Глен Мийд
Измамата (9)

9.

Марк Райън приключи смяната си малко преди полунощ и тръгна да се прибира. В алеята към малката му къща в Елмънт беше непрогледно тъмно — по някаква причина уличното осветление не работеше. Но докато изкачваше стъпалата към входната врата, той пак зърна тъмната на цвят лимузина „Буик“, паркирана на петдесетина метра по уличката. Всъщност я беше забелязал още когато я бе подминал. Беше му се сторило, че в нея седят двама души, но поради тъмнината не можеше да е сигурен, а и наистина бе прекалено изморен, за да се замисля над такива дреболии. Отключи и влезе в дома си.

Къщата му бе удобна, с уточнението, че вече приличаше на ергенска квартира. Бе изкупил след развода дяла на Елън, но едва след като се бе изнесла, бе разбрал колко трудно е да се поддържа уютът в един дом. Все пак имаше оправданието, че живее само с работата си и заради нея, и единствено тя му бе помогнала да опази разсъдъка си, след като бе останал сам. Истината бе, че прекарваше в службата безброй часове извън работното време и това не му бе оставяло никаква възможност да се занимава с чистене и подреждане. Не че Елън се бе скъсвала от грижи за общия им дом. Домакинската работа не беше сред добродетелите й, но това се отнасяше с още по-голяма сила и за него самия.

Картината пред очите му не бе приятна: почистването бе крайно наложително, по масата за хранене в дневната бяха постлани вестници като заместител на липсващата покривка, а мивката бе задръстена с натрупани неизмити чинии. Всичко това бе просто нелепо за човек като него, който се къпе два пъти дневно и е безкомпромисен по въпроси, свързани с личната хигиена, и той за сетен път си напомни, че не може повече да отлага наемането на прислужница, която да чисти поне два пъти седмично.

Влезе в кухнята, сложи вода за нескафе, отвори хладилника и надникна в него. Изсъхнало сирене, две кутии бира, кока-кола, домат, наполовина пълна кутия мляко и… това май бе всичко. Както обикновено съзнанието му бе толкова ангажирано със служебни въпроси, че бе забравил да се отбие в магазина за хранителни стоки. В кутията за хляб откри две филии ръжен и понеже му се сториха годни, си направи сандвич със сирене и влезе в дневната, докато чакаше водата за кафето да заври.

Не обичаше да гледа телевизия, така че просто седна прегърбен до масичката за кафе и захапа сандвича. „Домашен живот — какъв ужас!“ След развода родителите му не бяха спрели да му напомнят, че трябва пак да се задоми. Марк винаги им бе възразявал с аргумента, че за мъжа една съпруга в живота е предостатъчна.

„Не можеш дълго да си сам и щастлив едновременно“, бе контрирал баща му с усмивка.

„Спокойно — също усмихнато му отговаряше Марк, — интервюирам кандидатките“.

Но те, разбира се, бяха прави. Скоро щеше да навърши трийсет и пет, а в живота му продължаваше да няма скъп човек. Вярно, излизаше от време на време с две колежки от участъка, но работата в никакъв случай не можеше да се нарече сериозна. Бъдещата госпожа Райън още не се бе появила на хоризонта. Някога бе смятал, че това е Елън, но каква заблуда се бе оказало това, господи! Дребничка темпераментна брюнетка с невероятно излъчване, тя работеше като секретарка в юридическа фирма, собственост на безумно скъпи манхатънски адвокати, и двамата се бяха оженили, преди да изминат и три месеца от запознанството им.

„Огромна грешка.“

След седем месеца един ден той се прибра към един след полунощ — малко по-рано от обичайното за нощна смяна — и я хвана да се чука с друг на дивана, на същия диван, който й бе купил специално от „Мейси“, след като се бе прехласнала по него при една тяхна обиколка из магазините. И който струваше половин заплата.

