Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (3)

Глава №2
Поразителните метаморфози (преобразявания) на детето еталон Влас Аборкин и на известния двойкаджия Пьотър Пузирков

— Аз имам син, Влас. Също третокласник. Беше чудесно дете. Образно казано, дете еталон. Получаваше само отлични бележки. Събираше желязо, хартия за преработване. Развиваше мускули, тоест занимаваше се със спорт. Най-напред си учеше уроците, а после помагаше на майка си и на баба си в домакинската работа. Миеше съдовете, пода. Сам си гладеше ризите и с особено удоволствие — панталоните. Възхищавах се от детето си.

Отивам на родителска среща, сядам и слушам такива неща:

„Ах, вашият Влас е изключителен!“

Или:

„Ах, вашият Влас е образцов!“

Понякога подчертаваха:

„Ех, де да бяха всички деца като Влас!“

Но веднъж става без разрешение и покана един другар родител, бащата на известния двойкаджия Пьотър Пузирков, и каза:

— Аз лично не вярвам на вашия Влас, не вярвам и нямам намерение да вярвам. Такива деца няма и не може да има. Излиза, че вашият Влас е по-добър от нашите деца, така ли?

Веднага станах и също заговорих:

— Как така — не може да има Влас? Ами че него го има. Той яде, спи, живее, с една дума, съществува. Получава само отлични бележки. Събира желязо, хартия, развива мускулите си. Помага на майка си и баба си…

— Чували сме го вече — прекъсна моето изказване гражданинът родител на известния двойкаджия Пьотър Пузирков. — Хиляди пъти сме чували колко изключителен е вашият Влас. Но не ви вярваме.

— Добре — казвам, макар че в тоя момент ми беше много зле. — На мене не вярвате. А на учителката? На нашата многоуважаема Зинаида Петровна? И на нея ли не вярвате?

Гражданинът родител отговори:

— И на нея не вярваме. И то — никак.

Тогава учителката, нашата многоуважаема Зинаида Петровна, бе принудена да се обади. И то по следния начин:

— Гражданино родител Пузирков, ако вашият син расте като търтей, това не ви дава право да предполагате — дори теоретически — че децата на другите родители — макар пак теоретически — не може да растат като изключителни деца. Наистина, подчертавам, такова нещо се случва извънредно рядко, в изключителни случаи, но се случва! Великолепен пример е Влас Аборкин. Обърнете внимание ето на този плакат, направен с такава любов от първокласниците.

И всички погледнаха огромния цветен плакат, който висеше под портрета на Влас:

Влас Аборкин

е гордостта на нашето училище.

Той е пълен отличник!

Ето какъв е нашият Влас:

а) трудолюбив

б) учтив

в) дисциплиниран

г) винаги спретнат

д) уважава по-големите

е) не закача по-малките

ж) отстъпва място на възрастните

В трамвай, автобус, тролей

Да вземем пример от Влас

Да бъдем гордост за нашето училище и клас!

Зинаида Петровна прочете плаката изразително, на глас, но бащата на Пьотър Пузирков не се посвени да удари, прощавайте, с юмрук по чина и да извика:

— Не вярвам! И на плаката не вярвам. Съчинили сте тоя Влас! Измислили сте го! Изсмукали сте го из пръстите си! Баламосвате ни със своя Влас! Плашите хората със своя Влас!

Настъпи тишина, такава тишина настъпи, че се чуваше как сълзи от обида и възмущение течаха по бузите на многоуважаемата учителка Зинаида Петровна.

А ние, всички родители, освен бащата на Пьотър Пузирков, седяхме неподвижно, навели тъжно глави, изпълнени с много тежки мисли.

— Вие просто ми завиждате. — Аз бях принуден да кажа истината право в очите на родителя на известния двойкаджия. — Но на всички сега стана ясно защо синът ви е такъв.

— Какъв?

— Мързелан и готован.

— Такъв е. Ние се борим с това. Разбира се, доколкото ни позволяват силите. Но най-сериозно ви предупреждавам: Влас ще ви изложи. Ще ви опозори. Ще направи скандал. Образцовият Влас ще ви посрами.

Тогава зашумяха всички родители, така зашумяха, като че на всички ученици бе съобщено, че ваканциите се премахват завинаги.

