Глен Мийд
Измамата (5)

5.

Швейцарските Алпи

Римляните вярвали, че душите на мъртвите се навъртат край гробниците — Чък Маккоул бе чел това някъде — но той самият никога не би повярвал, че в планината може да го чака призрак.

Заваля точно когато той подкара наетото рено нагоре по стръмния каменист път. Когато пътят — по-скоро пътеката — най-сетне свърши, Маккоул наби спирачки и слезе от колата. Беше на двайсет и една, в отлична форма, мускулест, с късо подстригана руса коса и имаше здравия външен вид на човек, прекарващ времето си на открито.

Над него се извисяваха скалистите върхове на Алпите. Онзи, който го интересуваше, се казваше Васенхорн, издигаше се на над три хиляди метра и бе застинал като вкаменен динозавър, надничащ изпод мъглата на леден облак. Маккоул се върна при колата, отвори багажника и започна да вади алпинистката си екипировка. Найлонови въжета, телескопичен пикел, котки за обувките и малка раница. Върза пластмасовата каска за колана си и преметна въжетата през рамо. Тук, на височина от само хиляда метра, температурата бе вкочаняваща дори през пролетта, защото Алпите оставаха покрити със сняг. Днес не смяташе много да се катери, напротив, по-скоро се готвеше само да походи, но при тези стръмнини и по тези пътеки това щеше да е доста изнурително ходене, а въжетата бяха разумна предпазна мярка.

Западната страна на Васенхорн се намира на самата граница от швейцарската страна, докато източната се спуска по-плавно към италианската страна на границата — и това бе посоката, в която се бе запътил Маккоул, като очакваше около два часа здраво ходене. Върхът на планината представляваше огромен глетчер от масивен лед, който трябваше да пресече, но работата бе в това, че когато човек най-сетне се добереше до върха, разкриващата се оттам гледка бе способна да ти спре дъха.

В ясен ден човек можеше да види назъбените върхове на планините, дълбоките долини, които Ханибал бе прекосил начело на пехотата и слоновете си преди двайсет и два века, за да покори Рим, както и каменистия Симплонски проход, от който Наполеон бе изкопал милиони тонове скала само и само за да прекара на юг безбройната си армия по време на своята италианска офанзива. А още по-нататък бе Италия, където склоновете на планините кротко се спускаха до топлото езеро Лаго Маджоре с прекрасната гледка към кацнали по върховете на хълмове замъци, живописни села и сгушени манастири, един поглед към които бе достатъчен, за да занемееш.

Той заключи реното, метна на гърба си добре натъпканата раница и погледна колко е часът — беше 9:52 сутринта.

Сутрешният мраз впи зъби в костите на Маккоул въпреки защитното му облекло. Най-сетне бе стигнал при глетчера и загледан надолу, бе поспрял за малко, колкото да възстанови дишането си. Издишваният въздух образуваше пред лицето му облак от пара.

Под него се намираше дълго, дълбоко и назъбено с остри скали дере, изглежда, формирано тук преди стотици хилядолетия, изядено в тялото на планината през ледената епоха от преместващи се скали и канари — доказателство за страховитата мощ на природата. В центъра на дерето се намираше и замръзналият глетчер — плътна маса от покрит със сняг син лед, проснала се на четвърт километър до отсрещния склон.

Слънцето вече се бе издигнало и комбинацията от отразена от снега слънчева светлина и разреден въздух му причиняваше леко главоболие. Той сложи очилата „Рей Бан“ и пластмасовата каска, преди да поднови прехода. Металните котки на обувките му осигуряваха добро сцепление, а ледът под краката му изгледаше плътен. Маккоул тръгна бавно и предпазливо. Около него нямаше нищо друго освен бял студ и пълна тишина, нарушавана само от задъханото му дишане и хрущящия под обувките му сняг. След трийсет минути се намираше на петдесет метра от отсрещния край на глетчера. Отново спря да си поеме дъх.

Гледката оттук бе направо невероятна. Под него и в далечината се намираше Италия с каменистите си живописни алпийски села с характерните къщи с червени керемиди, впили се в склоновете на планините, сякаш противопоставяйки се на гравитацията. С настъпилото пролетно затопляне ледът на глетчера бе започнал да се премества и топи, да захранва стотиците реки и водопади с вода, търсеща най-бърз начин да стигне до равното. Рисковано бе точно сега да се опитваш да пресечеш глетчера, освен ако не си опитен планинар и само при положение че познаваш добре маршрута. Маккоул не беше чак толкова опитен, но познаваше маршрута, понеже вече бе минавал веднъж пред тези места преди две години в края на септември, в състава на алпинистка група. Сега обаче бе пролет и рискът бе много по-голям.

