Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Руки вверх! Или враг №1, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Лев Давидичев

Заглавие: Горе ръцете! Или враг №1

Преводач: Божана Георгиева; Славчо Донков (стихове)

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: Повест

Националност: Руска

Печатница: ДП „Тодор Димитров“

Излязла от печат: 30.11.1979

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Художник: Генчо Симеонов

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1449

История

  1. — Добавяне

Глава №7
Организмът на Толик Прутиков е предразположен към много сериозно заболяване

— Вижда ми се някак странно — промърмори Юрий Анатолиевич. — Каква е тая игра, от която в главата не всичко е в ред?! — разсърди се той. — Убеден съм, че моето дете е психически ненормално!

— По-спокойно, по-спокойно, по-обективно, по-уравновесено! — каза строго Моисей Григориевич. — Не забравяйте, че вътрешният мир на съвременното дете е необикновено сложен, а най-често противоречив и объркан. Например от прекалено учене също са възможни нарушения на психическата и умствена дейност, дори се стига до временно затъпяване. И помнете, че по своята природа детето не може да не върши известни глупости. Но нека ги върши при игра. А нашата задача е да следим учението да се съчетава повече или по-малко разумно с играта.

— Но да крещи нощем е просто ненормално! В края на краищата става неудобно за околните! И той за нищо друго не мисли, а само за своите шпиони! Това, според вас, нормално ли е? — горещеше се Юрий Анатолиевич. — И аз съвсем не разбирам смисъла на тази така наречена игра!

— Добре. Прекрасно. Забележително — продума спокойно Моисей Григориевич. — Но вие разсъждавате повърхностно. Пък аз ви навеждам на научната мисъл. Бъдете търпелив. Ако момчето е болно, аз ще открия това. Момченце, защо ти харесва да играеш на шпиони?

— Аз не играя — отвърна Толик. — Тренирам се. Те смятат, че аз играя, пък аз се тренирам. Трябва да заловя чужд агент. Мечтая за това. Искам да докажа, че момчетата са като всички хора, само че са по-ниски на ръст. Съвсем не сме по-лоши от другите. А сред нас има дори по-добри от някои възрастни.

— Виждате ли — възкликна тържествуващ Юрий Анатолиевич. — Той бълнува! Плещи врели-некипели! Бабини деветини! Глупости! Безсмислици! А вие, патологопсихоневролог…

— Психоневропатолог.

— Както и да е, сега не мога да го произнеса. Много съм развълнуван. Сложете му каквато и да е инжекция на което и да е място.

— Има време. Продължавай, моето момче.

— Мечтая да заловя няколко агента на чуждото разузнаване — отговори Толик. — Това е всичко.

— А как се учиш?

— Уча се… не много… Но, според вас, кое е по-важно — да получаваш отлични бележки или да обезвредиш враг?

— Въпросът не бива да се поставя така — възрази психоневропатологът. — А защо да не съчетаваш полезното с приятното — отличните бележки и залавянето на врага?

— Петици може да получава кой ли не, особено момичетата — каза Толик и въздъхна. — С петици няма да се прославиш. Чудо голямо, че ще се видиш на почетната дъска! Пък аз искам да стана герой, всички да ме познават. Кръглите отличници — с лопата да ги ринеш. Може цял живот да си отличник, а никой хабер да си няма за тебе. Но когато заловиш шпионин, ще те смятат за изключителен човек. Ще те преведат през целия град в открита кола, а на централния площад ще организират митинг в твоя чест. Ще те показват по телевизията.

— И — последен въпрос! — Моисей Григориевич се вгледа извънредно внимателно в момчето. — Кое за тебе е по-важно, да заловиш шпионин или да те смятат за изключителен човек?

— И едното, и другото! — възкликна Толик. — Лошо ли е да мечтаеш да станеш герой на деня?

Явно развълнуван, психоневропатологът Моисей Григориевич се разхождаше из кабинета и като се спря пред Толик, каза:

— Моля, излез.

Когато Толик затвори вратата зад себе си, Юрий Анатолиевич попита припряно:

— Какво има, докторе?

— Излиза, че вие сте прав — отговори мрачно Моисей Григориевич. — Организмът на момчето е склонен към много опасна болест.

— Каква?

— Заплашен е от мания за величие. При това в много остра форма. Една твърде разпространена болест сред съвременните деца. Внукът на един мой познат си въобрази, че е котаракът Васка. Нощем се опитваше да лови мишки, да пълзи по покривите, да лочи от чинийката на пода и други такива работи. Знаете ли, на него му се струваше, че котешкият живот е необикновено лек. Между другото не трябва да ходи на училище.

— Не съм предполагал… не съм подозирал…

— В това е бедата — въздъхна Моисей Григориевич, — че ние не предполагаме и не подозираме. Мързелът е враг номер едно за детето. А може би и единственият враг на детето. Ето например вашето момче. Иска да лови шпиони само затова че тази работа му се вижда необикновено лека. А иска да се прослави, само за да не върши нищо. Много е разглезен. От баба си вероятно.

— Какво да правим? — попита едва чуто Юрий Анатолиевич. — Има ли някакъв изход?

— Ще намерим — отговори убедено Моисей Григориевич. — Най-страшното ще бъде, ако момчето действително залови шпионин. Тогава ще си изпати.

— Нима е толкова сериозно? Какво да правим?

— Предпазвайте момчето от бабата. Това първо. Та той не играе на шпиони, а мечтае да залови шпионин, истински, за да се прослави по тоя лек начин. За съжаление, не можете дори да си представите колко е сериозно това. Разглезените деца ги заплашват такива болести, пред които ние, лекарите, само вдигаме рамене. Принуден съм да ви кажа: до скоро виждане.

Психоневропатологът Моисей Григориевич Азбарагуз видя как Юрий Анатолиевич пребледня, политна, притиснал с ръце слепите си очи…

В кабинета се втурна Толик. Той прегърна баща си и каза:

— Да се махаме оттук. Аз съм съвсем здрав.

Моисей Григориевич ги гледаше с дълбоко съжаление.