Попитахме гневно гражданина баща на Пьотър Пузирков:

— Първо. На какво основание обидихте учителката на децата ни, нашата многоуважаема Зинаида Петровна? Второ. На какво основание не само обидихте, а дори оскърбихте Влас и неговите родители? Трето. Как така се осмелявате да не вярвате на плаката — едно от средствата на нагледната агитация? И четвърто: какво ще предприемете, та от вашия мързелан и готован двойкаджия да направите поне нормален тройкаджия?

Родителят дълго мълча, изглежда, че размишляваше, и отговори:

— Кога да е ще направим от него тройкаджия. Ще му въздействаме посредством храната. Той не може да живее без кисели краставички. И така, давам ви дума, че Пьотър няма да получи нито една кисела краставичка, докато не се превърне в нормален, както тук правилно казахте, тройкаджия. Пред вас и многоуважаемата Зинаида Петровна се извинявам, щом се налага. За плаката — допуснах грешка. Плакатът е сериозно нещо, аз някак си го недооцених. А сега думата ми е за Влас. От все сърце съчувствам на нещастните му родители, пък и дори роднини. Как те, горките, не разбират, че едно дете не може дълго време да бъде изключително? Няма да му стигнат силите за това. Ще се преумори. Здравето му няма да позволи. Нервите му няма да издържат. Ще видите! Вие възпитавате не дете, а папагал. Или маймуна. Да върши само онова, което го съветват възрастните и плакатите! А къде е самостоятелността? Къде е, в края на краищата, инициативността? А знаете ли какво измъдри вчера моят Пьотър? Яде компот с вилица! За такова нещо вече трябва самичък да се сетиш! Пукнахме се от смях. А на вашия Влас скоро ще му омръзне да бъде папагал или маймунка. Непременно ще попадне под лошо влияние. И няма да познаете своя Влас. Ще стане по-лош и от моя хаймана.

— И, представете си, другари — продължи развълнуван доктор Аборкин, — точно така се случи. С Влас стана метаморфоза, тоест преобразяване. Увлече се от същата тая шпиономания. Вместо училище — кино за шпиони. Вместо домашни упражнения — книжки за шпиони. Вместо да събира желязо и хартия, да развива мускулите си — непрекъснато тича с облещени очи. Ръмжи. Говори на непонятни езици. И е невъзможно да определиш: той ли преследва някого, или него някой преследва. Посред нощ, както вашият, скача и насочва пистолет срещу баба си. Разбира се, дървен.

В същото време и Пьотър Пузирков преживя метаморфоза: издигна се в тройкаджия. А моят пропадна до двойкаджия. Именно Влас! Истински кошмар плюс ужасен скандал!

Отивам в училището на родителска среща, сядам и слушам такива неща:

„Ох, вашият Влас е отвратителен!“

Или:

„Ох, колко е лош вашият Влас!“

А понякога:

„Ах, колко е хубаво, че децата ни не са като вашия Влас!“

Махнаха от стената плаката и портрета и ги пратиха в склада.

Уви, това бе само началото!

Веднъж Влас върза баба си. Да, да, родната си баба, моята тъща Валентина Ивановна, привърза с въжето за пране към стола, започна да обикаля и да пита:

— Каква задача получихте? Квадратът на приземяването? Явките? Бързо!

Аз стоя на вратата и не мога да се помръдна от учудване и вътрешно негодувание, а баба му отговаря:

— Получих такава задача: щом се приземя в квадрата и повече да не ти готвя.

А Влас размахва пистолет и плещи нещо невъобразимо:

— Разберете, няма смисъл да отричате. Това е губене на време. Вие сте опитна разузнавачка и трябва да разберете, че няма какво да си играете с нас на криеница. Та ние сме се срещали в Париж през есента…

— Влаааас! — извиках му изплашено. — Опомни се! Та това е родната ти баба, майка на родната ти майка! Какъв Париж! Та тя никога не е ходила по-далеч от Голованово!

— Горе ръцете! — кресна ми той, на мене, родния му баща. — Не мърдай! Стрелям точно и без предупреждение!

Вдигнах ръце — в едната държах тежка чанта.

— Ех, само сме за телевизията! — извика баба му. — Да видят хората какви неща стават в нашето сговорно семейство!

— Млък! — кресна й Влас. — Имайте предвид, че ви давам седем минути да размисляте! После се сърдете на себе си!

— Развържи баба си — помолих го аз.

— Кръгом! — направо ми изкрещя и на мене синът. — До стената! Стрелям точно и без предупреждение!

