Глен Мийд
Измамата (22)

22.

— Посъвзехте ли се?

Дженифър погледна Карузо. Седяха в кабинета му.

— Ще се оправя.

Карузо им поднесе кафе, но Дженифър не обърна внимание на чашата си. „Ако този непознат в моргата не е баща ми, в такъв случай дали той още е жив“ Тази мисъл я потресе и тя попита:

— Какво прави паспортът на баща ми у този човек?

Детективът поклати глава.

— Това засега е загадка, синьорина.

— Къде точно сте го намерили?

— В раницата, сред другите дрехи. Имаше и автоматичен пистолет.

— Споменахте, че сте намерили в джобовете му някакви лични вещи.

— Si.

— Мога ли да видя какво сте намерили?

— Разбира се. — Карузо набра един номер на телефона, каза няколко думи и затвори. — След малко ще донесат веществените доказателства.

— А дрехите на този човек? — поинтересува се Маккоул.

— Ще видите и тях — обеща Карузо и изучаващо изгледа Дженифър. — Разбира се, големият въпрос е кой е човекът в моргата. Сигурна ли сте, че никога не сте го виждали?

— Абсолютно.

— Има още нещо, което трябва да спомена. Поради измръзването на крайниците му, предхождало смъртта, не е възможно да снемем използваеми пръстови отпечатъци. Разбира се, разполагаме с възможността за ДНК анализ и ако имаме късмет, ще го идентифицираме по този начин.

На вратата се почука и влезе жена в манта на лаборантка. Носеше голям кашон и го остави на бюрото. Карузо й благодари и тя излезе.

— Да ви покажа сега какво намерихме — каза Карузо. — И трябва да ви призная, синьорина, някои от нещата силно ме озадачиха.

 

 

Белият фиат с надпис на комуникационна компания спря на стотина метра от управлението на карабинерите. На предните седалки седяха двама мъже в сини работни комбинезони. Мобилният телефон на седящия до шофьора иззвъня и той го вдигна до ухото си. Разговорът продължи под десет секунди, после той изключи телефона, слезе от фиата и заобиколи, за да отключи задната врата. Вътре имаше полици с апаратура, макари с кабели и няколко пластмасови контейнера с резервни части и инструменти. Мъжът се качи в микробуса и затвори вратата. Вдигна от пода замаскиран капак. В отделението, което се отвори, имаше петдесет килограма „Семтекс“ — пластичен експлозив, достатъчен да взриви цял жилищен блок.

Мъжът се увери, че блокчетата експлозив са добре стегнати едно към друго, провери внимателно дали детонаторът на дистанционния взривател е на мястото си и затвори капака. Бръкна в едно от сандъчетата за инструменти, извади дистанционното устройство, мушна го в джоба на работния си комбинезон, слезе от колата и се качи при шофьора. Шофьорът потегли и се насочи през площада право към входа на подземния паркинг към управлението, където имаше полицай на пост.

Шофьорът извади карта на служител в компанията и формуляр за поръчка, подаде ги на постовия, усмихна му се и каза:

— Трябва да проверим няколко телефонни линии. Няма да отнеме дълго.

Полицаят разгледа подробно картата и бланката.

— Кой е направил поръчката?

Техникът сви рамене.

— На кой му пука? Някакъв шибан капитан, доколкото знам.

Постовият се усмихна, върна му документите и вдигна бариерата.

 

 

Карузо нахлузи на ръцете си хирургически ръкавици и извади съдържанието на кашона. Всяка вещ бе старателно опакована в отделен прозрачен плик: тежка сива канадка, бял вълнен шал, зелен пуловер, плътни вълнени панталони, зимни обувки за планина, жилетка и долни гащи. Имаше и брезентова раница, в отделен плик бяха нагънати още дрехи, а в последния беше споменатият автоматичен пистолет. Карузо отвори плика с дрехите: бяла копринена риза, вратовръзка на райе, черни лакирани обуща и светлосин костюм.

— Намерихме ги в раницата. Както виждате, това са дрехи, подходящи за бизнесмен, при това човек с изтънчен вкус. Костюмът, за ваше сведение, е американски, а обувките — италиански и ръчно изработени. Ризата е английска и е от коприна. Какво има, синьорина Марч?