Стоеше пред тях — те трескаво се обличаха — вбесен и треперещ от гняв, със сълзи в очите. Едва се сдържаше да не извади глока и да застреля тоя мръсник. И внезапно осъзна, че познава тоя тип. Беше зализаният скъп адвокат, когото бяха наели да уреди документите по прехвърлянето на къщата им — същият, който се обличаше с костюми на „Армани“, хилеше се като идиот и все повтаряше, че Елън била приятелка и щял да оформи сделката като услуга. Голяма „услуга“, няма що.

След това се разбра, че той наистина й бил старо гадже и че двамата започнали да се срещат пак. Но онази нощ Марк го удари с такава сила, че му изби един от предните зъби. След това го изрита в буквалния смисъл от къщата и по цялата алея до пътя, върна се и поиска обяснение от Елън. Разплакана, тя му призна, че с Чад Тейт се виждали вече цели четири месеца.

„Двамата с теб сбъркахме, Марк. Между нас не се получава нищо и аз искам развод. Чад каза, че ще се ожени за мен.“

Онази нощ Марк излезе, купи голяма бутилка уиски, спря на някакъв кей на залива Ямайка Бей и кротко се напи. Плака и заспа. Събуди го чукане по прозореца. Полицейски патрул. Слънцето вече бе изгряло. С изключение на няколко чайки кеят бе пуст. Марк свали прозореца и след като долови миризмата на алкохол, полицаят поиска да види шофьорската му книжка.

— Какво правите тук по това време?

Марк му подаде книжката си и след това за собствено изумление за първи път в живота си изгуби всякакъв контрол. В главата му се отприщи някаква язовирна стена, той се разрида и разказа на абсолютния непознат какво се е случило с брака му.

— Лошо. — Полицаят съчувствено поклати глава, върна му книжката и го посъветва: — Виж, направи си услуга: заключи колата, прибери се у дома, наспи се и си наеми добър адвокат.

Само че Марк не потърси адвокат. Опита се да закърпи нещата и така бракът им куцука още два месеца. Два месеца обвинения и обиди. Опитът се оказа абсолютно неуспешен. И двамата продължаваха да хвърлят бомби в една война, която всъщност вече бе приключила. В крайна сметка Марк подаде документи за развод. Един есенен уикенд Елън си тръгна и повече не се върна.

„Край с Елън, тя е минало. Толкова сълзи пролях по тази жена, че вече не ми останаха.“.

Само че някои нощи, когато се прибираше вкъщи, жадуваше да чуе женски глас, да има някой, с когото да поговори и който да може да разтрие врата му по начина, по който можеше да го прави само Елън, да напипва мускулчетата, в които има най-много напрежение… като тази нощ. Нощ след два отвратителни дни. Мисълта за мъртвото бебе на летище „Кенеди“ го разстройваше също толкова силно, колкото бе разстроила Дженифър, но за разлика от нея, той не можеше да си позволи проявата на чувства. Поне невинаги…

Дженифър му харесваше — тя като че ли бе жената, по която би могъл да се увлече. Познаваха се от деца, само че той беше четири години по-голям от нея и по тази причина тогава не й бе обърнал достатъчно внимание. А после дълго изобщо не се бяха засичали — до онази среща след лекцията му в Колумбийския университет преди три години, когато я бе познал сред аудиторията и я бе поканил на кафе. Беше последвала година на епизодични срещи и излизания на обяд и вечеря, в резултат на което между тях бавно се бе развило приятелство. Нищо повече от това, и още по-добре, защото точно тогава сърцето му се разкъсваше от тягостния процес на развода и една нова връзка бе последното, от което имаше нужда, макар че… може би ако беше честен със себе си, трябваше да признае, че бе възлагал надежди за нещо по-сериозно в дългосрочна перспектива. Но точно тогава убийството и опитът за изнасилване бяха обърнали наопаки този път живота на Дженифър.