— Та той е побъркан — каза баба му, — него да вържеш, а мен да развържеш. Аз съм кротка. Пък и месото във фурната всеки миг ще прегори.

„Ако е побъркан — помислих си аз, — ще трябва да се държа с него крайно разумно. А ако не е побъркан, трябва да го накажа и то строго. Може и да го нашибам. Аз разбирам, че по принцип децата не трябва да се бият. И до това място на Влас, по което ще се наложи да го бия, досега не се е докосвала човешка ръка. Всъщност, ръка се е докосвала, но не да го бие, а да го потупа. А сега трябва здравата да го набия… Трябва ли?“

— Ще си призная всичко — казах аз. — През есента в Париж вие срещнахте мен, само че бях преоблечен като жена. Дайте ми чаша вода. Много се изморих, докато се приземя в квадрата.

Хитростта ми успя. Влас ми заповяда да не мърдам, отиде в кухнята, а аз развързах баба му и се скрих зад вратата с колан в ръка. Ръката ми потреперваше.

Като лекар добре зная, че най-горчивите лекарства често пъти най-добре действат. И когато Влас се върна в стаята, пристъпих незабавно към наказанието.

Без всякакъв ентусиазъм вършех тази сложна за мене и неприятна и за двама ни работа и едвам потисках у себе си жалостта.

Но баба му Валентина Ивановна повтаряше със задоволство:

— Така му се пада! Нека месото във фурната да изгори! Така му се пада! Ха така!

— Няма да изкопчите ни дума! Няма да изкопчите ни дума! — повтаряше Влас в изстъпление. — Никого няма да издам! Никого няма да издам!

Нямах опит в прилагането на колан с възпитателна цел, затова Влас се държеше мъжествено, а аз скоро капнах. Още повече че шапката ми се свлече на очите и не бях уверен дали коланът изобщо удряше сина ми.

Изведнъж ми дойде на ум, че съм изпаднал в най-глупаво положение: излизаше, че и аз самият играя на шпиони!

— Няма да изкопчите ни дума! — крещи Влас. — Никого няма да издам!

Значи той не възприема наказанието в неговото пряко значение!

— Отсега — казах аз на поумирилия се Влас, — за всеки шпионски номер ще бъдеш наказван.

— И още как — добави баба му.

Не съм убеден, че постъпих педагогично, но за известно време поне Влас явно се стараеше да се върне от шпионския живот към нормалния. Това обаче не продължи много време.

Той пак започна нощем да крещи:

— Горе ръцете! Горе ръцете!

Наложи се наново да приложим колана с възпитателна цел. Влас се държеше мъжествено, дори с някакво презрение към мене.

— Нали няма вече да правиш така? — питах го аз неуверено. — Спомни си какво чудесно дете беше. Еталон на дете. Цялото училище се гордееше с тебе. Бащата на Пьотър Пузирков ми завиждаше. А сега аз съм принуден да му завиждам.

— Искам да бъда разузнавач — шепнеше твърдо Влас — или пък да ловя шпиони.

— Лови колкото си искаш — съгласяваше се баба му. — Но защо мене връзваш? Бабите, слава богу, не стават шпиони. И родният ти баща не може да бъде шпионин.

— Искам да бъда разузнавач — викаше Влас вече гръмко и отчаяно — или да ловя шпиони.

— Ако щеш стани водолаз, стани бръснар. Ако щеш продавай ряпа на пазара. Само не се побърквай.

— Искам да бъда разузнавач — повтаряше за трети път Влас — или да ловя шпиони.

И пак нощем се разнасяха викове:

— Горе ръцете! Не мърдай! Горе ръцете!

Очевидно беше, че прилагането на колана с възпитателна цел не даваше резултати.

Ето как живеем. Понякога Влас за кратко време се възвръща към нормален живот. Веднъж предаде желязо, два пъти — хартия. В края на учебната година за малко щеше да догони по успех бившия прочут двойкаджия, а сега съвсем неизвестния тройкаджия Пьотър Пузирков. Но после пак изостана. А сега мечтаем Влас да получава поне двойки. Така или иначе, двойката е все пак бележка. Но на Влас в края на учебната година не писаха дори единици. Той вече не отваряше учебник, а в училището понякога се отбиваше, само защото го мързеше да продължи пътя си. Случайно стигне до училището и надникне.

Помислете си върху това.