Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (19)

Глава №18
Шпиончето №14 — най-способното от двайсет и осемте бройки — мрази редник Мишмашен, но трябва заедно с него да изпълни важна задача

Бившият генерал, а сега редник Мишмашен, работеше при младоците и заедно с другите дежурни наглеждаше отряда на шпиончетата.

Дори когато беше генерал, той се боеше да надникне тук: шпиончетата се подчиняваха само на камшика и на полковник Скрито-Покрито, а него, генерала, можеха и да заплюят, и да го нарекат какъв ли не, пък ако се зазяпа, дори да го ощипят.

А като го понижиха, те още по̀ се стараеха да правят на бившия генерал какви ли не гадости — можеш ли все да се измъкваш?

Държаха шпиончетата в клетки от железни пръчки. Клетките бяха наредени направо на земята и никога не ги чистеха. За хигиена тук хич и не питай.

По цели дни шпиончетата се заяждаха, ругаеха се, караха се, не млъкваха ни за минутка, не посядаха — премятаха се през глава, лазеха, тичаха на четири крака, люлееха се на ръцете, висяха надолу с главата, скачаха.

Хранеха ги веднъж на ден с недоварена студена каша без масло, ту безсолна, ту пресолена и когато разнасяха храната, шпиончетата вдигаха невъобразим писък-рев-вой-скимтене.

Даваха им да пият веднъж на ден по една чаша вмирисана вода от блато.

Шпиончетата си нямаха имена, водеха се просто под номера — двайсет и осем бройки. А преди да постъпят в шпионското училище им даваха прякори, които по-късно им ставаха фамилни имена.

Засега ги учеха само да се бият и нищо повече. Биеха се два пъти на ден, а в събота и неделя — по три пъти.

Това ставаше така. Махаха катинарите от клетките и дежурният офицер с пистолет в ръка командваше:

— Приготви се за бой!

Шпиончетата започваха да скимтят от нетърпение, вкопчили се здраво с ръце и крака в железните пръчки. Не издържали напрежението, те почваха да треперят и ръмжат.

Прозвучаваше команда:

— Още веднъж, приготви се за бой и ме гледай!

Тогава се надигаше такъв вой-крясък-рев-дрънчене-тракане-тропот, че дежурният офицер не можеше да издържи и стреляше във въздуха. Мигом шпиончетата изскачаха от клетките и със страшна злоба се нахвърляха едно срещу друго.

Те се биеха мълчешката — яростно, стиснали зъбчета, без да издадат нито звук. И това не беше някаква тупаница като тия в училищния двор през голямото междучасие, ами най-истински, най-сериозен, най-опасен бой. Трябваше така да смажат от бой противника, че да не може да помръдне ни ръка, ни крак, а после го замъкваха в клетката и заключваха катинара.

Когато четиринайсет шпиончета се озоваваха в клетките, на останалите четиринайсет (победителите) даваха по чаша вмирисана вода от блатото. Шпиончетата изгълтваха жадно водата, която им се струваше по-сладка от изворна, и без команда пак се хвърляха в още по-ожесточен бой.

Нови седем бройки се оказваха заключени в клетките, победителите получаваха по чаша чешмяна вода, която им се струваше по-сладка от лимонада.

Дежурният офицер им разрешаваше да си отдъхнат малко и командваше:

— Приготви се за истински бой и гледай мене!

Шпиончетата бавно се събираха в кръг и замръзваха на място.

Раздаваше се изстрел и те се хващаха, кой дето свари, дърпаха се, блъскаха се.

С все сили!

Чуваше се само ускореното им дишане и от време на време ръмжеше. Достатъчно бе някой само да изписка от силна болка и дежурният офицер веднага дърпаше клетника настрана, а дежурните войници затваряха нещастника в клетката.

Останалите в кръга шпиончета продължаваха да се изтезават един друг. Нов стон или вик — и един побойник по-малко.

Накрая оставаха само двама, изпохапани, изподраскани, изпощипани.

— Прекрати истинския бой! — командваше дежурният офицер и победителите получаваха по едно голямо парче черен хляб, изгълтваха го и дишайки тежко, чакаха последната команда.

Дежурният офицер заповядваше:

— Гони противника в ямата, дорде душата ти изскочи!

И стреляше във въздуха.