Знаеше, че Дженифър е напълно съсипана след смъртта на майка си, изчезването на баща си и необяснимото нападение, на която самата тя бе станала жертва. В нощта на убийството бе притичала до тяхната къща и баща му я бе чул да удря с всичка сила по входната врата, а когато бе слязъл да отвори, я беше намерил свлякла се в безсъзнание на верандата. По онова време баща му вече знаеше, че умира от рак, но бе останал полицай до мозъка на костите си и веднага бе разбрал, че се е случило нещо крайно сериозно. Така че бе оставил Дженифър на грижите на жена си, беше извадил пистолета си и бе отишъл в дома на семейство Марч. И бе намерил майка й умряла след многократни намушквания с нож и малкия Боби с няколко прострелни рани, но в къщата не бе имало никой друг. Престъпникът бе имал предостатъчно време да се измъкне.

Марк бе научил за случилото се на следващия ден, но бяха минали още цели четири дни, преди да му позволят да я посети в болницата, а през това време тя вече бе престанала да говори с всички, включително и с него. По-късно се бе затворила в себе си и нещата бяха останали без промяна до момента, когато бе постъпила на работа във Федералната защита. Едва тогава бяха подновили срещите и излизанията си и този път той бе пробвал да развие интимна връзка с нея, но нещата не се бяха получили. Все пак останаха добри приятели. Дори да приемеше, че тя се нуждае от дълъг период, през който времето да излекува тежката й психическа травма след опита за изнасилване, Марк трябваше да признае пред себе си, че или бе избрал възможно най-неподходящия момент за интимност, или просто че не е нейният тип.

Чу чайника в кухнята да кипва и стана — остави недоядения сандвич на масичката.

Може и да бе професионална деформация, но буикът продължаваше да не излиза от ума му. Марк изгаси осветлението в дневната, отиде до прозореца, отмести пердето и надникна. Колата все още бе там. „А дали не е полицейска операция?“ Елмънт бе квартал с репутация на безопасен, но можеше ли човек да е сигурен в каквото и да било?

Тъкмо щеше да пусне пердето, когато пред къщата бавно спря голям черен понтиак. Вратата откъм шофьора се отвори и слезе мъж. В тъмнината не се виждаше добре, но Марк различи, че е висок и към шейсетте, с достолепна осанка и посребряла коса.

В същия момент слязоха и двамата от другата кола. С костюми, и двамата над трийсетте. Приближиха се до слезлия от понтиака и тримата заедно тръгнаха към дома му по алеята. Марк се намръщи и пусна пердето. Какво, по дяволите, можеха да искат от него тези хора четвърт час след полунощ? На вратата се позвъни. На влизане беше оставил лампата над верандата да свети, така че сега надникна през шпионката. Да, тримата бяха пред вратата му и достолепният среброкос мъж беше в средата. Изглеждаха порядъчни хора, но всеки полицай си създава врагове поради естеството на работата си и Марк не искаше да рискува. Извади глока от кобура в същия момент, в който отново се позвъни.

— Кой е? — попита и отново надникна през шпионката, вече с пистолет в ръка. Лещата раздуваше лицата им и лицето на сивокосия бе като балон.

— Господин Райън? — каза той. — Казвам се Джак Келсо. Може ли да поговорим?

Марк помръдна пистолета.

— Господин Келсо, минава полунощ и ми се струва малко късно да правим с вас и приятелите ви групово четене на Библията. Така че кой, по дяволите, сте вие и за какво точно искате да говорим?

— Трудно се обяснява на врата, господин Райън. Пуснете ни да влезем.

— Аз изобщо не ви познавам — отговори Марк. — А и вие все още не сте ми казали какво искате.

Видя през шпионката как сивокосият бръква в джоба си и се напрегна. Но Келсо не извади пистолет, а карта и я вдигна пред шпионката. Марк я позна веднага, подсвирна тихо и свали пистолета.

— Господин Райън, аз работя за ЦРУ.

 

 

Отвори вратата. По-младите мъже бяха в костюми без жилетки, ризите им бяха закопчани догоре, носеха вратовръзки и изглежда, също като Келсо, бяха от ЦРУ.

