Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (15)

Глава №14
Мечтата на Толик Прутиков се сбъдва

Милицията обкръжи градината. Кучета следотърсачи душеха не само всеки сантиметър, но и всеки милиметър земя и виновно въртяха опашки. През градината бяха минали толкова много хора, че да се открие нужната следа беше, разбира се, невъзможно. Но службата си е служба и кучетата се стараеха неуморно.

Леличката от обществения контрол Ана Дмитриевна нареждаше ли, нареждаше, но вече с дрезгав от умора глас:

— Аз, казва, съм шпионин на една голяма държава и ще ви тегля куршума без предупреждение. Аз, казва, вас, пенсионерите, ви ненавиждам, защото на вас се крепи държавата. А се преоблякъл като момче и пътува в автобуса без билет, гратисчия. Ама догаждам се аз, че това е шпионин. Нали съм много бдителна. Заслужавам ли тогаз похвала, или не? Заслужавам, я, как да не заслужавам.

В това време Толик влетя в къщи, шмугна се покрай баба си, нахълта в стаята и пъхна пистолета под възглавницата.

— Още ли не си хванал шпионин? — попита го баба му. — Я хапни, че пак се залавяй за работа. Ще потичаш малко, ще се поогледаш и все ще спипаш някого. А на гладно сърце, казват, шпиони не се ловят.

Александра Петровна беше чудесна баба! Никога не се сърдеше на внука си. Никога не гълчеше внука си. Никога не наказваше внука си. Никога не се оплакваше от внука си. Да се живее с нея бе леко и весело. Пък и удобно!

Имаха си те с внучето своя тайна, за която си знаеха само те двамата.

Веднъж в месеца баба му казваше сутрин загрижено:

— Вида ти, мило внуче, не ми харесва. Май си неразположен. От преумора ще да е. Трябва да те лекуваме.

Баща му Юрий Анатолиевич съветваше да извикат незабавно „Бърза помощ“, майка му — просто участъковия лекар, а баба му ги успокояваше:

— Аз ще го излекувам не по-зле от който и да е доктор. Просто момчето е уморено, пък е и понастинало.

Щом вратата хлопнеше след родителите му, Толик се изправяше на глава в кревата и размахваше във въздуха крака, после пак се пъхваше под одеялото и чакаше баба му да започне с угощението.

Да боледуваш, ако си наистина болен е скучно. Но да боледуваш, когато си абсолютно здрав е превъзходно!

— То се знае, че не постъпваме много честно — говореше баба му и слагаше на внука си палачинка след палачинка, коя от коя по-големи. — Но пък и детето е човек, и то има нужда от допълнителна почивка и усилено хранене. Ще си полежиш, ще събереш сили и ще продължиш да учиш.

После играеха на дама. И тук се разбираха. Щом Толик загубеше една игра, баба му сетне два пъти се предаваше.

Това се казва да обичаш внука си! Но изглежда чувстваше вредата от подобна обич и понякога си признаваше:

— Може и да те поглезвам, но е с мярка.

Съвременните баби, както е известно, много се различават от някогашните. В наше време израсна и се оформи ново поколение баби, различно от предишните, което условно може да се нарече телевизионно.

Телевизията сближи бабите и внуците, създаде им общи интереси.

Случваше се, баща му и майка му отдавна спят, а Толик и Александра Петровна намаляват звука на телевизора и гледат! Наистина веднъж ги хванаха, както се казва, на местопрестъплението. Това беше когато даваха мач по хокей на лед, а бабата не издържа и се развика на националния отбор на СССР:

— Хай-де! Хай-де! Гол!

Националният отбор на СССР, разбира се, уважи бабата, но и хокеистите и бабата не се успокоиха: отборът вкара още един гол, а радостните викове на Толик и баба му кънтяха из цялата къща:

— Бра-во! Бра-во!

Тогава се появи Юрий Анатолиевич и нощните запалянковци здравата си изпатиха.

Ето така си живееха и всичко беше много добре до момента, когато Толик се върна в къщи с пистолета. Той се държеше извънредно гордо. Щеше направо да се пръсне от гордост.

Но той не подозираше, не можеше и да подозира, че баба му доста отдавна се е заразила от шпиономания. Тя старателно криеше това от всички, дори от внука си. Много й се искаше да бъде първата в света баба, отличила се в борбата с чуждото разузнаване. Ами по телевизията и в киното кой ли не ги лови? Но ни една баба още не е хванала шпионин!

Александра Петровна не издържа и запита Толик, който гордо сърбаше супа:

— Приятели ли сме с тебе, или не сме приятели? Помагала ли съм ти цял живот, или не съм ти помагала? Съгласен ли си да дружиш с мене, или не си съгласен?

Тя имаше намерение да попита съвсем спокойно, делово, но още при първите думи се развълнува и съвсем неочаквано започна да хлипа.

— Какво ти става? — попита небрежно Толик. — Като някакво момиченце! — И той снизходително й обеща: — Как ще ми се прославиш ти! Ще бъдеш най-знаменитата баба.

