имената им, нали?

— Е, разбира се…

— Може би ще погледнете в архива си за ангажиментите ви около петнайсети април, преди две години.

— Защо?

— Според полицията жертвата е умряла около тази дата.

— Да не намеквате, че аз съм го съпровождал в планината?

— Не, не намеквам подобно нещо. Но има шанс загиналият някога да е използвал услугите ви, както сам предположихте, и в такъв случай вашите бележки биха помогнали да установим самоличността му.

Фогел не отговори и Маккоул реши да се намеси.

— Хер Фогел, полицията несъмнено ще иска да ви зададе същите въпроси. Какво лошо има в това да ни помогнете?

Фогел продължи да мълчи. Явно беше неспокоен и като че ли беше затруднен да вземе решение. Малко неохотно стана от стола и извади ръката от джоба си. Дженифър видя, че връхчетата на три от пръстите му липсват.

— Измръзване — обясни Фогел, като видя, че е забелязала. — Хирургът помогна, но беше малко късно да спаси всичките ми пръсти.

— Съжалявам.

— Nein, аз трябва да се извиня за предпазливостта ми в началото. Но нали разбирате, живея сам, а в наши дни човек трябва да внимава. Сега, ако ме извините, ще трябва да проверя какво има в архива ми.

Фогел изведнъж се бе преобразил и полагаше усилия да бъде учтив. Излезе от кухнята и стъпките му заглъхнаха по коридора. Доберманите обаче продължаваха да не откъсват поглед от посетителите.

 

 

Маккоул извади беретата от джоба си и свали предпазителя.

— Като се върне, остави на мен да водя разговора.

— Какво си намислил? — Дженифър неспокойно изгледа пистолета.

Маккоул взе бинокъла от масата.

— Виждаш ли го? Изглежда, като че ли Фогел очаква всеки момент да се появят хора. Има нещо странно във всичко това, Дженифър. Забеляза ли как периодично поглежда монитора? Този човек е неспокоен. Инстинктът ми подсказва, че знае много повече, отколкото издава с приказките си. Може би е време да сменим тона.

— Как?

— Ако трябва, може да се опитаме да го „убедим“. Не искам да му причинявам нищо лошо, но тези кучета изглеждат готови да ме разкъсат всеки момент, ако кажа лоша дума на Фогел, така че е по-разумно да съм подготвен. — Той прибра пистолета в джоба си.

Дженифър стана и доберманите я проследиха с поглед, но не направиха опит да помръднат.

— Какво правиш, по дяволите? — попита Маккоул.

Тя сложи пръст на устата си, за да му покаже да мълчи, мина през стаята — кучетата не откъсваха поглед от нея — и спря пред фотографията на групата мъже.

— Би ли ми казала какво има?

Дженифър посочи снимката. Тъмнокосият с изпитото лице и гъстите вежди продължаваше да привлича вниманието й.

— Виж…

— Какво има? — попита Маккоул, когато застана до нея.

— Има нещо познато в него. Погледни очите му, Франк. Устата… Знам, че съм го виждала… О, господи!

— Какво?

— Замръзналият труп! Той е… Не виждаш ли?

Маккоул разгледа внимателно фотографията. Кучетата изръмжаха предупредително и двамата се обърнаха. Фогел стоеше на прага с пистолет в ръка. Маккоул понечи да бръкне за беретата, но кучетата настръхнала, готови да скочат.

— Извадете ръката си от джоба — заповяда Фогел и направи с пистолета знак на Дженифър. — Посегнете много бавно и вземете оръжието от него.

Дженифър се подчини — ръката й трепереше — и извади пистолета от джоба на Маккоул.

— Сложете го на масата.

Тя остави беретата, а Фогел се пресегна и я прибра в джоба си.

— Защо? — прошепна Дженифър. — Защо ни заплашвате?

— Мисля, че знаете защо. — Фогел им направи знак с пистолета да седнат на столовете. — Седнете и дръжте ръцете си върху масата. Помръдне ли някой, ще убия веднага и двама ви.