Двете шпиончета препускаха към дълбоката яма, в дъното на която имаше много мръсна и много студена вода. Победеният трябваше да престои в ямата шест часа и шест минути. Ако и двамата паднеха в ямата, измъкваха ги и боят се подновяваше.

На победителя даваха полусурово кюфте и бутилка лимонада. После той правеше почетна обиколка на клетките, през време на която имаше право да дръпне всяко шпионче за ухото или носа.

Ето така възпитаваше своите подрастващи кадри полковник, а сега вече генерал Скрито-Покрито.

Неговите шпиончета не се бояха ни от глад, ни от студ, нито от болести. Те растяха злобни и хитри, силни и издръжливи, закалени и безстрашни, подли и предани само на началството.

А бяха едва по на пет-девет години!

На десетата година ги превеждаха от клетките в казармата и започваха да ги готвят за шпионско-диверсантска дейност.

Полковник Скрито-Покрито обожаваше своите питомци и често им държеше речи.

— Вие сте нашата смяна — обичаше да повтаря той, — вие сте нашата главна надежда. Аз ще направя от вас такива изключителни негодници, каквито историята на човечеството още не познава. Кога да е ние с вас ще сторим на хората огромно зло. Бъдещето принадлежи на вас! Банзай!^[1]

Обучаваха шпиончетата здравата и те учеха здравата. На единайсет години те можеха да карат автомобил, мотоциклет, вертолет, да скачат с парашут, стреляха безпогрешно, знаеха няколко езика и разбираха от радиотехника.

Затова службата на редника Мишмашен при младоците съвсем не беше от леките. Там е работата, че за бягство от клетката шпиончето получаваше една глава лук и чаша минерална вода. Като имате предвид, че шпиончетата ги хранеха къде-къде по-зле и от полугладните, даваха им, както помните, само по чаша вмирисана блатна вода на ден, то шпиончетата непрекъснато само това си мислеха, как да се измъкнат от клетките.

При първото си дежурство редникът Мишмашен се изложи: №14 офейка, измъкна се от клетката по най-неподозиран начин. Наистина, считаха го най-добрия от двадесет и осемте бройки и беше, разбира се, по-ловък и по-хитър от новоизпечения редник.

Трябва да имате предвид и това, че №14 бе единственото момиче между шпиончетата и любимка на генерал Скрито-Покрито. Когато му доложиха за бягството й, той изкрещя от удоволствие и заповяда:

— На номер четиринайсет да се даде допълнителна чаша минерална вода! Ако избяга още веднъж, и то когато е дежурен Мишмашен, да получи две глави лук и бутилка лимонада!

След тоя случай Мишмашен намрази шпиончето №14 с всичките сили на войнишката си, бивша генералска душа. А №14 само това гледаше, как да му напакости. И макар Мишмашен да не изпускаше от очи нейната клетка, №14 офейка и втори път!

Тя скачаше около клетките и викаше:

— На мене лимонада, на Мишмашен клетка! На Мишмашен клетка, на мене лимонада!

Според инструкцията, дежурен, който допусне две бягства, сам влиза в клетката за една седмица и получава храна наравно с младоците. Какво му беше на възрастния, дебел, болнав човек, при това бивш генерал, като седеше в малката клетка на голата земя, само той си знае! А трябваше и да се брани от съседите шпиончета, които го ритаха и хапеха! Срамно е изобщо да се каже какво само не правеха те с него, клетия!

Той дори проплака на няколко пъти, хванал се за главата, която, по определението на генерал Скрито-Покрито, на нищо не приличаше.

Но какво да се прави — излежа наказанието, само дето побеля. Лежа, лежа в клетката и побеля. Това бяха най-кошмарните дни в живота на Мишмашен. Клетките нямаха ни покрив, ни стени, ни под. Отгоре се изливаха дъждове, отстрани духаха ветрове, отдолу идваше студ. Редника Мишмашен го хвана грип, помоли за лекарства — не му дадоха: не може, не се полага по устав. Едва оживя и ако не беше злобата му към №14 и генерал Скрито-Покрито, щеше да умре. Само злобата го топлеше и даваше сили на болния му организъм.