— Извинявам се за късния час — каза Келсо. — Но възникна нещо, за което се налага да поговорим. При това спешно.

Отново му показа картата си и Марк отново я разгледа. В единия й край беше синият монограм на Централното разузнавателно управление, в средата на който бе изобразен американският орел. В другия край имаше снимка на Келсо, която — ако можеше да се съди по доста по-тъмната му коса — бе направена преди няколко години. Камерата явно го обичаше — твърда челюст, сини очи, лице, достойно за филмова звезда.

Келсо кимна към съпровождащите го:

— Това са агенти Дъг Граймс, Ник Фелоус.

Двамата на свой ред извадиха картите си. Марк внимателно ги разгледа и отстъпи крачка назад в коридора.

— Е, в такъв случай влизайте.

Затвори вратата след тях и ги поведе към дневната. Келсо леко накуцваше и влачеше левия си крак. Видя сандвича на масичката и каза:

— Съжалявам, ако съм прекъснал вечерята ви.

— И аз. Кафе?

Келсо сви рамене и вежливо отговори:

— Чудесно. Благодаря.

— Разполагайте се.

Марк направи четири големи чаши нескафе и ги отнесе на поднос в дневната. Келсо седна в едно от креслата, а агентите се разположиха на дивана. Агент Граймс явно бе от сериозните: черната му коса бе сресана назад, очите му бяха разположени дълбоко в черепа. Агент Фелоус изглеждаше като наскоро дипломирал се гимназист, беше младолик, с приятелско изражение, меки ръце и момчешка прическа. Но според Марк това впечатление бе измамно — той бе напълно в състояние да се оправи с всяка ситуация. Всъщност и двамата излъчваха спокойна увереност, несъмнено добре подпряна от картите на ЦРУ в джобовете им.

Марк раздаде кафетата и седна.

— И за какво значи става дума?

— Бих искал да разговарям с вас за Дженифър Марч — отговори Келсо.

Марк се намръщи.

— За Дженифър? Да не става дума за случая от „Кенеди“?

— Не, не става дума за наркотици. — Келсо поклати глава.

— Тогава за какво става дума?

Келсо отпусна чашата в скута си и разбърка в нея лъжичка захар.

— Откога познавате Дженифър Марч, господин Райън?

— Това е личен въпрос — поусмихна се Марк.

— Ще съм ви признателен, ако ми отговорите.

— Израснахме заедно, в един квартал. Познавам я от малък… има-няма петнайсетина години, дори повече.

— Гледа ли тя на вас като на близък приятел?

— Мисля, че може да се каже така.

— Отнася ли се към вас с доверие?

— Да… — колебливо отговори Марч. — Вижте, какви са тези въпроси?

Келсо хвърли поглед към Граймс и Фелоус, после отново погледна Марк.

— Мисля, вече ви е известно, че е намерено тялото на баща й. Ако не греша, вие лично сте я информирали за това. Или бъркам…?

— За това ли става дума? — Марк се намръщи.

— Да, за това.

Марк остави чашата си.

— Да, аз съобщих на Дженифър. Но нещо не разбирам… Какво общо има всичко това с…

Келсо вдигна ръка и на свой ред остави чашата си, от която така и не бе отпил.

— Преди да продължим разговора, господин Райън, бих искал да ви обясня нещо. Онова, за което ще говорим, е абсолютно поверително. Всъщност става дума за строго секретна материя, имаща отношение към националната сигурност. Нарушите ли тайната… ще ви скъсам задника и разбирайте това в буквалния смисъл. Обещавам ви го най-тържествено. Така… значи искам сега от вас думата ви, че няма да споменавате пред никого разговора, който предстои да проведем. Имам ли я?

Келсо говореше арогантно и Марк започваше да изпитва откровена неприязън към него.

— Момент… какво става тук?

