Глен Мийд
Измамата (39)

39.

Маккоул избра вагон в средата на композицията. Вагоните бяха с купета и двамата се настаниха в празно. Дженифър се постара да почисти изкаляните си дрехи, но не беше спокойна. Сякаш за да станат нещата още по-лоши, дъждът не спираше и пет минути след излизане от Варцо влакът не бе набрал никаква скорост. Маккоул надникна през обляния в дъжд прозорец.

— Лошото време ни забавя, но въпреки това смятам, че съвсем скоро ще влезем в Симплонския тунел.

Дженифър бе чувала за тунела. Един от най-дългите на света, той представляваше серия от свързани един с друг тунели, които пробиваха планината между Италия и Швейцария в продължение на двайсет километра. Тя разтревожено се изправи, открехна вратата и надникна в коридора. Пътниците бяха пъстра тълпа: чиновници, група ученици с раници, придружавани от двама учители. Децата бяха мокри и по лицата им личеше, че излетът в планината е бил провален от бурята. Дженифър се увери, че двамата мъже не се спотайват в коридора, и затвори вратата.

— Нервна си — констатира Маккоул.

— Естествено, че ще съм нервна. Възможно ли е да не съм? — Отново й прималя при мисълта за кръвопролитието в манастира и тя седна и скри лице в ръцете си. — Това е абсолютен кошмар!

Маккоул седна до нея и сложи ръка върху раменете й.

— Нищо не можехме да направим, Дженифър. Щяха да убият и нас, ако не бяхме успели да избягаме.

— Но защо някой — който и да е — ще иска да убива отец Конрад и другите? Защо избиват наред хора, след като всъщност преследват само нас?

Маккоул поклати глава и отговори с тих, но напрегнат глас:

— Не знам. Цялата тази история става все по-налудничава с всяка минута.

Дженифър стана и закрачи из купето, мъчеше се да измисли някакъв мотив.

— Не може да няма причина.

— Каква например?

— Единственото, за което се сещам, е… Ти каза, че някой се опитва да заличи всички следи. Ами ако Конрад и другите са убити по същата причина? Те са видели мъжа, оцелял след бурята. Били са свидетели и записът в дневника е доказателство.

— Хм, може и да си права.

— Споменатият в дневника мъж трябва да е онзи, когото търсим, така че защо не отидем веднага в полицията с онова, което вече знаем?

— Казах ти, Дженифър, това означава съзнателно да се изложим на опасност.

Влакът намали скоростта си, воят на локомотива се промени и след малко влязоха в първия тунел. И само след секунди излязоха. Маккоул стана и тръгна към вратата и Дженифър се изплаши.

— Къде отиваш?

— До тоалетната, да се измия. Освен ако не искаш ти да се измиеш първа?

Дженифър отказа. Маккоул бе понесъл по-зле измъкването им от манастира и дрехите му бяха съвсем изкаляни. Но пък не искаше да остане сама. Той, изглежда, го усети, защото докосна леко лицето й.

— Не се безпокой, засега сме в безопасност. След малко ще се върна и ще поговорим. Само дръж вратата затворена, окей?

Дженифър остана сама в купето. Въображението й беше неспособно да потисне кървавата картина от манастира. Гадеше й се. Реши да се обади на Марк и да се увери, че Боби е добре. Бръкна в пътната си чанта, но не намери мобилния си телефон. Сигурно го бе изтърсила, докато се бяха измъквали от манастира. Сега трябваше да изчака да стиснат в Бриг, за да се свърже с Марк. Надяваше се, че е удържал на обещанието си да се грижи за Боби, но колкото повече мислеше за поведението му преди заминаването й за Европа, толкова по-озадачаващо й се виждаше то. Той сякаш бе предчувствал неприятностите й тук, което беше много странно.

Влакът пак забави и тя погледна през прозореца и видя светлините на гара.

* * *

Беемвето влетя в паркинга на гарата в Иселе. Шофьорът наби спирачките точно когато влакът спираше. Шофьорът заключи вратите и двамата се затичаха към гарата.

Измореният служител на билетното гише вдигна глава и каза:

— Si, signore?

— Два билета — каза русият и му подаде пари.

— До коя гара, господине?

— До Бриг.

— Успяхте в последния момент. Това е последният влак за Бриг тази нощ.

Блондинът се усмихна.

— Значи имаме късмет.