Как №14 съумя да отключи катинара?! Този въпрос като нажежен гвоздей бе заседнал в мозъка на редника Мишмашен. Ако още веднъж той попаднеше в клетката, жив нямаше да излезе от нея.

Обзет от горчиви мисли за своята толкова нелепа и толкова тежка съдба, редникът Мишмашен си спомняше генералската си постеля. На нея имаше осем дюшека, деветнайсет възглавници (и всичките с калъфи), шест одеяла с чаршафи.

В къщи, уви, не го пускаха родителите му.

— Докато пак не дослужиш до генералски чин — заплаши го баща му, — да не се мяркаш в къщи!

— Срам ме е за тебе! — викна гневно майка му. — Като научиха, че сега ти си — пфуу! — редник, дори най-близките ни роднини престанаха да ни поздравяват. Да не си посмял да се мернеш пред майчините ми очи, докато отново не станеш — ах! — генерал!

А живота във войнишката казарма след генералския живот се струваше на Мишмашен истинска гавра. Ами че войнишката каша бе твърда и трябваше да се дъвче, а нямаше с какво да дъвче! Ужас! И ако редник Мишмашен не се надяваше да дослужи до генерал, не би живял ни минутка повече.

На всичко отгоре го наказаха да изпълни опасна задача… Никаква жалост към стария човек! Ех, да благодарите, че той се отучи да пише доноси, иначе щяхте да се мятате като риба на сухо! Ама че беда: щом почне да пише донос, непременно самия себе си ще набеди! Отучи се. Деквалифицира се.

Още не бе успял да си почине както трябва от седенето в клетката и го извикаха при началството. Генерал Скрито-Покрито го запита доста любезно:

— Жив ли си още, бивши безделнико?

— Засега съм жив. Но ако още веднъж попадна в клетка, то жив от там няма да се измъкна. Защо ме мъчиш така?

— Защото те презирам — обясни генерал Скрито-Покрито. — Но аз се отнасям към тебе справедливо. Бих могъл да те окача за левия крак под тавана. Или да те затворя в карцер с плъхове. Но аз съм добър. Измислил съм за тебе една проста задача. — И той заповяда по микрофона: — Младши сержант Мравка при мене!… Отслабнал си, това е много добре. Да считаме ли, че малко си поумнял?

Вратата се отвори и влезе момиченце с военна униформа и пагони на младши сержант и рапортува:

— Младши сержант Мравка се явява по ваша заповед, шефе.

Редникът Мишмашен бе принуден да стане и поздрави сержанта, макар че злоба клокочеше в неговото войнишко, бивше генералско сърце. Защото младши сержант Мравка излезе не някой друг, а №14!

— Вие се мразите — каза весело генерал Скрито-Покрито, — затова ви изпращам заедно. Така зорко ще се следите един друг, че възможността за предателство е изключена. Назначавам младши сержант Мравка отговорник на операцията.

— Слушам, шефе!

— Вие ще разследвате причините за провала на операцията „Плод-зеленчук“. Мишмашен, може да изчезваш, омитай се… в чакалнята.

Когато вратата след Мишмашен се затвори, генерал Скрито-Покрито продължи:

— Направи така, че дъртакът да не се върне вече. Унищожи ЪХ-000 и Толик Прутиков. Ти не рискувай, стареца туряй на топа на устата. Веднага вървете да се подготвите. Консултантите ви чакат в деветстотин деветдесет и девети кабинет.

— Ще бъде изпълнено, шефе!

— Не се съмнявам.

И се започна! Трийсет и осем консултанти подготвяха Мравка и Щурчо (такъв прякор получи редник Мишмашен) за изпълнение на задачата. Вместо почивка агентите гледаха филми, четяха вестници, книги, списания, слушаха радио.

Агентът Мравка нарекоха внучката Нина, а Щурчо — неин дядо, Николай Степанович. Дадоха им фамилно име Уткини.

Внучката и дядото живееха в една стая. Като се събудеше Ниночка казваше:

— Добро утро, мили дядо!

„Взели те мътните!“ — мислеше си редникът Мишмашен, а дядо Николай Степанович отговаряше:

— Здравей, здравей, внученце!

— Как спа, мили дядо?

— Чудесно, Ниночка.

А пък той не беше спал цялата нощ, защото през генералския си живот така си бе отспал, че вече не се нуждаеше от сън.