Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (26)

Глава №25
Агентът Мравка се появява в кабинета на психоневропатолога М. Г. Азбарагуз

Три дни и три нощи психоневропатологът Моисей Григориевич Азбарагуз не се мръдна от леглото на болния Толик Прутиков.

Единадесет лекари вече седем пъти обсъждаха опасното заболяване на момчето и не дойдоха до окончателно заключение.

И веднъж, когато след поредния преглед и изучаване на всевъзможни анализи, Моисей Григориевич безсилно се отпусна на кушетката в кабинета си, санитарят Тимофей Игнатиевич с някакъв задгробен глас го посъветва:

— Редовно трябва да се изпомпва въздухът от изключителния човек или най-добре е да се напердаши.

— Не е научно — отговори едва чут Моисей Григориевич. — И още не е поставена окончателна диагноза.

— Но никога не е вредно да напердашиш човека! Това е нещо като санитарна обработка. Баща ми, вече покойник, като вземеше колана, ще ме извика, пък аз бях най-любимият, най-послушният му син, и ще ми рече: „Ти, Тимофей, се държиш добре, просто е приятно на родителските ми очи, като те гледат. Ти си наслада за моето бащино сърце. Но за да не се развалиш занапред, ще взема да ти дръпна един хубав бой“. А думата на бащата е закон за сина. И аз получавах по една профилактична порция. Това е полезно не само от възпитателна гледна точка, но и от медицинска: раздвижва кръвта, успокоява нервите.

— Как може в научния си труд да напиша: препоръчвай начин на лечение — пердах?!

— А вие го напишете както му е редно, научно. Не пердах, а специална санитарна обработка на задната повърхност на организма с медицински стерилен колан. Ясно, разбрано и научно!

— Готов съм да повярвам — каза Моисей Григориевич, като сдържаше чисто научното си раздразнение, — че препоръчваната от вас специална обработка на задната повърхност на организма може да бъде полезна, макар и рядко, за здраво дете. Но Толик е болен! Опасно болен! И на всичко отгоре, загадъчно болен!

— Тъкмо за това се е разболял, защото, когато е бил здрав, ни веднъж не са го обработвали! — убеждаваше го старши санитарят. — Седи си в кревата диването му недно, извинете, че се изразих ненаучно, вторачил се в огледалото, любува се на себе си, а другите смята за будали, дори и мене! Пък аз бих му взел огледалото, не бих му дал да яде и тъй щях да го напердаша!… Тоест, извинете, санитарно да го обработя, че… А защо не бива да му се изпомпва въздуха?

— Защото кожата се деформира. Ще се появят дълбоки бръчки и гънки. Оставете ме.

Санитарят Тимофей Игнатиевич погледна снизходително развълнувания Моисей Григориевич и промърмори:

— Така си разпуснаха децата, че не можеш разбра, психическо заболяване ли е, или идиотщина. И все заради туй, че не прилагат методите на физическо въздействие върху организма. Та аз сега — след случая Толик Прутиков — гледам дебеланковците и си мисля: дали пък не са побъркани?

Настроението на Моисей Григориевич, и без това потиснато, съвсем се развали. Той прилегна на дивана и неочаквано заспа дълбоко. Колко спа не се знае, но се събуди също така неочаквано, както и заспа. Моисей Григориевич скочи и закрачи бързо-бързо из кабинета, като чувстваше, че го е събудила някаква много интересна мисъл. После седна, съсредоточи се и за малко не изкрещя; втурна се към коридора, нахълта в стаята на Толик и заговори още от прага:

— И тъй, ние се отказваме да те лекуваме! Ти, както и предполагахме, си болен от мания за величие — мания надутика в най-остра форма. Изследванията показаха, че не си никакъв изключителен човек, а най-обикновен фукльо. Очаква те, вероятно, мъчителна смърт в най-близко време. Организмът ти от ден на ден заслабва от непрекъснатото надуване и спадане. Кожата ти и вътрешните органи се намират в стадий на деформиране. Изпусни си въздуха, стани нормален! Иначе я бъдеш жив до началото на учебната година, я не.

Чак в коридора се чуваше, как се възмущава Толик, крещи, плаче и заплашва някого с нещо.

А Моисей Григориевич, явно развълнуван, помоли да донесат едно огледало от „стаята на смеха“ в градския парк за отдих и култура. Нали знаете, че има такива огледала — оглежда се човек в тях, а отсреща го гледа някакво грозилище и, разбира се, на човека му става смешно. А му е смешно, изглежда, затова че в сравнение с грозилището в огледалото, той е просто красавец!

