Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (33)

Глава №32
Генерал Скрито-Покрито подозира, че някой здравата го води за носа

Генерал Скрито-Покрито се вцепени. Ето вече шестнайсет и половина минути той седеше неподвижен, опулил очи, отворил широко уста.

А застаналият до него офицер Рахит вече шестнайсет и половина минути се боеше да мръдне и дори не дишаше.

— Поззззззззорррррррр… — изръмжа, като дойде на себе си, началникът на „Гроб и мълния“. — Ще убия! За левия крак под тавана ще закачааааааа!

„Кого?!“ — с ужасен страх си помисли офицерът Рахит и чувствайки, че го обхваща страшен ужас, проговори много внимателно:

— Твърде вероятно е, шефе, да има просто някаква спънка.

— А кога ще се научим да работим без спънки? Защо при мене лично няма спънки? Мравка беше подготвена отлично!

— Но заедно с нея е Мишмашен, шефе… Не, не, не ви критикувам! — изплашено извика офицерът Рахит. — Просто… просто… аз съм убеден, че няма никакви основания за безпокойство. Ще чакаме. И ще дочакаме… Повтарям: не се безпокоите.

— Не се безпокойте! Не се безпокойте! Ще чакаме! Ще чакаме! — имитираше го свирепо генерал Скрито-Покрито. — Боя се, треперя от мисълта, че пак мирише на предателство! Ууууууу! — Той така удари по масата с юмрук, та четирите й крака потънаха по два сантиметра в циментовия под. — А ти, Рахит? Ти си голям шмекер! Отначало ме баламосваше, че уж дъртакът Щурчо, а не Мравка, праща съобщенията. Сега дърдориш, че има спънки. Скъпо може да ми струват тия спънки! Днес имам доклад пред Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване, а нервите ми се разклатиха! Не мога да работя в обстановка на затруднения и предателства! Обичам аз да предавам, но не обичам мене да ме предават! — Той се зачерви, после побеля, подир това почерня и, като стана лилав, изрева: — Докарай сътрудниците! Домъкни шпионите!

Като се успокои малко и си възвърна обикновения цвят на лицето, генерал Скрито-Покрито изтича в залата, скочи на трибуната, с един юмрук я превърна в трески и закрещя:

— Господа такива-онакива, вас ви докараха тука, за да ви напомня за последен път, че вие трябва да разберете важността на поставената пред вас задача не само с мозъка си, но и с всеки бъбрек, с всеки черен дроб, дори с всеки далак. Днес аз ще докладвам на Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване плана на операцията „Братче-готованче“. Както ви е известно, за нея нищо няма да ви бъде известно. Всеки ще знае само своята конкретна, подла задача. Предупреждавам ви: за най-малката, за най-минимално микроскопичната грешка или спънка ви чака обесване за левия крак под тавана. Утре в нашата организация се въвежда извънредно свръхвоенно положение. Ако някой, някъде, когато и да е, забележи у някого нещо подозрително, незабавно да донесе, без да се замисля! Най-важното — на мене, и най-важното е — без да се замисля! Пишете неуморно анонимни доноси! Нашата сила е във взаимното недоверие! Подозирайте всекиго във всичко и навсякъде! И ние ще победим! По местата — марш!

Като се върна в кабинета си, генерал Скрито-Покрито поседя шест минути спокойно, без да се движи, за да събере сили за доклада пред Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване. Тогава съвсем не на време, като че нарочно, като че напук, като че специално, в кабинета нахълта офицерът Рахит и доложи:

— Съобщение от Мравка, шефе. Извинява се за мълчанието, поради неблагоприятно стекли се обстоятелства и подчертава героичната работа на Щурчо.

— Плюя на тоя героично склеротичен Щурчо! — развика се генерал Скрито-Покрито. — Той отдавна трябваше да пукне! Къде са сведенията? Къде са сведенията? Сведенията къде са?

— Успокойте се, шефе. Скоро трябва да отидете на доклад.

— Уверен ли си, че Мравка праща съобщението?

— Не. Сто процентова работа на Мишмашен.

— Пррррррроклятие!

— Още повече, шефе… — Офицерът Рахит целият се смали и проговори тихо: — Съобщенията постъпват — не исках да ви безпокоя — не по седемнайсети канал, канала на Мравка, а по осми — радиоканала на ЪХ-три нули.

— Ууууууу! — започна да вие началникът на „Гроб и мълния“. — Ти ще ме вкараш в гроба!

— Успокойте се, шефе. Няма да ми се удаде да го сторя, нито на мене, нито на който и да е друг, и вие прекрасно знаете това — каза офицерът Рахит, като събра цялото си мъжество. — Вашите временни несполуки са само временни несполуки, нищо повече. А днешният ден е велик за нас. И макар да ни е известно, че нищо не ни е известно за операцията „Братче-готованче“, ние знаем, че тя ще завърши с вашата най-пълна победа над светлите сили. Щастливи сме да служим под вашето безпогрешно ръководство — гласът му стана нежен — и се боим от вас, а това значи, че много ви уважаваме.

Хайде, обяснете ми, драги читатели, защо при тези думи страшният генерал Скрито-Покрито се усмихна? Аха, приятно му е да го хвалят. А кой го хвали? Ами че негов подчинен. Нима е трудно да се досети, че той върши това нарочно? Уви, човекът е устроен така, че понякога най-очевидно незаслужената похвала му е по-приятна от истината. Затова внимавайте кой и за какво ви хвали. И недейте веднага да се сърдите и обиждате, когато ви ругаят. Струва ми се, че угаждането и похвалата, ако са незаслужени, са страшни със своите последици. Например, ако хвалят дълго гладувал човек, че се храни добре, той може, и без сам да разбере, да умре от глад! Прекалената похвала заслепява очите и запушва ушите, имайте го предвид.

Генерал Скрито-Покрито се усмихна още веднъж и попита:

— А ти случайно да си чел моя доклад?

— Как ще посмея?! — изуми се офицерът Рахит. — Но дори да го бях чел, нима щях да намеря в себе си смелост да си призная това най-тежко престъпление? Страхувам се от вас, шефе, повече от всичко на света. От нищо не се боя така, както от вас.

— Логично и похвално. Какъв си по специалност?

— Шмекер, шефе. Време е да тръгвате. Желая ви успех.

— Благодаря… Все пак някой здравата ме води за носа. Ще го намеря!

В колата генерал Скрито-Покрито се стараеше да не мисли за предстоящия доклад и особено за обсъждането му. Най-много се боеше от ония военачалници, прославили се в последната голяма война, които оттогава нищо свястно не са направили, а само се хвалят и спорят кой по-добре е воювал. Нищо не ги интересува, само война им дай! Те дори когато си ходят на гости, сядат на масата с оръжие. В едната ръка държат лъжица или вилица, а в другата — пистолет. Забръмчи в стаята муха и „героите“ вдигат такава пукотевица, като че обстрелват самолет.

„Може и да сте умни, но сте будали — мислеше си за тях генерал Скрито-Покрито. — Аз ще ви подготвя истинска голяма война. Без мене рано или късно ще бъдете разбити. Когато се воюва с бомби, ракети, снаряди — това още не е най-страшната война. Трябва да се воюва с глава. Минаха ония времена, когато главата служеше преди всичко да носи каска или военна фуражка. Сега трябва да се воюва не против армията на врага, а против най-важното, най-ценното, най-скъпото, което има той!

Край на шеста част