Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (59)

Глава №58
Бащата Юрий Анатолиевич овладява изкуството да домакинства. Усложнения в семейство Прутикови във връзка с пристигането на майката

Макар че мирът и спокойствието все още не бяха се възвърнали в семейство Прутикови, сега всичко вървеше много по-добре, като изключим това, че Толик все още беше в болница, а майката в един санаториум на юг.

Работите тръгнаха към подобряване от деня, когато бащата Юрий Анатолиевич заяви тържествено:

— След дълги и мъчителни размисли, съпроводени с дълбоки преживявания, твърдо реших да изменя из основи своите възгледи за себе си и за живота. По-рано семейството живееше за мене. Сега аз трябва да му се отплатя. Сега аз ще живея за семейството. Същевременно ще давам положителен пример на сина си.

— Правиш голяма принципна крачка напред — одобри баба Александра Петровна. — Най-после и ти, Юра, проявяваш научен подход към действителността.

— Не зная как се нарича такъв подход, но ще се науча да готвя.

— Само че премини незабавно от думи към дела, иначе желанието ти ще се изпари.

И Юрий Анатолиевич премина от думи към дела — започна да овладява изкуството да се приготвя качествена храна на газова печка с две колела.

Няма да описвам многобройните дребни, средни и големи скандални положения, в които изпадна и които той понесе болезнено, но твърдо.

„Книгата за вкусна и здрава храна“ често го подвеждаше, защото бе предназначена за опитни домакини, а той бе начинаещ домакин. Веднъж например опече кокошка по всички правила, но без да извади вътрешностите й и без да отреже крачетата и главата. Леле-мале, какво се получи!

Но постепенно, като се консултираше с Александра Петровна и съседките, той усвои много неща.

И ето че веднъж каза на една сервитьорка:

— Вашият готвач има вероятно две баби.

— Защо мислите така?

— Защото не може да готви. Такъв буламач, извинете, аз мога да направя с лявата ръка в продупчен тиган с ланшно масло! — Юрий Анатолиевич излезе, вдигнал гордо глава, и повече не стъпи ни в тоя ресторант, ни в някой друг.

Не че навсякъде готвеха лошо, но на него му беше приятно да готви. Такива ми ти работи!

Разбира се, много време губеше да купува продукти и да се върти край печката. Но сега излезе наяве нещо много интересно: когато вършиш много работа, излиза, че имаш много време. Следователно, за да имаш колкото е възможно повече време, трябва да вършиш колкото е възможно повече работа!

Веднъж баба Александра Петровна, като се върна у дома, обиколи целия апартамент и като седна на масата в кухнята, каза със задоволство:

— Ако и сина си научиш на всичко това, ще считам моята научна задача за изпълнена.

— Как намирате супата?

— Душата ми се радва повече от стомаха. Само че аз обичам в супата пържен лук.

И те започнаха подробно и с вещина да обсъждат различни кулинарни тънкости.

Така си течеше животът до пристигането на майката. Тя се върна загоряла от слънцето, подмладена, укрепнала и — недоволна.

— Представете си, никак не си починах — заяви тя, — не съм напълняла ни на йота, почти не съм почерняла и се чувствам много по-зле, отколкото преди да замина.

— Прощавай — каза учудено бащата, — но външният ти вид говори обратното.

— Не бива да се съди за човека само по външния му вид!

— Храната ли беше лоша? — попита бабата. — Валеше ли? Да не си попаднала на недостатъчно солено или прекалено солено море?

— Имаше много деца — обясни нервно майката — и представете си, на всички децата им като деца, на всички бабите им като баби.

— А майки като майки имаше ли? — обиди се веднага Александра Петровна.

— За друго говоря! Всички си глезят децата и децата растат нормални! А като си спомня… цялата избелявам. Какво прави синчето ми?

— Подобрява се — отговори неуверено бащата. — Вече поема храна, движи се. Говори по малко. Веднъж се засмя.

— Ужас! Какъв кошмар! — прошепна майката. — Нима съм виновна, че всичките си сили и време отдавам на чуждите деца? Но защо на другите деца им стига по една баба и нямат нужда от нищо повече?… О, мамо, ти пак ли си започнала да изпълняваш задълженията си? — попита тя, като опита супата.

— Това е моя работа — съобщи скромно бащата.

— Не ме разсмивай.

Александра Петровна и Юрий Анатолиевич се спогледаха и замълчаха, не почнаха да й дават обяснения. Уморена е от курорта, нека си почине, нека дойде на себе си.

Но същия ден в семейството почнаха усложнения. Като чу за научната регистрация на мързеливите и склонните към мързел деца, майката безкрайно се възмути.

— Каква нечовешка глупост! Нима трябва и клетия Толик да… го… зарегистрираме?

— Да, това е наш дълг и спасение — отговори Юрий Анатолиевич, като се подготви за тежък разговор. — С лошото възпитание ние осакатихме детето и…

— Кой го осакати? Аз лично почти не съм го възпитавала. Вие с баба му докарахте детето втори път до психиатрична болница!

— Добре, ние с баба му. Тогава не ни пречи и занапред да го възпитаваме.

Няма да описвам тоя дълъг и тежък за всички разговор, който не доведе до нищо — всеки си остана на своето мнение.

Особено недоволна беше майката. С тон, който не търпеше ни най-малко възражение, тя заяви:

— Сега е мой ред да възпитавам сина си. По-добре от вас познавам децата, не работя първа година в училище с голям контингент от ученици.

Такова решение никой не очакваше, може би и самата майка, и затова то предизвика отначало силно недоумение, а после — не по-малко силно смущение.

— Решението ти е, меко казано… — промърмори Юрий Анатолиевич — е малко… необмислено. Ти просто не си в течение на нещата. Момчето трябва да се лекува с личен пример.

— Ах, моля ви се, не ме учете мене, учителката, как се възпитават деца! — извика презрително майката. — Смешно е!