Дженифър гледаше дрехите и едва потискаше желанието да ги докосне.

— Мисля… струва ми се, че са на баща ми.

— Сигурна ли сте?

— Почти. Изглеждат неговите. Помня ги.

— А какво ще кажете за другите лични вещи? Разпознавате ли в тях такива, принадлежали на баща ви?

— Не, само дрехите от раницата.

Карузо се намръщи.

— Искам да ви помоля отново да разгледате паспорта на баща ви. Имате ли някакви съмнения, че човекът на снимката може да не е той?

Той пак отвори червената папка, постави паспорта на бюрото и Дженифър отново го разгледа най-внимателно.

— Никакви, това определено е той.

— Вашият баща и мъртвецът имат един и същи цвят на косата, еднаква форма на лицевия овал, изглеждат на горе-долу еднаква възраст и дори аз не можах да забележа, че не са един и същи човек, докато вие не направихте идентификацията. Ще изпратя паспорта в нашата лаборатория в Рим за проверка дали не е фалшификация, но на мен ми се струва напълно редовен. — Карузо отвори няколко от по-малките пликове и подреди съдържанието им върху бюрото си. Къс хартия и два контролни отрязъка от билети. Подаде на Дженифър и Маккоул ръкавици. — Сложете ги, преди да докосвате веществените доказателства. — После вдигна късчето хартия. — Ето, вижте, това е едно от най-интересните и най-озадачаващи неща, които намерихме. За нещастие хартията е повредена и част от нея липсва.

Дженифър разгледа листчето. Беше избледняло, а в долния му край имаше поредица цифри. Някои бяха изличени почти напълно, може би от разтопения лед, но останалата част се четеше съвсем ясно:

Х. Фогел

Берг Еделвайс

705

— Какво означава това? — попита Дженифър.

Карузо сви рамене.

— „Х. Фогел“ прилича на име. „Берг“ на немски означава „планина“. Само че в Швейцария няма планина Еделвайс. Що се отнася до цифрите, част от тях явно липсва, но те могат да означават всичко: част от банкова сметка или от телефонен номер, да кажем. Кой знае? — Дженифър подаде листчето на Маккоул, а Карузо им показа билетните отрязъци. — Бяха намерени в джоба на панталона на тялото, заедно с късчето хартия. Това са два еднопосочни билета за отсечката Цюрих-Бриг, втора класа, датирани за 15 април преди две години. Билетите са откъснати, което означава, че са били използвани. Два билета за едно и също пътуване с влак биха могли да означават, че който и да е жертвата, той е пътувал с друг човек, преди да се качи на глетчера. Дали обаче смъртта му е настъпила същия ден, или не, е невъзможно да се каже. Накарах швейцарската полиция да провери хотелите в района, но в никой от тях няма запис на регистрация от лице на име Пол Марч.

Дженифър продължаваше да разглежда билетните отрязъци.

— Какво друго намерихте?

— Това — отговори Карузо, отвори един от най-малките пликове и извади оттам малък сребрист ключ. — Открихме го в джоб на дрехите на баща ви. Виждали ли сте този ключ?

Сърцето на Дженифър прескочи.

— Да, мисля, че съм го виждала.

— Обяснете, моля.

— Около месец преди да изчезне, баща ми беше сериозно разтревожен за нещо. Един ден отидох да го видя в кабинета му и видях на бюрото му разтворен адвокатски бележник с жълти листа. Най-отгоре беше написал думата „Паяжина“. Това бе единственото, което успях да зърна, защото той разбра, че съм видяла бележника, и страшно се ядоса. Скара ми се, че не трябва да надничам в неговите неща, че това е лична работа. После заключи бележника в една касета, заедно с една компютърна дискета.

Карузо се намръщи.

— И какво според вас означава „паяжина“?

— Нямам представа. Касетата обаче бе огнеупорен преносим сейф за лични документи — продават ги по магазините — и си спомням, че имаше сребрист ключ. Дотогава не я бях виждала.

— Къде е касетата сега?

— След изчезването на баща ми претърсих кабинета му, но не можах да я намеря.

— Странно. — Карузо сви устни.

— Това ли е всичко, което сте намерили? — Дженифър посочи пликовете с пръст.

