Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (35)

Глава №34
Баба Александра Петровна фактически напуска семейството — захвърля го на произвола на съдбата

Мирът и спокойствието не се върнаха в семейството на Прутикови. Толик Прутиков, както си спомняте, се излекува, пак стана нормално дете, но с баба Александра Петровна се случи нещо не много нормално.

— Омръзна ми да съм баба — често заявяваше тя. — Измамихте ме вие най-малко сто пъти. Превърнахте ме в бавачка на внука и на цялото семейство. А от моите грижи внукът се разболя. Ще рече, за него е вредно да има баба. А за мене е вредно да бъда бавачка. Отсега нататък и винаги занапред ще си живея свой личен пълнокръвен живот.

И тя наистина си заживя личния и на пръв поглед странен живот, макар, може би, и пълнокръвен. Сутрин рано, когато семейството се събуждаше, бабата излизаше от къщи и се връщаше доста късно вечерта.

Бащата Юрий Анатолиевич пръв почувства последствията от това странно поведение. Той каза:

— Фактически, това е напускане на семейството. Захвърляне на произвола на съдбата. Ще има тежки последствия.

Всъщност, тежките последствия от личния пълнокръвен живот на бабата бяха налице.

Никой, освен Александра Петровна, не умееше както трябва да готви, да пере, да чисти жилището, а и не искаше и нямаше никакво намерение да върши всичко това.

— И тримата ви разглезих — повтаряше сега бабата. — Бях ви и бавачка, и готвачка, и миячка на съдовете и пода, и перачка… стига толкоз!

Известно време семейството твърдо понасяше несгодите. Но от ден на ден положението ставаше все по-критично.

Веднъж Юрий Анатолиевич не издържа и като дочака Александра Петровна да се върне, заговори, едва сдържайки справедливото си, както считаше той, негодувание.

— Обяснете ми, скъпа Александра Петровна, поне причината за вашето почти противоестествено поведение. Това, което става сега в нашето семейство, се нарича конфликт. Обстановката е съвсем ненормална и неприлична. Чакам вашия отговор.

— Моят отговор е следният — каза бабата. — В нашето семейство няма конфликт, а стачка. Искам да направя от вас самостоятелни, независими от мене хора. Вие растяхте като полуготовановци, а внукът изобщо — кръгъл лентяй. Сега аз слушам много лекции, а по-рано къде ти време за самообразование! Вчера например имаше лекция за донаборници. За час поумнях! Там един гвардейски полковник в оставка си каза направо: искаш ли да бъдеш истински воин, отличник по бойната и политическа подготовка — научи се да минаваш без баба си! Ясно ли е? И гвардейският полковник в оставка каза още, че когато докарат младежите на местоназначението им, веднага ги делят: наляво — тия дето без баба си крачка не могат да направят, надясно — нормалните. А утре лекцията в Дома за политпросвета знаете ли как се нарича? „Възрастният човек като резултат от развитието на детето“. Каня ви всички на тая лекция.

— Може и да дойдем — каза унило Юрий Анатолиевич. — Вие мислите, че сте разглезили внука си. Добре. Но аз какво общо имам с това? Защо например трябва да оставам без обед?

— Не е късно и тебе да превъзпитам — отговори весело бабата. — И от тебе може да излезе самостоятелен човек. Ще се научиш да се грижиш сам за себе си. Ще се превърнеш от мамино детенце в силен мъж.

Майката беше толкова разстроена от всичко станало, че само мълчеше и през пет-шест минути въздишаше.

Затова пък бащата почти непрекъснато гласно разсъждаваше в кухнята:

— В нашето семейство вместо предишния ред настъпи пълно безредие, защото по-рано семейството имаше глава и това бях аз. Аз осъществявах общото ръководство и затова се приготвяха закуски, обеди, вечери, имаше изгладено бельо, имаше и други битови удобства. Но неочаквано бабата обяви стачка и всичко се обърна с главата надолу. Няма вече кой да изпълнява указанията ми. Как да стана отново глава на семейството и да убедя бабата да въведе в него предишния ред?

А Толик си мислеше, защо баба му престана да дружи с него? А какви приятели бяха! Нито с едно момче не се разбираше така, както с баба си! За съжаление, той беше забравил, че на времето сам се отказа от тая дружба, когато баба му искаше заедно да хванат шпионин.

— Ти защо вече не си мой приятел? — попита я веднъж Толик, а тя отговори:

— За да не ти напакостя. За тебе бях готова на всичко. Исках да победи твоят ЦСКА, макар че сърцето ми се обливаше с кръв, когато губеше моят любим „Спартак“. А ти, мило внуче, какво направи за мене? Нищо-нищичко! Дори шпионина хвана сам, та без мене стана изключителен човек!

— Че това беше болест! Сериозна! Опасна! Рядка! Можеше да умра!

— И за това бях виновна аз. Отчасти, разбира се. Между нас нямаше дружба, а имаше слугуване от моя страна. Анализирах живота си и реших: и бабите са хора. И те имат право на живот не по-малко от внуците. Както казват: „Дайте път на старите“. А вие растете като изключителни готованковци.

Толик нищо не разбра. Просто не можеше да свикне с мисълта, че баба му е способна да върши нещо друго, освен чисто бабините си задължения.

— Не ти ли е жал за мене! — попита той.

— Не. Чух в една лекция, че съжалението унижава човека.

— Нека го унижава. Затова пък човек ще живее нормално. Не виждаш ли, че мама се изморява? А татко вчера излезе със страшна хрема без носна кърпичка!

— А на тебе всичките ти ризи са останали почти без копчета! — възкликна радостно бабата. — Разбери: най-долен е оня човек, който не може да мине без чужда помощ! Срам и позор за такъв човек!

— Но ти не си чужда помощ!

— Моята цел е ясна — каза бабата. — Докато не се научите да вършите всичко сами, все едно че ме няма.

Късно вечерта, когато завърши телевизионното предаване, Юрий Анатолиевич свика в кухнята събрание на семейния съвет.

Майката попита:

— Защо? Изморена съм. Спи ми се.

— Все още минавам за глава на семейството — произнесе гордо бащата. — Може би за последен път съм глава на семейството. Трябва да вземем твърдо и разумно решение как ще живеем занапред. Детето остана без надзор. Аз останах без носни кърпички. Това е то резултатът от бабиния каприз, който тя нарича стачка.

— Нямаме право да я принуждаваме да ни работи, щом не иска — каза майката, като се прозяваше. — Стар човек е и има право на почивка. Хайде да се научим да домакинстваме всички заедно.

— Великолепно! Великолепно! — каза иронично бащата. — Още утре постъпвам на курс по шев и кройки или на курсове за млади домакини. Но аз за ваше сведение съм икономист, имам висше образование и отговорна умствена работа! Защо трябва да пера, извинете, носни кърпички?

— Занеси ги в пералня! — каза раздразнено майката. — Аз също имам висше образование и отговорна умствена работа! Уча и възпитавам деца!

— Значи няма изход, така ли? — попита мрачно бащата. — Впрочем аз не съм виновен, че цял живот са ме обслужвали баби. Като дете имах две. А сега ме оставиха на произвола на бита. Може би трябва да напусна работа и да се изуча за домашна прислужничка? Не, не и не! Трябва да върнем бабата в семейството!

Уви, Юрий Анатолиевич не знаеше, не подозираше какво щеше да става отсега нататък! Бабината стачка току-що бе започнала…