Добре виждаше пред себе си поредица тесни цепнатини в снега. Пукнатините в леда представляват смъртна опасност, защото се образуват от комбинираното въздействие на студ и налягане на въздуха. Няколко от тях стигаха на метър-два дълбочина, но имаше и такива, които си бяха истински пропасти, защото стигаха до самото дъно на глетчера, а това означаваше поне стотина метра. Паднеш ли в някой от тези капани, измъкването е крайно съмнително. Маккоул преброи три такива дълбоки пропуквания в леда, всяко широко може би към метър, разположени през интервали от пет метра. Друг път нямаше, така че трябваше да ги преодолее.

Нямаше никакви съмнения, че ще може да ги прескочи една след друга и трите — това не бе никакъв проблем.

Безкрайно внимателно Маккоул разрови с върха на пикела ръба на пукнатината. Снегът изглеждаше плътен. Първата пукнатина отстоеше на две крачки от него. Той отстъпи назад, за да се засили. Котките му гарантираха отлично сцепление и нямаше да има проблем да набере достатъчно скорост, за да направи скока.

Бе пробягал само три дълги крачки, когато невъзможното се случи. В един миг краката му бяха във въздуха, а в следващия отчаяно се опитваха да стъпят на нещо, защото снегът под тях изчезна, понесен като от лавина.

Господи!…

Маккоул изкрещя, загуби равновесие и пропадна в зейналата пукнатина.

Отвори очи. Лежеше по гръб. Студът беше убийствен. Зъбите му тракаха, виеше му се свят. Чувстваше тялото си, сякаш го бяха удряли с пневматичен чук. Черепът тъпо го болеше, но все пак пластмасовата каска несъмнено му бе спасила живота. Нямаше представа на каква дълбочина е пропаднал, но точно над себе си виждаше отвора на пукнатината: назъбен ослепително син къс небе. Затрудняваше се да прецени разстоянието, но смяташе, че се намира на поне седем-осем метра под повърхността.

Мамка му…

Бавно раздвижи ръце и крака. Не усети нищо счупено, макар всичко да го болеше. Лежеше върху купчинка сняг, образувана вероятно от малката лавина, получила се след срутването на отсрещната стена на пукнатината в резултат от приземяването му върху нея. Изглежда, точно тази купчинка бе омекотила падането му. Макар в първия момент да се бе зарадвал, че е оцелял, вече усещаше, че го обхваща паника.

По лицето му се стичаха струйки пот, сърцето му биеше бясно. Разбираше отлично, че задържи ли се тук, просто ще замръзне. Отново вдигна поглед към парчето синьо небе. Въжето продължаваше да е на рамото му. Може би щеше да успее да се изкачи догоре, запънал гръб и крака в двете стени на пукнатината.

Зрението му вече се бе адаптирало към полумрака тук. Маккоул установи, че ледената камера е слабо осветена. Стените играеха роля на огледало и отразяваха надолу светлината от небето. Тук-там имаше малки джобове тъмнина, пукнатината се простираше начупена от двете му страни.

Раздвижи краката си и вече се готвеше да ги опре в стената пред себе си и да започне изкачването, когато някакъв тъмен предмет в леда точно пред него привлече вниманието му. Не можеше да разбере какво точно има там — контурът бе размит — но беше очевидно, че става дума за запечатан в леда предмет с правоъгълна форма.

Маккоул се намръщи и приближи лице до стената. Единственото, което различаваше, бе някаква тъмна форма. Заинтригуван, той свали раницата си и напипа пикела. Предметът не беше много навътре. Започна да копае в леда и около него се посипа водопад от ледени късчета. Усети, че удря в нещо меко. Когато най-сетне разчисти последните парчета лед с премръзналите си пръсти, видя, че е брезентова раница. Но какво можеше да прави раница на дъното на глетчер? На всичко отгоре изглеждаше в доста добро състояние. Беше плътно замръзнала с гърба си към леда. Маккоул я прихвана по-здраво, дръпна я рязко няколко пъти и раницата се освободи от прегръдката на леда с шум, подобен на развиване на тиксо от ролка.

„Господи, тежка е.

Забрави раницата, Чък. Остави я и се измъквай по-скоро оттук, по дяволите“.

Костите продължаваха да го болят, а коленете му трепереха. Изкатерването щеше да е адски трудно. Маккоул опря отново гръб в стената — раницата на гърба му омекотяваше натиска — вдигна хоризонтално единия си крак, заби котките в леда, после вдигна втория успоредно на първия и натисна. Бавно, мъчително бавно започна да се изкачва. Беше изминал около два метра, когато изживя най-силния шок в живота си. Замръзна на място, неспособен да си поеме дъх, и едва не се срина долу от изненада.

„Господи!!!“

И отново впери изумен поглед пред себе си.

Иззад ледената стена го гледаше призрачно човешко лице.