— Да.

— Мъжът не е имал портфейл?

— Не. Може и да е имал, но да се е загубил някъде в глетчера. Претърсихме колкото можахме, но в пукнатината е опасно да се копае много, защото може да се срути.

— Искате да кажете, че не е изключено да има още неща, които просто не сте успели да намерите?

— Естествено, че е напълно възможно. Но първата ми грижа е безопасността на моите служители. Имайте предвид, че пукнатината е крайно опасно място за работа, особено по това време на годината, когато снегът започва да се топи и ледените плочи се разместват. Пукнатината може всеки момент да се затвори напълно или да се разтвори още по-дълбоко и там човек лесно може да загине. Голям късмет е, че намерихме дори и само това.

Дженифър подаде отрязъците на Маккоул и каза на Карузо:

— Не мога да разбера нещо. Защо някой ще използва маршрут, който е така очевидно опасен? Освен ако не става дума за нелегално пресичане на границата, което е трябвало да стане бързо.

— Така е. — Карузо сви рамене. — Има обаче още една възможност, която не бива да се изключва.

— Например?

— Баща ви е играл някаква роля в смъртта на този човек… — Карузо се поколеба, преди да продължи: — Научих по Интернет за ужасното престъпление, станало точно преди неговото изчезване. Хрумна ми, че баща ви може да се укрива от правосъдието. Че поради тази причина може да е избягал в Швейцария, да е убил този човек на глетчера и да е оставил при него паспорта си и раницата, пълна със свои дрехи. Като може би се е надявал, че ако тялото някога бъде намерено, ще бъде прието за това на Пол Марч.

Дженифър почервеня и погледна Карузо право в очите.

— Капитане, баща ми никога не би извършил убийство. Сигурна съм в това.

В този момент на вратата се почука и влезе Рима.

— Аутопсията почти приключи. Може би искате да знаете какво установих до момента?

Карузо кимна.

— Разкажи ни, ако обичаш.

— Не открих никакви вътрешни наранявания, а синините, изглежда, са причинени от падането в пукнатината. Според всички признаци човекът просто е замръзнал. Има още някои изследвания на вътрешните органи, които предстои да направим, но те ще отнемат време. Мога да ви уверя, че от това, което вече видях, не следва да очаквате изненади.

— Благодаря, Вито. Това засега е достатъчно.

Патологът кимна на Дженифър и Маккоул и излезе.

— Видяхте ли, няма признаци за убийство — отбеляза Дженифър.

— Така изглежда — призна Карузо. — Но загадката остава. Къде сте отседнали?

— В хотел „Бергхоф“, Симплон.

Карузо затвори червената папка, прибра вещите в пликовете за веществени доказателства и ги подреди в кашона. Действията му подсказваха, че това е краят на срещата. Той извади визитна картичка от джоба на сакото си и написа нещо на гърба й.

— Това е домашният ми телефонен номер, ако не ме намерите тук. Ако ви се случат още инциденти като този сутринта, ще съм благодарен, ако ме осведомите веднага.

— Разбира се. Благодаря — каза Дженифър.

— Сега, позволете ми да ви пожелая приятен ден. — Карузо взе сакото си от облегалката на стола, посочи снимката на бюрото си и се поусмихна. — Когато една италианка реши да сготви вечеря, най-благоразумно е да не закъснявате. — Обърна се към Маккоул. — Приемете отново моите съболезнования и искам да ви уверя, че пак ще разговарям с швейцарците и ще ги помоля да приемат разследването на смъртта на сина ви присърце. Но позволете ми да ви дам един съвет: най-разумно е да оставите разследването на съответните власти.

— Като частно лице мога да разследвам каквото си пожелая — гневно повиши глас Маккоул. — Поне докато не нарушавам законите и не затруднявам работата на официалното разследване.

Карузо кимна.

— Вярно, това е ваше право.

— В такъв случай разберете, че възнамерявам да открия убиеца на сина ми. И никой не може да ми забрани да си завирам носа в това, включително вие, капитане. Това е моя работа точно толкова, колкото и на всеки друг.

Карузо прие избухването му спокойно.