— Тъй, тъй, тъй! — извика бабата, като размазваше сълзите по бузите си. — Нали и аз искам да ловя шпиони! Сговорна дружина планина повдига. Как тъй ще хващаш шпиони без мене? Та ние с тебе всичко вършим все заедно. Хайде и шпиони заедно да ловим! Прекрасно ще бъде: бабата и нейният любим внук — герои!

Толик се засмя подигравателно, дояде гордо супата и каза:

— Къде се е чуло и видяло такова нещо? Бабите никога не са се занимавали с такава сериозна и опасна работа. Ти нямаш дори нужната физическа подготовка. Можеш ли да тичаш бързо? Можеш ли да пълзиш?

— За какво ми е физическа подготовка? За какво ми е да тичам бързо? Ти ще тичаш. Ти ще имаш физическа подготовка. А колкото до пълзенето — ще опитам. Все някак ще мога. Главното е, разбери, че не трябва да ме изоставяш. Както се казва — верни до гроб!

— Сложи ми едно кюфте — разреши й Толик. — И не се вълнувай. Все ще измислим нещо. Няма да се караме, я.

— Винаги и на всички съм казвала, че пипето ти сече! — трогна се бабата. — Яж, яж, събирай сили. Смятай, че шпионите са вече в ръцете ни!

„Как не! — рече си снизходително Толик. — Да ловиш чужди агенти не е бабешка работа. Това е наша, мъжка работа. Тук трябва смелост, ловкост, набито око, сила. А бабината работа е да готви, за да съм здрав.“

Тази самоувереност идваше не само от това, че момчето имаше пистолет. Толик бе твърдо убеден, че мечтата му ще се изпълни. Като иде на улицата, ще се огледа на всички страни, ще се взре във всяко лице и някое от тях непременно ще излезе шпионско! И остава само едно: горе ръцете! Ура!

— Ура! — кресна Толик. — Няма да ми се изплъзнат! Стрелям безпогрешно! Горе ръцете!

— Чудесно излиза! — одобри баба му. — Като по телевизията.

— По телевизията, бабо, е филм, всичко е измислено — отвърна важно Толик. — Пък аз ще пипна истински шпионин. Живота си ще рискувам.

— Ааа, това да не правиш — разтревожи се изведнъж бабата. — Нека шпионинът рискува своя живот. Защо ще рискуваш твоя?

Толик пъхна незабелязано пистолета в джоба си и изтича на улицата, като си мислеше с радост, току-виж, че тъкмо днес задържи чужд агент! Нали тъкмо днес намери пистолет! Нали тъкмо днес офейка от контрольорката! И от баба си лесно се отърва!

Той се спря рязко, обезпокоен от неочаквано хрумналата му мисъл. Дори не мисъл, а по-скоро тревога. Откъде се взе тая тревога? Доскоро, когато ядеше в кухнята, му се струваше, че щом излезе на улицата, веднага ще срещне шпионин… А сега увереността му почна да се изпарява…

Покрай него минаваха съвсем обикновени хора, които ни най-малко не приличаха на шпиони. Толик вървеше бавно, взираше се внимателно и подозрително във всяко лице и с всяка крачка все по-малко и по-малко се надяваше да срещне агент на чуждото разузнаване.

„Ех, какъв съм будала! — рече си радостно Толик. — Ами защо шпионинът ще ходи по улиците? Пък и да е тука някъде, просто е невъзможно да го открия сред толкова много хора. Трябва да вървя другаде, където хората са по-малко. Там шпионинът веднага бие на очи. Останалото е лесна работа. Горе ръцете! Тръгвайте!“

Толик стискаше в джоба пистолета с потна от вълнение ръка и ходеше из градината, като се озърташе внимателно на всички страни и се взираше подозрително във всеки минувач. Измори се, поседна на една пейка и видя, че на пясъка е надраскано: ЪХ-000! ЪХ-000! ЪХ-000!

„Това е номер на чужд агент! — сети се зарадван Толик и дори затропа с крака от нетърпение. — И така, ще заловим шпионина ЪХ-000! ЪХ-000! ЪХ-000!“

Толик не подозираше, че в същото време търсеха и него самия, и също го смятаха или агент, или хулиган с жълта фланелка без ръкави.

А той се хвърляше в храстите, лазеше, току оглеждаше нещо, току дебнеше някого и подвикваше:

— Горе ръцете, ЪХ-три нули! Не мърдай, ЪХ-три нули. Предай се, ЪХ-три нули!

Всяка минута желанието му да преследва някого ставаше все по-силно и по-силно. Толик измъкна трескаво пистолета и взе да се цели ту в дървета, ту в скамейки, ту в кофи за боклук и да подвиква:

— Горе ръцете, ЪХ-три нули. Не мърдай, ЪХ-три нули! Предай се, ЪХ-три нули!

Откъм завоя се показа някакъв чичко с куфар в ръка. Като чу заповедта, той изпусна куфара и вдигна нагоре ръце.

Толик щеше да изтича нататък, но от изненада не можа да помръдне.

— Предавам се — каза дрезгаво чичкото, приковал очи в пистолета. — Не мога вече. Уморих се. Откарайте ме.