— Зададох ви въпрос, Райън — с твърд глас напомни Келсо. — И се извинявам за непристойния си речник. Причината е, че исках да ви впечатля със сериозността на темата и сега очаквам от вас откровен отговор. Съгласен ли сте с моето искане?

Марк изгледа Келсо, после и двамата агенти. Тримата го гледаха, без да отместват погледите си от него. ЦРУ обикновено означаваше нещо сериозно. А и тези хора изглеждаха доста сериозни, особено Келсо. Марк сви рамене.

— Окей, имате думата ми. За какво става въпрос?

Келсо прочисти гърло и каза:

— ЦРУ и вашата страна имат нужда от вас.

Марк едва не се изсмя.

— Това някаква шега ли е? Да не е номер на Магуайър от „Убийства“?

— Не е никаква шега, Райън — мрачно отговори Келсо. — Трудно ми е дори да започна да ви обяснявам колко сериозно е всичко. Само като пример ще ви кажа, че по скалата от едно до десет сериозността на ситуацията избива покрива. Подчертавам отново, става дума за съвсем сериозно нещо.

— И се нуждаете от точно моята помощ?

Келсо седна по-напред в креслото.

— Дженифър Марч възнамерява да пътува за Европа, за да идентифицира баща си.

— И какво?

— Знаете, че баща й е изчезнал преди две години. И доколкото разбирам — след като познавате Дженифър от толкова време — на вас са ви известни трагичните обстоятелства около случая.

— И какво? — повтори Марк.

— По време на убийството на съпругата му и на собственото си изчезване Пол Марч изпълняваше строго секретна задача на ЦРУ.

Марк сбърчи вежди.

— Дженифър никога не ми е споменавала за това.

— Тя не знае.

— Доколкото си спомням, той беше инвестиционен банкер.

— Истина е, но едновременно с това работеше под прикритие за ЦРУ.

— Чакайте, чакайте… Искате да ми кажете, че баща й е бил шпионин?

Келсо поклати глава.

— Моето убеждение е, че за тези неща трябва да се говори колкото може по-малко. Мога само да спомена, че той участваше в тайна международна операция, която бе едновременно изключително важна и крайно опасна. От съображения за сигурност не мога да разкрия естеството й.

— Намеквате, че бащата на Дженифър не е убил жена си?

— За да съм напълно откровен с вас, Райън, ще призная, че не съм сто процента сигурен в това.

Марк се обърка.

— Не разбрах.

Този път проговори агент Граймс:

— И не е нужно, Райън. Просто приеми, че откриването на трупа на Пол Марч може да застраши живота на някои хора.

— Чий живот? По какъв начин?

Граймс обаче не му отговори. Марк премести поглед върху Келсо, който въздъхна:

— Не мога да ви дам тези отговори, Райън. Ще трябва да ми се доверите, че ви казвам абсолютната истина. И отново подчертавам, че ситуацията е изключително сериозна.

— Чух ви да го повтаряте много пъти, Келсо. Само че ми казвате крайно малко, а искате да ви вярвам твърде много.

— Прав сте, така е. Но ако Дженифър ви е мила, повярвайте ми, че ще има нужда от вашата помощ. Както и ние.

— Какъв вид помощ?

— Искам да напуснете работа за известно време. Седмица или повече, ако се наложи. И искам да заминете за Европа и да следите Дженифър.

— Да я следя като… като детектив? Да я проследя?

— Именно. Би било най-добре да я убедите да пътувате с нея, но ако това се окаже невъзможно, ще трябва да я проследите колкото може по-незабелязано.

— Но защо?

— Искам от вас да я пазите. Да се превърнете в нейния ангел пазител. Познавате Дженифър и тя ви има доверие. Ако се забърка в нещо, ще сте до нея, за да й помогнете. Вие сте познато за нея лице. Когато хората имат големи неприятности, това е нещото, от което имат нужда — познато лице.

— Какви неприятности? Дженифър? Защо?

— Защото, Райън, има много голяма вероятност някой да се опита да я убие.