— Разбирам как се чувствате. Преживели сте ужасна загуба. Но настоявам да не пречите на работата на полицията, щом държите да проведете лично разследване. — Сложи червената папка в куфарчето си. — Ще прегледам бележките си по случая довечера на спокойствие. Може да открия някоя дреболия, която ми се е изплъзнала. Ако стане така, уверявам ви, че ще се свържа с вас незабавно.

 

 

Двамата мъже в подземния паркинг бързо почнаха работа. Обърнаха задната страна на микробуса към дебелата метална тръба за подаване на гориво, която осигуряваше работата на локалната отоплителна система на сградата. До стълбището имаше табела с очертан с контур показалец, сочещ нагоре, на която пишеше „Mortuaria“.

Единият мъж заби детонатора в семтекса. През това време другият наблюдаваше паркинга и стискаше в джоба си „Берета“ със заглушител. След пет минути двамата приключиха работата си и съблякоха работните си комбинезони. Под тях бяха облекли делови костюми. Заключиха микробуса и минаха през паркинга до стълбището, което извеждаше на горния етаж. Никой не ги спря да се поинтересува какво правят тук и след две минути те напуснаха сградата през главния вход.

 

 

Карузо слезе в паркинга и се качи в бялата си ланча. Вече закъсняваше за вечеря и жена му хич нямаше да е доволна. За щастие колата му бе с полицейски „буркан“ и сирена за спешните случаи и Карузо смяташе да използва този път и двете, за да се справи с трафика.

Това, разбира се, беше в нарушение на правилата, но той бе по-склонен да рискува да си докара забележка от началника, отколкото да си навлече гнева на жена си. Запали двигателя и потегли към изхода на паркинга. Огледа се, за да види дали отвън не минава кола, и забеляза двама мъже да се качват в черно беемве, паркирано на отсрещната страна на площада.

И двамата бяха с черни делови костюми, единият слаб и рус, другият нисък и набит, с остригана глава. Карузо се намръщи. Сети се, че се бе разминал с двамата на стълбището за паркинга. Или бъркаше? Мисълта излетя от главата му в мига, в който колата излезе на площада и зави наляво. След петнайсет минути вече бе преполовил пътя до вкъщи и ланчата се носеше по магистралата със сто и двайсет километра в час.

 

 

Марк отби пред сградата на управлението и видя син нисан, паркиран на отсрещната страна на площада. Въздъхна с облекчение и извади бележника си. Преди да си тръгне от „Бергхоф“, бе поискал от жената номера на колата на Маккоул — тя го взе от регистрационната карта на госта. Бинго — номерата съвпадаха. По всичко личеше, че Дженифър в момента е в сградата, за да идентифицира тялото на баща си. Той пъхна бележника в джоба си и в същия момент забеляза малко ресторантче на отсрещната страна на площада. То гледаше към управлението и Марк реши да пие едно кафе там, докато чака.

Тъкмо заключваше опела, когато Дженифър излезе от управлението заедно с някакъв висок мъж със сурово лице. Бяха само на трийсетина метра и за ужас на Марк Дженифър погледна към него.

Той моментално извърна лице и тръгна в обратна посока. След шейсетина метра сърба кураж да се обърне и с облекчение видя, че Дженифър и мъжът вече са пресекли площада, за да влязат в ресторантчето.

 

 

Ресторантът беше почти безлюден. Дженифър и Маккоул си поръчаха панино и по чаша червено.

— Изглеждаш потресена — отбеляза Маккоул.

— Вярваш ли в теорията, че всеки си има двойник?

— Не те разбирам.

Все още напълно объркана, Дженифър гледаше през прозореца.

— Докато слизахме по стълбището, видях човек, който бе абсолютно копие на друг човек, когото познавам. Бих могла да се закълна, че е Марк.

— Кой?

— Мой приятел. Всъщност убедена съм, че е той, само че това е лудост. Защото той си е в Ню Йорк.

— Мисля, че моргата те е разстроила повече, отколкото осъзнаваш. Шокът може да тласне въображението ти да заработи без контрол. — Без да докосва храната, Маккоул се извини, че трябва да се обади по телефона. — Ако не възразяваш, налага се да организирам връщането на тялото на Чък у дома.

Лицето му бе изопнато.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Благодаря, няма нужда — мрачно отговори Маккоул.