След като се накрещя, наплака и изрече куп закани, Толик заспа и тогава смениха обикновеното огледало, в което той обичаше да се любува на себе си, с огледало от „стаята на смеха“.

Според научния замисъл на Моисей Григориевич болният трябваше много да се изплаши от собствения си образ и, повярвал, че е такъв в действителност, да поиска да стане нормален — а това е вече проблясък на съзнание!

Санитарят Тимофей Игнатиевич прекъсна размишленията на учения…

— Дойдоха посетители за изключителния човек. Едно старче — Николай Степанович Уткин и внучката му Ниночка. Казват, че му носели и подарък.

— Обясни им, колкото се може по-учтиво, че днес болният не бива да се посещава. Нека дойдат другиден.

Обърнат към вратата, Моисей Григориевич изпусна момента, когато Толик се събуди и започна да се надува.

Като се видя в огледалото от „стаята на смеха“, той закрещя:

— Това не съм аз! Не съм аз това! Аз не съм това!

— Не си въобразявай, не си въобразявай, не си въобразявай! — зашепна силно Моисей Григориевич. — Не се фукай, не се фукай, не се фукай! По-скоро изпусни въздуха! Иначе смърт те чака! Чака те смърт!

Толик гледаше с ужас как страшното същество в огледалото повтаря всяко негово движение и викаше:

— Не съм аз! Аз не съм! Не съм аз! Аз не съм!

И малко по-малко започна да слабее.

— По-бързо! По-бързо! Още по-бързо! — командваше Моисей Григориевич. — Отслабвай, спадай! Отслабвай, спадай! Иначе — клинична смърт.

Толик започна да слабее все по-бързо и по-бързо и накрая Моисей Григориевич извика:

— Победа! Победа! Научна победа! Победа на научната мисъл!

— Каква победа? — попита учудено Толик. — Какво става?

Като затули с тялото си огледалото от „стаята на смеха“, Моисей Григориевич посочи на Толик едно обикновено огледало и каза тържествено:

— Иди се огледай. Ти си абсолютно здрав. С помощта на научната мисъл ние победихме една от най-опасните болести. Ти си пак нормално дете.

— А какъв съм бил?

— Ето какъв! — Моисей Григориевич наслага пред него куп снимки, на които в различни пози се перчеше надутия от самомнение Толик.

Докато той, не вярвайки на очите си, разглеждаше снимките, санитарите изнесоха огледалото от „стаята на смеха“ и го изпратиха в градския парк за отдих и култура.

— Сега вече нищо не те заплашва, ти пак ще живееш и ще се учиш! — говореше възбудено Моисей Григориевич. — Сега ти трябва пилешки бульон! Да вървим!

Като събра сили, Толик с голям труд стана, олюля се, едва се задържа на краката си и с несигурни стъпки тръгна да излиза.

Моисей Григориевич разтвори широко вратата на кабинета си и заповяда на изумения санитар Тимофей Игнатиевич:

— Порция пилешки бульон! Бързо!

— От какво съм бил болен? — попита Толик. — Нищо не си спомням.

— И много хубаво. Значи болестта е минала без последствия. А по едно време тя ми се струваше неизлечима. Сега лошото е вече зад гърба ни!

Санитарят Тимофей Игнатиевич донесе бульона и каза на Толик:

— Има за тебе малък подарък, едни посетители ме помолиха да ти го предам. Шоколадче. А те ще дойдат другиден.

— Не, не! Сладкото после! Първо бульона!

Чу се някъде звук, подобен на изстрел от пистолет. Толик нищо не чу, но Моисей Григориевич изпъна шия и се ослуша. Старши санитарят Тимофей Игнатиевич побърза да излезе.

Толик още не бе успял да допие бульона, когато вратата се отвори широко и в кабината се втурна едно момиче със синя рокля и пистолет в едната ръка, в другата — черна чантичка. И заповяда:

— Горе ръцете! Не мърдайте! Стрелям без предупреждение!

Момичето заключи вратата.

— Моля, моля, моля! — възмути се Моисей Григориевич. — Ще те науча аз тебе, малка негоднице, как да се държиш…

Момичето подскочи към него и го удари в корема с дръжката на пистолета.

Психоневропатологът се строполи на пода.

Толик грабна ножа, но успя само да се надигне от стола. Момичето го зашемети с един удар по главата с дръжката на пистолета и се покатери на перваза на прозореца.