Дженифър го проследи с поглед как върви към телефонната кабина в дъното на салона. Изглеждаше изморен, сякаш тежестта на скръбта допълнително го бе изтощила. Пак погледна навън. Можеше да се закълне, че онзи човек бе Марк. Само че това беше просто абсурдно — той бе на осем хиляди километра оттук. Тя огледа площада и улицата за двойника, но от него нямаше и следа. Може пък Маккоул да бе прав и изживяното в моргата да бе изиграло лоша шега с мозъка й. И в този момент забеляза паркирания недалеч от входа на управлението опел. Не беше съвсем сигурна, но колата като че ли беше със затъмнени прозорци. Възможно ли бе да е същият опел, който я бе следил до Симплон?

„Нима се превръщам в параноичка?“ Само преди малко бе готова да се закълне, че е видяла Марк, а сега бе почти убедена, че вижда пред очите си същия опел. Внезапно осъзна колко нелепи са всички тези подозрения и се опита да ги изхвърли от ума си.

Беше изтощена от чувството за безсилие и измъчена от загадките без отговор. „Какво се е случило с татко? Как са се озовали паспортът и личните му вещи в раницата на онзи мъртвец? По какъв начин е изчезнал? Дали не е още жив?“ Тази възможност даваше простор на въображението й.

Маккоул се върна.

— Оправих нещата. Ще транспортират тялото на Чък веднага щом швейцарските власти подпишат документа за предаването му.

Изглеждаше съкрушен и Дженифър състрадателно докосна ръката му.

— Може би не трябва да се държиш толкова рязко с Карузо. Според мен той ни съчувства.

— Сигурно. Но снощи и аз трябваше да идентифицирам трупа на Чък в Бриг. Още не мога да прогоня тази картина от главата си. А това, че ми се налага да организирам връщането му в ковчег, направо ми къса сърцето. — В гласа му отново прозвуча гняв. — Точно в този миг умирам от желание да се добера до мръсниците, отговорни за това, и да ги разкъсам на парчета.

— Успокой се. — Дженифър стисна ръката му.

— Едва издържам. А ти?

— Не знам какво да мисля. Дойдох чак тук с вярата, че затварям страница, но вместо да видя трупа на баща си, видях трупа на съвсем непознат човек. Само че защо в раницата му са дрехите и паспортът на татко? На всичко отгоре само преди секунди ми се стори, че отново видях онзи опел.

— За какво говориш… Господи!!!

Титанична експлозия разкъса пространството, отделящо ги от управлението на карабинерите, и пръсна на парчета прозорците на ресторантчето. Мощната ударна вълна мина през салона със силата на ураган. Маккоул вече беше блъснал Дженифър на пода.

— Не мърдай!

И се хвърли по очи до нея. Откъм площада с тътен на гръмотевица долетя плътен облак прах.

 

 

Марк седеше в опела и гледаше към ресторанта. Чудеше се дали Дженифър го е видяла. И изведнъж се случи нещо неописуемо. Само преди частица от секундата бе наблюдавал с необяснима ревност потъналите в разговор Дженифър и Маккоул — и внезапно пред очите му блесна ослепителна огнена топка и се разнесе оглушителен гръм.

Опелът подскочи на метър от уличното платно, превъртя се във въздуха, падна на една страна и се преобърна. Марк си удари главата и изкрещя от болка. След секунди последва нова експлозия, този път от възпламенения резервоар на колата му.

 

 

Когато експлозиите затихнаха, Дженифър с мъка се надигна. Цялата сграда на управлението бе унищожена, бе рухнала като къщичка от карти. Из руините бушуваше пожар, във въздуха се издигаше гъст облак дим, няколко от колите по площада също горяха. Дженифър затисна устата си с ръце.

— Боже господи!… Какво стана?

— Според мен бомба — отговори Маккоул. Лицето му бе пепелявосиво.

От съседните сгради вече излизаха замаяни и объркани хора. Някои крещяха, други се опитваха да помогнат на ранените. След секунди — макар на всички да им се струваше, че са изминали часове — се разнесе вой на сирени и на площада се появиха колите на пожарната и линейки.

Маккоул сграбчи Дженифър за ръката.

— Хайде, нищо не можем да направим! Да се махаме оттук.